Bran Bulgarski

this is over

2009-10-24T22:54:00.001+03:00

my sense died! DOT.

интимно

2008-11-16T22:31:00.002+02:00

/not the quite right, but/

нови строежи. сякаш хората се множат на секунди и никой в това време не умира. нови строежи. ей тук долу насред нищото. около моя дом. гледам ги западнали, осверепели. до един пияни или нагълтани с отровен дим. строят. строят новите си сгради, мечтаейки някой ден да ги напълнят със странни птици мигрирали за зимата от север. надали. хората не са глупави. та кой би дошъл да живее тук. до мен. тишината си я обичам и в мига, в който ми я развалят небесата почерняват, водите се надигат... земята се тресе! та - не знам. те си знаят. но нека си строят. загрозяват всичко. не мога да виждам и сантиметър от витоша. жалко. сякаш всичко е замряло, за да чуе какво идва...

шест дена.. без един миг отдалече

2008-11-11T21:00:00.004+02:00

нося си китарата. сякаш мога да свиря на нея. но е секси някак си. всичко да е в поза. да съм си поставил маската на свеж, на отворен, на секси, на китарист с муза и коз в уста. на човек, който не му пука, а всъщност е напълно обратното. понякога се чудя дали всичко това има смисъл..
моливът вече е бил подострян навярно дни наред, всеки път все по-остро, все по-силно. останал едва на една четвърт от първоначалната си форма- сякаш всичко е различно. а да не са минали и три дни.
вече е студено. вятър свисти покрай ушите ми. далеч не на запад. жалко.
листът хартия се блъска в себе си, опитвайки се да се свие. да се прегъне, завирайки се колкото може повече към топлината си, която така и само тя си усеща.
допирът на молива към хартия е звук. звук, който аз не чувам вече. звук, който колкото и да ти се иска, не можеш да пропуснеш. звук, на плочка. на дърво. на гора. на различие. мастилото мълчи, макар да пишеш, да се описваш, да .. с него. моливът пее. а може би плаче. аз вече не го чувам. а искам..
може би не знам какво искам. може би съм дете. може би капризнича. може би "си вкарвам" филми. може би се смея или плача. може би дишам. но някак - обичам. не използвам "харесвам", защото мога да харесвам кебапчето с моркови. а обичам. а съм влюбен. а това не мога да сравнявам с нещо ежедневно.
но мълча. всички са като деца. не, че някой трябва да го касае. но всички са като деца, а аз се опитвам да си спомня какво беше да си дете, но единственото, което долавям е - тъгата. аз тъжен ли трябва да съм?! а обичам. искам да се радвам. искам да се смея. искам да плача. искам да капризнича. искам "да си вкарвам филми". искам да дишам. само защото обичам. само защото ОБИЧАМ НЕПРАВИЛНО! кое ли трябва да подчертая - "обичам" или "неправилно". знам, че не трябва. два месеца го знам. но.
искам да съм аз. да седя на сред малка или голяма полянка. да виждам макло хълмче или огромен масив камъни-планина-кълбо планета. да слушам песента на поточе или океан. да се усмихвам на шегите на ветровете или кой знае какво. да се чувствам "във филм". филм направен от обич. от любов. от радост. от ... коз, ако ще! или просто наивност и детска романтика, подарявана в малки книжки, червени на цвят, обвързани с панделка. книжки, за любимата дама, насред императорския двор..
имам си китара. красива, но ненужна китара.
имам си молив. красив, но нетраен молив.
имам си лист хартия. красив, но почернял от думи и срички. от песни и рисунки.
имам си покрив и ръб. приказен, но далече.
а ти си на запад. десет метра натам. на същия ръб. в същото време. някак на запад.
държиш цвете. от някъде цвете или стрък трева.
гледаш напред. някъде напред или просто мечтаеш. "за какво мечтаеш.."
а аз обичам.. и мълча.
останал и без едничко, де има за мене цена.

[Stateless - The Language ft. Lateef The Truthspeaker]

afglapi

2008-10-19T14:41:00.002+03:00

балонът летеше с крила. да, балоните имат крила, за да могат да летят. но ние така и не можем да ги видим. а крилата на този балон бяха приели вихъра на последния есенен ден, изкачвайки се все по-нависоко. а балонът бе зелен...

