Capoeira

Не точно Capoeira. Не виждаме Цапураджинга, а просто някои движения примесени поянкога с други изкуства, флипове, трикове... ;-)

Последен полет (Киноразказ)

Сутрин. Малка уличка образува проход между два стари блока. Някои от претъпкалите уличката коли са пермаментно неподвижни с напълно спаднали гуми. Бавно друга се измъква от мястото си, за да се опита да се прокрадне към близкия изход. На острещния тротоар тъкмо младо момиче затваря портата на входа. Това е Мария, с нарамена раница, спуната черна коса и забързана походка. Минава по уличката, стигайки до по-голяма. В началото, на която има спирка за градски транспорт и малка будка за вестници. Мария се спира пред нея, усмихната. Заглежда списанията.
Мария: XL няма ли?
Иззад щанда изскача нисичко човече, мургаво, с типични гъсти мустаци и синьо-черна тениска от пазара. Това е Петърчо, наречен умалително заради ръста и изключително високия му глас.
Петърчо: Всичко има.
Засмян подава скритоот списание. Същата ръка поема и приготвените пет лева, без дори да ги погледне. В същия момент пристига и трамвая. Самотна мария се качва без да остане вреем за разговор с Петърчо. Той продължава да гледа към трамвая. Започва да ръми
* * *
Трамваят е почти празен. Лек дъжд. Контрольорката стои до шофьора, полузадрямала. Мария седи на двойна седалка с вдигнати крака, присвити в нея, облегната към прозореца. Раницата се намира в нея. Мария изважда една тетрадка, прибирайки списанието. Отваря я до плик писмо. Поглежда го и прелиства на следващата с недовършена графика и поема. Едиственото, което се чува са звуците на пелсите, все така монотонно, повтарящи се безспир.
Млад мъж инава покрай нея. Силен полъх хлад стряска Мария. Разтреперва се. поглежда към младежа. Облечен в черно с контраст към бялото като платно лице, къса черно-гарванова коса и кафеви, омагьосващи очи, втранчени право в нея. Трамваят спира. Вратите се разтварят и той слиза. Младежът застава на спирката, загледан към обърналото се към него лице на Мария, докато трамваят продължава маршрута си. Дъждът вече се усилва. Мария продължава да пише в тетрадката си. Трамваят спира. Шофьорът гръмогласно извиква нещо напълно неразбираемо, посочвайки с мазния си дебел пръст към табелка "За Гараж". От крясъка контрольорката се посабужда, но виждайки празните места, се настанява още по-удобно. Мария слиза. не вали или едва-едва ръми. Права дълга улица на едната страна блок до блок, а от другата градина с училище. Две-три по-малки деца се гонят. Останалите на групички са се събрали, кои пушат, кои скачат, кои пеят, кои пият.
Мария сяда на близката пейка току до входа, вътре в двоа. Поглежда към пейката. Позната й е! Различава рам някъде измежду безбройните надписи три символа с боя - "М + Б". Усмихва се.
Едно от малките дечица се приближава. Застава точно пред нея, клатушкайки се от крак на крак, напълно притеснено. Това е Мирчу!
Мирчу: Ти нали си Ангел? Стоянчу каза, че не си! Кажи, че си!
Сега спира да се движи, втораче в МАрия, а тя само с еусмихва. Блясък!
Мирчу: тате ми каза, че мама е при ангелите.. И ми ги показа в една книжка, където си ти. Нали си Ангел?!
Мария кленичи до момченцето. Милва го по бузките, загледана в пълните му със сълзи очи. Целува го по челцето.
Мария: Майка ти те обича много и ми заръча да те целуна... Ето...
Мирчу избгва в другия край на двроа, прибира се в сградата. Останалите малчугани го последват. Стоейки няколко мига, загледана към детето, Мария не помръдва. Дъждът отново се усилва. Всички от двора се прибират. Часовникът бие. Бавно три пъти един след друг. Три часът - 03.08.2006 е изписано на цифровото табло над входа към кулата с часовника.
Звукът на трамвая събужда от транса измокрената Мария. Поема към него. Отново е празен. Единствено стар дядо подпрял се на бастуна си, седящ до вратата. Мария не сяда. Застава до вратата. Не слиза на първата спирка. Никой не се качва. не слиза на втората. Отново никой не се качва. Трамваят спира за трети път и сега Мария слиза, а една дузина забързани хорица се качват. Трамваят потегля. Остава само на дълъг и висок мост. Отдолу преминава влак, смесвайки своето тракане с това на отдалечаващия се трамвай. Вали все тала силно.
* * *
Вратите на трамвая се разтварят. Мария слиза изпред същата будка на Петърчо, но сега не е той. Мария притиска устни и продължава напред по малката уличка. Сега не вали. Черно облаци затъмняват ранния следобед. Половината уличка едва е заета. Едиствено застоялите се, нефункциониращи коли.
* * *
Апартаментът е малък. Леко осетен от малките прозорчета. Мария се върти из кухнята, най-вече около кафе машината. Две чашки стоят пред машината, с лъжичка в тях. Мария налива от каната. Поставя ги на масата около неотворено писмо. Взима го, отваряйки го бавно по отвора. Седейки на стопла към масала, чете. Лека усмивка се прокарва по лицето й, последвана от прозявка. Клепачите се присвиват. Заглежда се навън отвъд прозорчето. Тъмнината бавно, но ясно бива измествана от светъл лъч светлина, проникващ право вътре, падащ върху лицето на Мария.
* * *
Мостът. Влакът отминава, оставяйки пълното господство на дъжда, тътнещ в металния парапет. Мария гледа напред, отвъд хоризонта, където релсите се сбират в проста точка. Бързо се възкачва връз парапета, разпервайки ръце под дъжда. Очите й зачервени и въпреки дъжда се виждат птеките сълзи, застинали като белези по лицето й! [Скача]
До парапета лежи раницата й, а върху нея тетрадката с отвореното писмо.
[написано]:Ще се върна утре.. чакай ме на нашата пейка в три!
Борис... Ирак - 03.08.2005"