V.A.S.T. - Touched

..:: One of the greatest songs ever ::..

Раждане...

Гледаш света през мъничка ключалка на врата, затворена преди много време. Сънищата, колко и рядко да успяват да се преборят с кошмарите, ти се струват реални, по-реални и от тъмнината на шест стени, обляни единствено в мисли и слепота. Песни на тъга изпълват съзнанието ти във всеки един миг на успокоение, бягайки от страха. Предала ли си се? Чувстваш ли болката на огорченото минало и несъществуващото бъдеще. Крещиш ли? Защо..? Нима вярваш, че има смисъл във всичко, което правиш, че можеш да се пребориш с огъня, бушуващ навред около теб? Искаш да летиш, отвъд този затвор, да видиш сънищата такива, каквито трябва да бъдат. Искаш...
Лежиш сама. Борейки се! С мен, с теб, с нас... с всичко и всички! Примирена, но чакаща. Не търсиш вече изход, който така и несъществува...
* * *
Виждаш ли ме? Стоя до теб, притворил очи за последно. Дишам бавно едва-едва, трепнейки в твоето присъствие. Ти не си сама. Спи! Сънувай утрото и утрешните дни, задето бъдещето се пробуди, а Слънцето изгря с нова песен и ритъм. Недей се плаши, ако те вдигна. Недей се буди още, за да видиш с първото отваряне на очите си зеленината на полята, синевата, да усетиш мириса на пролетта... Недей се страхува. Аз ще те пазя, докато силите ми останат назад в спомени. Ала съм силен... недей се срамува от себе си, някога и аз политнах за пръв път, чудейки се дали изобщо имам крила...

Imagine Me Without You

..:: Една нова мечта, ново начало... към нова пътека ::..

..:: See thru all ::.. [ Thanks for the inspiration ]

"Задушавам се от злобата и лицемерието на хората около мен...мразещи и презиращи всичко чуждо..Защо истинските не ги откривам вече.. нима ги няма!?.."

Стоиш насреща на презрението. Свят изпълнен с доскорошни приятели, обгряни от усмивки и светещи очи, начертани на прага на лъжата и лицемерието. Затваряш очи с надеждата за по-добро утро, опитвайки се да сънуваш далечна мелодия на приказка, разказваща за блясъка на мечтите. Не смееш да кажеш дори на себе си лека нощ, трепнейки в захлас по отминалите дни, отминалите проблеми...
И пак е ден! Слънцето изгрява, пременено в сивкавата си униформа на длъжностно лице. Отдавна не носи старата наслада дори на малките деца, играещи си долу в двора пред блока. А играят ли си все още така..? Или вече просто стоят, загледани нагоре, някъде към твоя прозорец... Облаците застават в мирни редици, обливайки поля и градове, еднакво силно, тържествувайки над собственото си величие.. и разрушение! Същите тълпи, блъскали се до вчера, продължават досадните си игри на ядове, събирайки гнева и яроста си в стъклени буркани, пукащи се от време на време, носейки разнообразие на собствениците си.. а и на околните. Гледаш ги така, както те никога не биха могли да те погледнат. А те те гледат! С ненавист и омраза, знаейки, че си различна. Опитват се да те променят, задето не си тяхна...а могат ли? Но няма значение, защото ти знаеш какво търсиш и го все напред и напред, оглеждайки се понякога около себе си, да не би да си изпуснала мига, разсеяна от виковете на тълпите. А те не ще спрат да викат, дори да си далеко.. чакайки мига, в който ще провъзгласиш възтържествуването си - възкачванетона трона като принцеса... Защото там - чакащ теб - е отговорът!

My Neopet... ;-)

Xwitaniar the Red Xweetok
- Statistics -
Age : 1 hours old
Level : 1
Owner : Bran Bulgarski (You!)
Gender : Male
Height : 18 cms.
Weight : 34 lbs.
Hit Points : 7 / 7
Strength : quite strong
Defence : tough
Movement : cheetah
Intelligence : average
Mood : happy
Hunger : bloated
Intelligence : average


Има си и Petpet на име Ikarishi, който е Weeble ;-)

Funny cartoon =)

Това съм аз... *ирония*

The Mask...

Крия се зад маска, закриваща лице, потънало в забрава и болка. Помня времето, когато всичко бе все още наред, и показвах личноста си наяве, докосвана от Слънце и звезди. А сега това ми се струва толкова далеко, като че ли никога не е било, един прост сън-кошмар...
Ето пак... нахлупвам ужасяващата маска. Усмихва се тя над разплаканите очи, смее се над изсъхналите устни, зажаднели за капка вода, безсолна и различна от хилядите сълзи. Приказва, общува, вярва, лъже... а аз просто стоя, загледан в дупките към простосмъртието си, чакайки. Някога виках, виках, докато дробовете ми захриптят, а душата ми закърви, но никой не чуваше, задето маската виждат само. Аз съм нейде сам, заобиколен от самота и тъга, прогнила стените, затворили ме, построени от собствените ми ръце със забити нокти в тухлите, къртейки ги навън и навън, но здраво е всичко непокварено от времето...
(ще го довърша утре)

Ти.. Аз...