1916

2008-10-06T19:15:00.003+03:00

беше малък. безжизнен. никой никога не бе го поглеждал. чакал. седеше на земята, гледайки нагоре към същите тези хора, които го заобикаляха отново.. и отново. не се опитваше да ги спре. подсмърчаше, отново. болен. очите му червенееха от замръзване, контрастирайки на заскрежените клепачи, вежди, лице. ръката му все още драскаше нещо по белотата около него. не бе знак. не бе призив. не бе молба или... драскаше така, безспир, вече 10години. все се намираше кой да мине през дадена линия, та му се налагаше да я повтори, докато не се получи точно това, което е било. пръстите мръзнеха. докато рисуваше с един, другите се притискаха един в друг, търсейки утеха. не помнеше топлина. не бе прегръщан. виждаше групи хора, малки групи от по двама. ходеха бавно. крачейки в синхрон. усмихваха се. бузите им червенееха в спокойствие, засипани с усмивки и блясък. той чернееше. чернееше насред белотата, която се бе превърнала в негов дом. насред тази рисунка, която се опитваше да завърши въпреки болката, която изпитваше. беше се свил на кълбо, с безжизнена лява ръка. загубена отдавна, но все още застинала в силата си около краката, които така и не можеше да изправи. но продължаваше да дълбае в неспирния студ. протягаше ръка напред. белота се изсипа от ръката му. свобода, нечувствана от векове. пръстът се откъсна напред, достигайки до полузавършена линия. и спря. прибра ръката си, пристисната върху другата и остана седнал. върху същата тази черна точка, която представляваше. усмихваше му се. тя. тя, която бе другата черна точица в тази белота. някъде там, драскаща подобна рисунка, не-завърнена не отдавна. усмихваше му се, цялата почервенявайки. с белота по лицето си. усмивка, сгряваща нозете. и сърце, което туптеше по-силно от всеки звук, който бе гърмял в ушите им през всичките тези години. гледаха се така, както се бяха гледали преди много време. когато за пръв път се съзряха измежду преминаващите тълпи. с две докоснати рисунки, съединявайки се в една.

23 секунди от 5 дни

2008-09-21T23:02:00.003+03:00

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.

2204

2008-09-21T22:04:00.003+03:00

- здравей, чудовище. - каза тя.
каза го сериозно този път. не се усмихваше. не въртеше ръката си в хармонични движения около талията си. не отметна кичура коса от лицето си. стоеше права, застанала пред мен.
не, че не го очаквах. казваше го всеки път, когато се срещахме на същата тази пейка. седя тук, точно от лявата страна. чета една и съща книга всеки път. стигнах едва 30 страница, тъй като тя винаги идваше няколко минути след мен. никога не закъсняваше. но този път в ръката й нямаше цвете. не се усещаше пролет дори в очите й.
седна до мен, точно както винаги. в средата. дясната страна бе оставена свободна, случайно ако някой възрастен господин или дама, имаха нужда да поседнат. скри ръцете си в ръкавите. наистина бе студено, но винаги лявата си ръка поставяше върху моята, която все така я чакаше, за да се стопли. а дясната протягаше към лявата ми буза, когато целуваше за добре дошъл челото ми.
да, нямаше целувка. дори погледът й не се спираше върху мен, а все така гледаше надясно. бе я страх. чакаше.
усещах само вятъра. провираше се изпод пейката, карайки краката ми да зъзнат, отделяйки се от безжизненото тяло. не усещах как треперят, но ги видях за миг. миг, в който сведох глава надолу, за да си поема въздух, след минутата, в която не можех да помръдна.
не можех да я погледна. знаех, че не ме гледа. сякаш го усещах. не можех и да я докосна. исках. ах, как исках. но щом ръката ми се повдигнеше, с идеята да я прегърна, да я стисна към мен, да я обвия, колкото и да ме намрази след това.. не можех. ръката се отскубваше от силите ми и падаше безжизнена.
- чудовище... - промълви едва доловимо.
не я чувах какво казва. виждах само устните й, които се отваряха и затваряха. очите й бяха затворени. главата приведена...
* * *
отворих очи. беше зима. бяла и студена. хората минаваха. някои спираха и сядаха отдясната страна на пейката. не ме поглеждаха. от време на време хвърляха някой боклук зад пейката, но преди да мога да извикам те бяха далече. всякаш всичко се движеше толкова бързо.
четях страница 116 от книгата... предпоследна страница.
за 19 път.

някак в 0часа и 29минути

2008-09-18T00:28:00.003+03:00

не мога да дишам. не, не се задъхвам. нищо не ме боли. не изпитвам болка или някой ме души. просто н е д и ш а м. да, усещането е странно. вдишах. поех си въздух, търсейки вкус, незабравим. ала не. не усетих полъх. не видях светлина. не чух библейски хорове. нищо. но не дишам. не издишвам обратно този дъх. водата се плиска, стигайки до крайчеца на нозете ми, изостряйки студа, вкоченил се в крайниците ми. луната така и не иска да изгрее, а я чакам. вече три минути. чакам и не дишам. слънцето отдавна го няма. звездите все още играят на криеница, показвайки се на точно определени места, точно зад проявили се облачета. не вали тази нощ. въпреки студа. а го даваха да вали. поне дъжд. тук никога не е валяло. сякаш бе забравена земя, където само слънцето случайно минаваше и то за кратко, а после се появяваше луната и донасяше вести за обратната страна. там, където хората чаката изревите. там, където вярваха в едностранната си плоска земя. не, не бе едностранна. но да, бе плоска. ала аз съм тук. тук сред обширната земя. цялата зелена, кафява, черна, сива. цялата за мен и едно изоставено дърво. някак изниквало от тази страна, полегнало мъчейки се да заема правилната си посока. беше ми странно, това дърво. спя до него. всяка вечер. всеки път щом слънцето припомни за своето съществувание, аз се скривам зад него и затварям очи. мисля си за думите, които луната ми бе казала. не, няма да ви ги кажа. тя ми заръча...да не казвам. защото става дума за нея. тя, която се усмихва. червено-синьо-зеленото момиче, което дар бе да бъде червено-синьо-зеленото момиче. няма да ви кажа, какво е това. ще разберете, когато я видите. а сега луната не идва. чакам още до пет. броя бавно. минали са само шест минути. броя от нула. показалецът ми се повдига, сочейки нагоре. сякаш ще излитне. среднякът с еизправя, прегръщайки брат си в тяхното пътешествие. сумрак ги следва, а до него и петаче...
издишвам и вдишвам силно, копнейки за чистота.
червено-синьо-зеленото момиче... продума тя, светвайки иззад брега.

