Радост

Толкова е приятно. Питаш ме дали зениците ти са широки и ти отговарям – да. Казваш, че това е знак за щастие. И се радваш, сякаш не усещаш щастието в себе си, за да ме питаш. А така силно ме притискаш до себе си. Дъждът пада, забавен от преминаващото време. Капките се изтъркуляват от небосвода, стигайки до косите ни, но притиснатите ни гърди, до устните вкопчели се едни в други. И колко много аз съм щастлив. Аз, този, който до вчера смяташе, че живее само, когато го боли. Този, който стоеше сам в мрака, гледайки околните, преминаващи от миг в миг, недокосвани от време, от тъга, от лудост. Привиждат ми се силуети обикалящи ни. Тъмни, оставащи следи изпод дъжда. Гледат ме. Усмихнат, загледан в теб. Говориш ми, но не чувам, слушайки започваща им песен. Светлините на колите, спиращи или забързани, блесват в очите ми, замъглявайки и зрението ми. Усмихвам ти се и чакам. Стискам те още по-силно, усещайки диханието ти. Ръцете ми се плъзгат по гърба ти, карайки те да потрепваш. Не усещаме дъжда, нито студа, а само нас самите..и те пускам. Падам назад, огрян от светлините на трамвая. Пробляскване от кабелите, стъргане на метален диск в метален диск. Всичко става толкова бавно. Отдалечавам се, загледан в лицето ти, докато мракът не настъпва. Не чувам викове. Не чувам нищо. Толкова е спокойно...
(не стана, както исках)

Не Знам

(приказка от Деветте кръга на Ада)
Имало едно време едно момче. То било добро, мило, наивно и глуповато, макар мъдростта и акъла му да се славели в селото на северния край на царството така, както се славело величието на царя насред дворяните му. Обаче то било самотно, толкова много, че животът му протичал в мисли. Не говорел често по същата причина. Мълчал и се усмихвал на всичко, ‘що го заобикаляло. Един ден то просто умряло.. и се възнесло на небето, където Отецът му казал, че бил заслужил място сред близките му. Но то отказало. Поискало да се върне на земята, за да почувства онова, което никога не бил усещал. Изпълнил молбата му Отецът и го пратил на Земята, но с едно условие. Не успеели да намери това, което търси, Блестящият ангел щял да го вземе и никога повече ни небесата ще види, ни звездите, които така обичал, ни Земята и нейните благини. Съгласил се без да помисли дори, защото вярвал, че има кой да го заобича, да иска да го прегърне и никога да не пусне. Живял дълго, предълго за човешки години. Не се променял, само минавал от място на място, за да не се усъмнят в странната му младост. Но с времето се отчайвал все повече. Не веднъж Блестящият ангел идвал при него със заканата да го отведе, но си тръгвал сломен. Думите на момчето сломявали дори непоколебимия ангел, но нито едно човешко съзнание. Закърнелите му криле, които бил отрязал при завръщането си, го болели с цялата си жестокост. Често сънувал как разкъсват кожата му, поливайки го в море от кръв, разпервайки се за ново начало и край на пътя му. Но успявал да ги одържи, с последни мъки. Тялото му се изтощавало от цялата тази пролята енергия, свличайки го на земята, изкарвайки целия му дъх. Но един ден, когато си поемал първи дъх след много дълга борба, той отворил очи и видял Нея напред. По-скоро тя случайно се спряло до него, запитвайки го „кой е” и „дали не е той”. Чедо на мрака била, но духът и греел по-силно от Слънцето, а очите и говорели за хиляди години история на чистота и невинност, сякаш се бе родила вчера. Изправил се той, обиквайки я от същия този миг. Видения за щастие и радост изпълнили душата му, пронизвайки го в гърдите, но не от болка, а от обещания и клетви. И започнал от този ден да сънува, задето никога до сега не бил сънувал. Единствено три кошмара били се промъкнали в умът му, някога преди времето да обърне хода си и да се завлачи към началото си. И й казал „здравей” и й казал, че я обича.. и тя почувствала същото в същия миг, притваряйки очи към самодивата си украска. Хванал я за ръка и я повел през планини и реки, стигнали до морето и се спуснали по брега му на юг, търсейки подслона на ноща и приятелството на звездите. И докато спали на камъните покрай ударите на нощния прилив, желанието и свободолюбието на самодивата я повели настрана и тя изчезнала. Слънцето го събудило. Почувствал се отново сам, без грам сила в себе си. Болката от крилата го ударила в миг. Раните по гърба се подули, раменете се извили, пръскайки кожата назад, разкривайки огромните бели, сега попили аления цвят, криле. Болката разкъсала раните по лицето му, режейки го във виковете на хиляди умиращи. Блестящият ангел стоял до него, приклекнал, наблюдавайки със задоволство, полудяващото дете. Коленето му се донабили в камъка, разкървавайки допълнително. Дрехите се пръснали, под напора на крилете, опъвайки се все по-настрани. И паднал! Безжизненото му тяло пропаднало от камъка, надолу към вълните и образувалата се пяна.. Тялото му го поели русалките и сирените, обгръщайки го силно, поемайки към дълбините. Блестящият ангел следял погребението от камъните, непомръдвайки дори за миг. Изправил крилете си и извикал високо, пробуждайки силите на Земята. Вълните се заудряли в скалите, ветровете забушували, земята се разцепила в малко процепи, а небето почерняло, както досега било чисто без нито едно облаче. И изчезнал..
(недовършен)