Ти. Минаваш покрай мен, загледана в срама си или може би съжаление..?
Аз. Стъпвам, забравил болка, милост и мечти, с поставена маска на хиляди години стара.
Ти. Не говориш, казвайки си, че всичко е било игра и лесно ще се забрави.
Аз. Умъртвявам себе си, този, търсещ истината насред сънищата.
Ти. Поставяш косите си пред погледа на света, криеейки се от "виновния"..
Аз. Бягам, несмеейки да кажа нищо, уважаващ твоето решение...кога...защо?
Замина.
Заминах.
Не каза сбогом дори...
Опитах се да сътворя мир.
Пропиляваш дни или цял един живот.
Наивен съм отново към съдбите на останалите простосмъртни.
Съществуваш!
Умирам...
Отваряш очи...
Затварям кръгозора си в една простичка точка, погълната от мрак.
Спомняш си.
Забравям, но как!?
Плачеш.
Смея се.. над себе си!
Маска.
Маска.
Не искаш да я махнеш...
Не мога да я махна!

Unreal...

Вървиш бавно по тъмните улици, заляти от миризмата на прогнила кожа. Пак някой се е опитвам да избяга от затвора си, макара да знае, че някога самият той се е затворил. Изпепелената тъкан виси насред оградите, провесена от неръждясващите телени мрежи, по които все така течеше свирепата смърт. Питаш се кога ли ще свърши всичко, кога ще бъдете свободни, здрави... кога цялата тази напаст навън ще отмине и всички ще бъдете спокойни. Болестта бе дошла, още докато беше малък, едва дете, принуждавайки ви да се затворите в собственоръчни затвори, обградени един с друг, запазвайки човечеството занапред. Изминаха вече петдесет години, в които лудостта и злобата бяха наделяли над човешката природа . Първичната истина излезе наяве, показвайки ви ужасяващото си лице.
Чуваш стъпки нечий, ала по цялата улица няма никой, дои в заблудените мрачни отсечки, пескачащи към тухлени стени на не повече от пет метра в страни. Обажда се и.. бебе. Плаче, свирепо, все ли е огладняло. Усещаш го. Близките кашони, захвърлени до стените на старата семинария, помръдват от душещото псе, някога и то било горда собственост на видна личност, все още носещо отличителните си белези на каишка. Приближаваш се, мъчейки се да изпревариш смърта.
Няма нищо... нищо освен стари кашони и малка дървена щайка за плодове и зеленчуци, а под нея...
Детето спря да плаче. Бе не по-голямо от няколко дена, увито в синьо одеалце и жълта кърпа. Очите му по-сини от небето денем, а косата тъмна като мрака, обгръщащ ги в спокоен сън всяка нощ. А то просто заспа, още когато го пое...
"Ще те назова - Иисус"
...

15.06.2006 ~03:52 (+2 GMT)

Алоу... чувате ли гласа ми? Не знам какво ми става днес, а по принцип тези няколко дни. Бях напълно се променил, ала си дойдох и отново тези ужасни мисли в главата ми. И този трепет на сърцето, приближавайки до онова така "странно-объркващо-срамежливо" (хаха) момиче. Ах, как само трепти това сърце...! И някак мисля, мисля все едно ги е нямало теази два месеца. Времетъо бе спряло. Слънцето изгряваше всеки ден да повтори еднаквата си пътека, връщайки се вечер отново на стартова позиция, казвайки си "няма да дойде утре". А не, благодаря ви много. Дайте сила на инвалида и подновете страданията му, за да почувства живота в изгнилата си плът, в атрофиралите си мускули и разрушени кости. А да боли... че какво е болката освен относителност във времето. Е=мс(на квадрат), променяме диференцията, отнасяме към настоящето, заменяме корените, пренасяме действието, получаваме Е=gm(на квадрат) или сиреч казано... времето, за което ще преминете разстоянието от етажа, на който се намирате, до мястото, където ще се разпльокате.
Ай как съм уморен, а тепърва трябва да се стягам, да местя лодки, да подновявам срещи... Да стегна ума си и това КАКВО ИСКАМ! И колко всъщност неща искам и дали трябва да ги степенувам. Дали? А и от коя гледна точка да ги погледна... на егоиста, на аутроиста, на наивника, на глупака, на кучето на Павлов?...

Що е любов и има ли почва у нас?

Или просто сме си българи и давайте да си приказваме само за: "плюскане и ебане", а от време на време и за Сране! А тези италианци (как само ги мразят българите за това, чак им се подиграват) знаят само: "Soldi, mangia, amore" Трябва ли му друго на човек и дали това е правилната гледна точка...? Или да му мислим за ебането - наред, каквото падне, без да се подбира? Може ли да ме извините, ще отида да повърна след като си представих тази перспектива... (след 5минути) и до какво стигаме накрая?! Има ли почва за "Il Amore" в мизерна България? Има, и то доста плодородна, но за съжаление незасята и незнанието как да се отглежда води до дефектен продукт, наречен - гаджелък!