някак в 0часа и 10минути

2008-09-17T00:10:00.004+03:00

помня.. някога... една страна. там всички хора можеха да летят. да, те имаха крила. разперваха ги. поемаха въздуха под огромните си бяло-черни крила и.. излитаха. да, те виждаха цялата си страна от далече в небесата и чуваха всеки полъх преминаващ покрай тях. докосваха звездите, когато са щастливи. или откъсваха крилете си, когато достигнат най-високите облаци и пропадаха надолу вовеки, ако почувстваха тъгата да ги обзема. но той не падна. помни добре как облакът се прониза през съществото му, веднага щом го достигна. сълзите се спускаха, капейки върху раздраните от порейте гърди. а ръцето му се бяха напоили с кръвта на изтръгнатите нокти. да, за да достигнеш там, ти биваше смачкан. никой не те виждаше там, защото никой не ходеше там. никой не ти казваше не го прави, защото всеки все някога стигаше там, обречени на същото. ала да, той остана. крилете се пръснаха във всички страни, оставяйки след себе си само две рани и последните остатъци от коста, някога принадлежала на безжизнено тяло. а той. той се усмихваше. виждаше своята страна зелена. и затвори очи. не виждаше нея. не искаше да вижда нея или това, което си бе представял за нея. не искаше да усеща мириса на цветя, когато разцъфтваха насред улиците, продавани от стари баби. усещаше само песен...
а луната в това време плачеше.

някак в 1часа и 48минути

2008-09-16T01:47:00.003+03:00

той не знаеше дали е човек. не, не беше човек и това го знаеха всички малки човечета, които срещаше на пазара в Шамсрир. но той не знаеше. като по-малък си мислеше, че е човек. обичаше едно момиче, което му бе съседско. беше красиво, а той си я хареса от пръв поглед. всичко бе някак мило, спокойно. той я чакаше на ъгъла на 2ра и 3та, точно преди да завият по 4та, в продължение на 4 седмици. а този период е като 4 години за човек. и всеки път не си продумваха и дума. срещаха се. виждаха се. усмихваха се. той й хващаше ръката и тръгваха. тя го поглеждаше. той нея. усмихваха се. всичко ама наистина всичко, бе наред. и толкова щастливо. сега той не знаеше дали е човек. а нея я няма. тя помисли, че той е човек и си тръгна. не дойде онзи ден на ъгъла на 2ра и 3та. нито го пресрешна на 4та, както се бе случвало един или два пъти. затова той не знаеше дали е човек. не бе пораснал. бузите все оше му се червяха като на всички малки човечета. смееше се на собствените си измишльотини, а чуждите рядко разбираше. виждаше слънцето като голям и силен фенер, насочен да ги убие изпод някоя лупа. мислеше за нея, а като типичен малък човек той се влюбваше веднъж и това бе завинаги. написа й поема. а тя започваще така:

"Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!"

напомняше му на друго. но не бе човек. а сърце, туптящо из гърдите на човек. а той стоеше ли, стоеше някъде навън в дъжда. гледаше към небето, разполовено от стар покрив с разкривени керемиди и пожълтели стени. и не чувстваше топлина, а студ вледеняваше същността му. и не бе човек, а сърце. знаеше сега. но срце без сърце, умира... просто ей така.

"Един бряг"

2008-09-13T11:13:00.003+03:00

тичаш по брега. пръстите ти потъват в тежкия влажен пясък, за да оставят следите си за време, в което дори ти не можеш да ги видиш. но брегът помни. запомнил е всички безбройни следи на забравени корабокрушенци. сякаш само това му е останало. вълните вече не му говорят. няма ги далечните им приказки, разбунващи задремалите лодки. а те се караха, успорваха всяка дума на същите тези вълни до деня, в който разпорваха опонентите си, само и само да се озоват в ядрото на неверите си. а ти продължаваш да вървиш. водата докосва нозете ти, карайки те да отскачаш встрани. току подобно две деца, целувайки се за пръв път. а след всяка целувка бягат в края на стаята, едно срещу друго загледани в другия, питайки се едва с очи "може ли пак". далеч напред разбиващата се пасмина на загубили се вълни, смазващи се в кацналите бетонни блокове, вика. вика твоята усмивка, все по-приближаваща се. и чака, за да те обсипе с частиците на разбитото си сърце. загубулите се никога няма да докоснат повече нозете ти. те се самопоглъщат една след друга, оставяйки не следи или спомени, а далечни викове и просто капка от сълзите си...

