интимно

/not the quite right, but/

нови строежи. сякаш хората се множат на секунди и никой в това време не умира. нови строежи. ей тук долу насред нищото. около моя дом. гледам ги западнали, осверепели. до един пияни или нагълтани с отровен дим. строят. строят новите си сгради, мечтаейки някой ден да ги напълнят със странни птици мигрирали за зимата от север. надали. хората не са глупави. та кой би дошъл да живее тук. до мен. тишината си я обичам и в мига, в който ми я развалят небесата почерняват, водите се надигат... земята се тресе! та - не знам. те си знаят. но нека си строят. загрозяват всичко. не мога да виждам и сантиметър от витоша. жалко. сякаш всичко е замряло, за да чуе какво идва...

шест дена.. без един миг отдалече

нося си китарата. сякаш мога да свиря на нея. но е секси някак си. всичко да е в поза. да съм си поставил маската на свеж, на отворен, на секси, на китарист с муза и коз в уста. на човек, който не му пука, а всъщност е напълно обратното. понякога се чудя дали всичко това има смисъл..
моливът вече е бил подострян навярно дни наред, всеки път все по-остро, все по-силно. останал едва на една четвърт от първоначалната си форма- сякаш всичко е различно. а да не са минали и три дни.
вече е студено. вятър свисти покрай ушите ми. далеч не на запад. жалко.
листът хартия се блъска в себе си, опитвайки се да се свие. да се прегъне, завирайки се колкото може повече към топлината си, която така и само тя си усеща.
допирът на молива към хартия е звук. звук, който аз не чувам вече. звук, който колкото и да ти се иска, не можеш да пропуснеш. звук, на плочка. на дърво. на гора. на различие. мастилото мълчи, макар да пишеш, да се описваш, да .. с него. моливът пее. а може би плаче. аз вече не го чувам. а искам..
може би не знам какво искам. може би съм дете. може би капризнича. може би "си вкарвам" филми. може би се смея или плача. може би дишам. но някак - обичам. не използвам "харесвам", защото мога да харесвам кебапчето с моркови. а обичам. а съм влюбен. а това не мога да сравнявам с нещо ежедневно.
но мълча. всички са като деца. не, че някой трябва да го касае. но всички са като деца, а аз се опитвам да си спомня какво беше да си дете, но единственото, което долавям е - тъгата. аз тъжен ли трябва да съм?! а обичам. искам да се радвам. искам да се смея. искам да плача. искам да капризнича. искам "да си вкарвам филми". искам да дишам. само защото обичам. само защото ОБИЧАМ НЕПРАВИЛНО! кое ли трябва да подчертая - "обичам" или "неправилно". знам, че не трябва. два месеца го знам. но.
искам да съм аз. да седя на сред малка или голяма полянка. да виждам макло хълмче или огромен масив камъни-планина-кълбо планета. да слушам песента на поточе или океан. да се усмихвам на шегите на ветровете или кой знае какво. да се чувствам "във филм". филм направен от обич. от любов. от радост. от ... коз, ако ще! или просто наивност и детска романтика, подарявана в малки книжки, червени на цвят, обвързани с панделка. книжки, за любимата дама, насред императорския двор..
имам си китара. красива, но ненужна китара.
имам си молив. красив, но нетраен молив.
имам си лист хартия. красив, но почернял от думи и срички. от песни и рисунки.
имам си покрив и ръб. приказен, но далече.
а ти си на запад. десет метра натам. на същия ръб. в същото време. някак на запад.
държиш цвете. от някъде цвете или стрък трева.
гледаш напред. някъде напред или просто мечтаеш. "за какво мечтаеш.."
а аз обичам.. и мълча.
останал и без едничко, де има за мене цена.

[Stateless - The Language ft. Lateef The Truthspeaker]