FreeFall

2008-01-30T01:42:00.001+02:00

вятър. мисъл. усмивка. мисъл. поглед, зареян в зеленина. осеян със звезди и единствен самотен лунен лъч, падащ връз съзнанието на необременен миг. тишина, караща вътрешностите да викат, подскачащи от неописуемо удоволствие. светулки, гонещи се покрай себе си, сътворявайки парад на души, молейки се на Боговете. мисъл. усмивка. нищета. сън, в който ощипването боли, а сълзата е така мокра. вятър. разперени ръце, копнеещи да поемат вятъра, да го уловят за миг, да се самопровъзгласят за птица, да политнат надалеч, да достигнат Луната, да срещнат звездите, да обиколят света, да целунат принцеса, да прегърнат дете, да зарадват дете, да вдигнат високо дете и да му покажат какво е да лети. миг. вятър. усмивка. чакащо своят ред щастие в редица, наредена в дълъг тунел със светлина накрая, а след нея мрак. желание... нищета.
/ ... /

първа седмица от първа година

2008-01-03T18:51:00.000+02:00

някак си... сега всичко ТРЯБВА да бъде променено. и да се получи един нов всемир. някак си това е задължение

last 3min

2007-09-29T15:25:00.001+03:00

this is for you, my love...

I kiss the night and the raindrops fall

2007-09-28T16:25:00.000+03:00

Докато четете, пуснете си една от двете(за предпочитане една след друга и двете):

Плача ли.. пръстите ми преминават през падащите капки, сипещи се над мен все по-големи и тежки, удрящи с цялата си безразличност. А плача ли? Не разбирам. Не мигам. Но боли. Чувствам болката да изпива гърдите ми, притискайки дробовете в ребрата ми. Но плача ли?! И стискам теб. Безжизнена. Напълно унемяла в сенките на залязващата луна. Стискам теб по-силно и по-силно, разперил широко криле, искайки, молейки се да те предпазя от заливащата ни буря. И плача.. Единствено сълзите ми се свличат по обезумялото лице, за да се откъснат и застинат върху устните ти. Всичко изченза. Мракът пое дажбата си, завличайки ме до ръба. Не помръдвам. Не смея. Не мога да те оставя. Напира, стенейки злокобната си песен, разкъсващ плътта ми с отровните со нокти. Усет за идващ край. Миг на надежда. Не отвръщам поглед. Нима нищо не е истинско. Впивам устни в твоите. Впивам остатъка от силите си в теб, крещейки, проклинайки богове и демони, задето отнеха единствената истина в илюзорния ми кошмар. И плача.. за последно.
Вик! Ярост! Гняв! Омраза! Мъст ! И всичко събирам в последна капка любов, излята през разтреперващите ми се устни. Крилете се късат под напора на дъжда. Боли. Сила.. боли! Викът ми секва за част от мига, пръскайки плътта ми на невидими парченца. Спомен за погубено лице, пръскащо се в последен опит за молитва..
И ти поглеждаш..към първия лъч светлина на новото Слънце!

Брат ми ще е актьор...може би най-добрият Stand-up comedian in the Whole freakin' BG

2007-09-28T00:26:00.000+03:00

[00:04:02] Bran!... says: daskalo imate li?
[00:04:20] Bumblebee says: ne
[00:04:24] Bran!... says: hah :D
[00:04:27] Bran!... says: nqma imate vakanciq :D
[00:04:32] Bran!... says: cqlo lqto na daskalo :D
[00:04:33] Bumblebee says: da mi qdat 4lena
[00:04:44] Bumblebee says: i az 6e sta4kuvam, ako mi zemat vakanciite
[00:04:47] Bran!... says: :D
[00:05:03] Bumblebee says: na men pensiqta da ne mi e 1000 lv
[00:05:08] Bumblebee says: i az zimam 20
[00:05:16] Bran!... says: emiiii
[00:05:20] Bran!... says: 6a sta4kuva6 q :D
[00:05:27] Bran!... says: az si po4vam normalno :D
[00:06:06] Bumblebee says: ko iskat na koleda, na nova godina i na velikden 6e u4a
[00:06:45] Bran!... says: emi 6tom mojete na ramazan bairan-a
[00:06:49] Bran!... says: i na velikden 6te mojete :P
[00:07:29] Bumblebee says: az iskam da se proto4i kym mesec, sledstvie na koeto 6te e anulirane na godinata
[00:07:37] Bran!... says: da da :D
[00:07:38] Bumblebee says: i otiam edna godina da ba4kam v italiq
[00:07:40] Bumblebee says: da si kupa kola
[00:07:42] Bran!... says: i 6te povtarq6 11 klas :D
[00:07:43] Bumblebee says: :D
[00:07:56] Bumblebee says: nqq go povtarqm
[00:08:01] Bumblebee says: az ne sym go po4nal
[00:08:06] Bran!... says: :D
[00:08:08] Bumblebee says: prosto 6e zavyr6a edna godina po-kysno
[00:09:10] Bumblebee says: men mi ne pre4i, da po4ivam godina
[00:09:17] Bran!... says: 6te te vidim posle :D
[00:09:23] Bumblebee says: kogi
[00:09:32] Bran!... says: kat si na 20 i zavyr6va6 :D
[00:09:36] Bumblebee says: e kvo
[00:09:43] Bumblebee says: sq sym na 17, ma ne mi li4i
[00:10:18] Bran!... says: emi bradata ne moje ti raste :D
[00:10:20] Bran!... says: i si tapa
[00:10:21] Bran!... says: ko iska6
[00:10:24] Bran!... says: vzemi porasti
[00:11:14] Bumblebee says: golqma sym tapa, 4 sm pod teb sym , ne mi se obqsnqvai
[00:11:31] Bran!... says: emiii rasti :D
[00:12:19] Bumblebee says: piq mlqko, ama skoro se zabravqm
[00:12:23] Bumblebee says: trqq po4na pak
[00:12:45] Bran!... says: 6te te pravim komediant :D
[00:13:00] Bumblebee says: 6o
[00:13:12] Bran!... says: 6toto za draam 6te reve6 li?
[00:13:28] Bumblebee says: moga da umiram, za drama
[00:13:53] Bran!... says: kak 6a mre6
[00:13:57] Bran!... says: s noj?
[00:14:07] Bumblebee says: syrcetup
[00:15:00] Bran!... says: tztztzz.... kato qponski aktior syrcetup a 6te rita6 s karakata pod masata
[00:15:23] Bumblebee says: pod masata pri dr usloviq 6e ripam :D
[00:15:32] Bran!... says: pri koi ma?
[00:15:54] Bumblebee says: napyni si ple6ivata glava
[00:15:56] Bumblebee says: :D
[00:16:22] Bran!... says: tztzztztzzzz 6a ripa6 kat malyk det se nasira6e aide aide
[00:16:38] Bumblebee says: i v nasiraneto ima drama
[00:16:53] Bran!... says: ima - kafqva
[00:16:59] Bran!... says: i ot dale4 se use6ta
[00:17:01] Bumblebee says: ama e drama
[00:17:15] Bumblebee says: i donatelo e ima kafqv period
[00:17:19] Bumblebee says: ako ne si 4uval

Last glory

2007-09-27T18:57:00.000+03:00

Пуснете това (една от двете), докато четете:

Опитвам се да мисля. Опитвам се да съчиня промисъл в съзнанието си, карайки всичко в мен да блесне, отхвърляйки признаците на реалност. Опитвам се да разсъждавам извън призмата на идеалистичност, обладала ме в дантелена премяна. И не чувствам болка, когато съществото ми се тресе, влачейки съркофага си от миг на следващ. Не чувам думите на преминаващите сенки. Очи, изпразнени в наличност. Очи, оставени така, както са намерени в олекотената си версия. И полъх на самота. Обитаващ ареала ми, гледайки ме, разпитвайки ме, докосвайки ме нежно по протритото чело и засъхналата съсирила се кръв около врата. Не виждам лъча светлина. Проблесна и се скри иззад странно разноцветните облаци. А планината потъна в мъглата на залеза. Опитвам се да съзра къде си. Всичко се губи в сянка. И потъвам. Вдишвам сякаш за последно. Броя до четири. Ариите на нощните стражи стават все по-осезаеми. Мисли. Такт след такт. Самотно дърво се извисява над покривите на далечните къщи, поклащайки се, блъскано от ветровете. Птица изкряска и изчезва зад студенината на панелените стени. Проба за тишина и буря от цветове на хоризонта. Взрив. Светкавица. ПОследни слова. Утеха в собствена прегрътка, свил се в ъгъла. Стискащ очи, вцепенени напред. Такт. Удар. Сила. Сърцето не слуша. Такт. Тишина..

Hurt - Rapture

2007-09-03T00:33:00.000+03:00

Радост

2007-03-23T15:54:00.000+02:00

Толкова е приятно. Питаш ме дали зениците ти са широки и ти отговарям – да. Казваш, че това е знак за щастие. И се радваш, сякаш не усещаш щастието в себе си, за да ме питаш. А така силно ме притискаш до себе си. Дъждът пада, забавен от преминаващото време. Капките се изтъркуляват от небосвода, стигайки до косите ни, но притиснатите ни гърди, до устните вкопчели се едни в други. И колко много аз съм щастлив. Аз, този, който до вчера смяташе, че живее само, когато го боли. Този, който стоеше сам в мрака, гледайки околните, преминаващи от миг в миг, недокосвани от време, от тъга, от лудост. Привиждат ми се силуети обикалящи ни. Тъмни, оставащи следи изпод дъжда. Гледат ме. Усмихнат, загледан в теб. Говориш ми, но не чувам, слушайки започваща им песен. Светлините на колите, спиращи или забързани, блесват в очите ми, замъглявайки и зрението ми. Усмихвам ти се и чакам. Стискам те още по-силно, усещайки диханието ти. Ръцете ми се плъзгат по гърба ти, карайки те да потрепваш. Не усещаме дъжда, нито студа, а само нас самите..и те пускам. Падам назад, огрян от светлините на трамвая. Пробляскване от кабелите, стъргане на метален диск в метален диск. Всичко става толкова бавно. Отдалечавам се, загледан в лицето ти, докато мракът не настъпва. Не чувам викове. Не чувам нищо. Толкова е спокойно...
(не стана, както исках)

Не Знам

2007-03-03T20:09:00.000+02:00

(приказка от Деветте кръга на Ада)
Имало едно време едно момче. То било добро, мило, наивно и глуповато, макар мъдростта и акъла му да се славели в селото на северния край на царството така, както се славело величието на царя насред дворяните му. Обаче то било самотно, толкова много, че животът му протичал в мисли. Не говорел често по същата причина. Мълчал и се усмихвал на всичко, ‘що го заобикаляло. Един ден то просто умряло.. и се възнесло на небето, където Отецът му казал, че бил заслужил място сред близките му. Но то отказало. Поискало да се върне на земята, за да почувства онова, което никога не бил усещал. Изпълнил молбата му Отецът и го пратил на Земята, но с едно условие. Не успеели да намери това, което търси, Блестящият ангел щял да го вземе и никога повече ни небесата ще види, ни звездите, които така обичал, ни Земята и нейните благини. Съгласил се без да помисли дори, защото вярвал, че има кой да го заобича, да иска да го прегърне и никога да не пусне. Живял дълго, предълго за човешки години. Не се променял, само минавал от място на място, за да не се усъмнят в странната му младост. Но с времето се отчайвал все повече. Не веднъж Блестящият ангел идвал при него със заканата да го отведе, но си тръгвал сломен. Думите на момчето сломявали дори непоколебимия ангел, но нито едно човешко съзнание. Закърнелите му криле, които бил отрязал при завръщането си, го болели с цялата си жестокост. Често сънувал как разкъсват кожата му, поливайки го в море от кръв, разпервайки се за ново начало и край на пътя му. Но успявал да ги одържи, с последни мъки. Тялото му се изтощавало от цялата тази пролята енергия, свличайки го на земята, изкарвайки целия му дъх. Но един ден, когато си поемал първи дъх след много дълга борба, той отворил очи и видял Нея напред. По-скоро тя случайно се спряло до него, запитвайки го „кой е” и „дали не е той”. Чедо на мрака била, но духът и греел по-силно от Слънцето, а очите и говорели за хиляди години история на чистота и невинност, сякаш се бе родила вчера. Изправил се той, обиквайки я от същия този миг. Видения за щастие и радост изпълнили душата му, пронизвайки го в гърдите, но не от болка, а от обещания и клетви. И започнал от този ден да сънува, задето никога до сега не бил сънувал. Единствено три кошмара били се промъкнали в умът му, някога преди времето да обърне хода си и да се завлачи към началото си. И й казал „здравей” и й казал, че я обича.. и тя почувствала същото в същия миг, притваряйки очи към самодивата си украска. Хванал я за ръка и я повел през планини и реки, стигнали до морето и се спуснали по брега му на юг, търсейки подслона на ноща и приятелството на звездите. И докато спали на камъните покрай ударите на нощния прилив, желанието и свободолюбието на самодивата я повели настрана и тя изчезнала. Слънцето го събудило. Почувствал се отново сам, без грам сила в себе си. Болката от крилата го ударила в миг. Раните по гърба се подули, раменете се извили, пръскайки кожата назад, разкривайки огромните бели, сега попили аления цвят, криле. Болката разкъсала раните по лицето му, режейки го във виковете на хиляди умиращи. Блестящият ангел стоял до него, приклекнал, наблюдавайки със задоволство, полудяващото дете. Коленето му се донабили в камъка, разкървавайки допълнително. Дрехите се пръснали, под напора на крилете, опъвайки се все по-настрани. И паднал! Безжизненото му тяло пропаднало от камъка, надолу към вълните и образувалата се пяна.. Тялото му го поели русалките и сирените, обгръщайки го силно, поемайки към дълбините. Блестящият ангел следял погребението от камъните, непомръдвайки дори за миг. Изправил крилете си и извикал високо, пробуждайки силите на Земята. Вълните се заудряли в скалите, ветровете забушували, земята се разцепила в малко процепи, а небето почерняло, както досега било чисто без нито едно облаче. И изчезнал..
(недовършен)

Отчужден

2007-02-03T20:56:00.001+02:00

В момента съм психически нестабилен и не мога да пиша!

Fragile Memories - part II

2007-01-25T09:44:00.000+02:00

[Слушайте песента, докато четете]
.. Някой си тананикаше. Тя трудно отвори очи, болейки я цялото тяло. всичко бе замръзнало. габчу скимтеше, притиснат до телцето й, поставило лапичка над очите си. клоните бяха се ошарели с изникнали израстаци изпод снега, придавайки им заплашителен и мрачен вид. небето вече се бе захлупило, оставайки лека сивота в ореолите на короните.
тя се обърна и го видя. голямата монашка роба го закриваше целия. свит в себе си, треперейки, подавайки си малка част от лицето навън, тананикайки, за да не замръзне и устата му.
тя пристъпи на коляно и в този миг той повдигна глава, разкривайки обезобраеното си лице. за миг, докато не се скри зад дървото, както правят малките горски бозайници досущ. пристъпи още една крачка, изправи се и надникна иззад дървото. не помръдваше, държеше главата си помежду ръцете, сякаш се мъчеше да се скрие сам. приклекна до него, наведе глава, за да види лицето му. страх и сълзи. опита се да я сплаши с назъвена физиономия и странно тихо изсъскване, но сам се спря и сведе още повече глава, тъй че да не може да го види.
взе ръката му и се изправи. не бе по-висока от метър, а щом той се изправи се видя колко по-мъничка е от него, задето той бе висок и снажен, макар главата му да бе сведена, сякаш бе гърбав. поведе го напред. габчу, до сега гледаше всичко отстрани, уплашено, свито в едни пожалени шубраци, сега скочи и ги последва завирайки се измежду краката й. робата му се влачеше, разкривайки малко босите нозе, изкачащи изпод нея...

Fragile Memories - part I

2007-01-23T22:02:00.000+02:00

(това ми е първия разказ от солидно количество време. пускам го без редакция и.т.н... така че , моля, по-леко с критиката..целта на всичко това е последователна поредица, не знам от колко части, всеки ден. ако съм успял, ехххх, блазе ми ... :Ь също има и по-важна причина. ама не я знаем много хора)

Гледката не бе позната. Малките, гонещи се, снежинки падаха една след друга по външния прозорец, оставайки следите си за миг и забегващи в небитието ака бързо, че тя не можеше вече д ги следи. Беше се спряла в единия край на прозореца, облегната на стената и клекнала в мекотата на възглавницата си. Плавната сутришна светлина, минаваща покрай стената, сега бе разсеяна от купчината облаци, превръщащи целия ден в мъгляво поле. Габчу си играеше в краката й, облизвайки голите й нозе, мъчейки се вече по всевъзможни начини да й привлече вниманието. Ала тя продължаваше с широка усмивка да следи падащите една по една снежинки.
Вихрушката отвън се засилваше, карайки снегът да образува странни форми, в полета си надолу.Старец с дълга, пре-дълга тояга премина, спирайки се за миг, поглеждайки изпод вежди иззад рамо към нея и изчезна. Няколко птици прелетяха от горния клон на едното дърво в края на близката горичка до най-долното на съседното, скривайки се в натрупалите се преспи. Огромен бял жребец, ритайки с предните си крака във въздуха и размахвайки гривата си, подскачаща от едната страна към другата. Завъртя се и ритна в галоп към горичката, пронизвайки се измежду дърветата.
Габчу скочи от леглото и силно ревна към вратата. Тя не знаеше какво прави малкото й кученце. А то продължаваше да драска по дъските, дерейки гласа си. слезе от кревата, взе си палтото, навличайки го мигновенно, и разтвори вратата. Снегът проникна навътре като корабокруширали моряци на остров, окупирайки цялата стая.
Следите оставаха за част от секундата и други снежинки заемаха местата на старите. Вървеше все така боса напред към горичката, където Габчу още щом отвори вратата избяга. викаше макар и тихо, оглеждайки се към всички страни, където можеше да се крие малкото животинче.
Вихрушката спря и започна почти веднага, услилвайки моща си. Тя падна с отворени очи нагоре. снегът се вихреше още по-бързо и сложно, заплиайки странни танци, закривайки клоните, дърветата, небето стана сивкаво, прескачащо от дърво на дърво..затвори очи.

New Beginning...

2007-01-22T22:21:00.000+02:00

Време е да започна да пиша пак, че до сега пишех само задачи по Драматургия...

Fragile

2006-09-30T16:56:00.000+03:00

(нередактиран вариант)
Вървиш. Бавно стъпваш по отдавна занемарени пътеки, закачайки тръните на протегнали се храсти, настанили се недостойно и ненахално точно пред теб. Слънцето ти липсва. Някога внимаваше да не го разгневиш..Сега ти се иска да бе! Поне смисъл да има, когато те изостави иззад клоните на черните гори, ограждащи те все по-безмилостно. И въпреки това не си сама! Звукът на тишината сега бе заменен от не по-малко значимата си посестрима - музика. Не знаеш от къде идва, но вървиш към нея.. все така бавна, мелодична, едва не приспивна. Заглеждаш се в клоните с надеждата за живот. Единствено вятърът побутва стъблата до там, че се натрупва очакване. Мисъл... и бяг иззад - идващ. Тих! Страх! Бягаш, неспирайки дори за дъх. Нямаш сили, изтръгвайки жизнеността си от прекалено надълбоко, викайки в безмълвие. Връхлитат те спомени, болка, самота..унищожителна фантазия на неспиращи мигове светлина. Няма път вече. Процепи измежду по-черни и от смъртта дървета. Звукът се засилва. Идва! Близо! Светлина.. пропаст.. Спираш на края на гората пред дълбока пропаст, камениста, празна.. Вик! Момичешки... Оплаха.. Болка.. Близо! Храстите се разтварят, погълнати от ужасяваща приливна вълна на енергия. И ето те там. Съглеждаш се изправена на ръба, втренчена в Себе си, в дивашка лудост. Музиката я няма- просто загробващият шепот на затихващия ветрец. И смразяващия костите вик на политащото момиче...

Цвете

2006-09-28T13:42:00.001+03:00

Така ми се иска и аз да бъдя цвете... Да се разждам и умирам, когато ми е определно... Да не усещам болка... Да не чувствам... А да нося радост... Да ме откъсне някой, влюбен... И да ме подари на своята любов... Тогава щях да се зарадвам... дори това да означава да умра по-рано... аз щях да се радвам... просто съм дал и аз малко радост у някого.... видял съм неговата усмивка... усетил съм топлината на сърцето му.... а това не се забравя, нали... ще имам и аз спомен... и навярно когато пак се родя... аз ще искам отново да ме осткъсне, влюбен... да ме подари... да усетя топлината.... да видя усмивката.... да бъда и аз поне малко щастлив... не бих искал повече... и не вярвам да има повече... та може ли да има по-голямо щастие от това, което ти дават усмивките, породени от теб.... ако бях цвете щях да живея така... но аз не съм... и пак живея така.... няма значение какво съм искал или желал... просто знам.... каквото и да си поискаш то може и да дойде, може и после да ти избяга.... а може и въобще да не дойде.... тогава какво ти пречи да помогнеш на другите, за тях да дойде... а за теб... ами надеждата че някога и ти ще влезеш в нечии ум.. че някой ще те обикне... че някой ще мисли за теб... и ще ти иска само доброто.... а и да не стане така.... да останеш забравен завинаги.... от всекиго... нали си дарил поне една усмивка... тогава ти приятелю си блажен... един от малкото....

Последната страница на един дневник....

2006-09-28T13:41:00.002+03:00

Веднъж прочетох някаде, че целият ти живот е такъв, какъвто е първият ти спомен. А като се замисля моя първи спомен е не друг, а самата смърт.
Бях на не повече от годинка и половина - две, когато зърнах умиращата ми пра-пра-баба на леглото си или по-скоро я гледах дълго време. Не знам! Време е така объркано. Ала старостта и страданията помня ясно, че не виждах друго през целия си живот.
Наскоро разбрах още нещо за смърта. Хората са щастливи, че Имат право да избират между два варианта, въпреки че единият е ужасяващ за мен. Това се случва, когато самата душа умре и изчезне в мрак и тишина, а тялото се скита вовеки веков. Тялото и останалите ти мисли се мъчат до края на света, чувствайки страх. Но има и втори - блажен?! Вместо душата тялото умира, а духът се скита известно време, докато намери пътя към Безкрайето.

Моят живот е такъв - немислим!

Сега стоя в тъмнината, държа писалката и се надявам... Очите ми са отворени, но не виждам смисъл. Мракът ни покри... краят дойде... остана ни чувството, че живеем, замръзявайки всяка част от нас. Търпим!...

Изморих се. Искам да затворя очи. Нека поне поспя! Но сякаш умира. Не чувствам вече нищо, нито студа, нито умората. Пред погледа ми се стичат бавно цветовете, тазнцуващи приказни танци... Полудявам ли? Сънувам? Не, не вярвам...
Виждам старото си село, полята, дърветата и реките. Всичко е по старому. Летя. Колко съм лек! Само че не тялото ми. То е все още под мен. Стои и се усмихва. Очите са отворени, но е толкова уморено. Още го усещам... Ляга на тревата и ме поглежда с онзи радостен невинен поглед. Бавно притваря очи и... умира.

19август1985

Навремето се е казвало, че като умреш отиваш на по-добро мяст. А днес, дали не е по-добре, дали не заслужаваме да умрем на по-добро място...

Green eyes

2006-09-28T13:41:00.001+03:00

Ако сте минавали покрай Сена, там под едно мостче близко до старото кафе "Le Petit Prince" сигурно сте забелязали едно момче, или млад мъж, да стои на пейката до реката и да се вглежда в дъното напред. Винаги само, безизразно и с една тетрадка и химикалка, стоящи неподвиджни в ръцете му, сякаш непотребни, предназначени само като украса. Но сигурно помните, че в един ден на ранното лято та зи година - то изчезна. Да, много години минаха и всеки посетител на кафенето бе започнал привиква със странната полу-жива статуя до водата и в деня на мистериозното му непоявяване всеки започна да разпитва какво е станало. Дори не бе веднага, а чак след няколко часа, когато всичко започна да става явно, а не просто случайност...
А историята е някак... Стои там на таблото на същото това кафене вече половин година или може би повече. Рядко вече някой й обръща внимание, но нито съдържателят нито жена му смятат да я махат... а по-скоро да я оставят като местна легенда, ако може да се сметне за такава.

Тъга го обливала. Виждал единствено себе си и звездите нощем по повърхността на реката, да се клатушкат и гонят една след друга. Всяка нощ един и същи мъж минавал покрай него, свирил малко на саксофон и продължавал надолу, оставайки бледа следа за присъствието си единствено върху страниците му. А той разказвал историята все по-ясно и точно. Все повече се вслушвал в приказките на реката, а слушателите й не смеели да се откъснат от нея дори а миг. Мостчето се усмихвало понякога, а той му отвръщал нежно и полускрито, срамежлив си бил, дори за пред приятелите си. Единствено на пейката давал да го погали от вреем на време по косичката, вече спускаща се под брадичката, а също и на саксофона да го целуне по ушенцето, само лявото, тъй като дясното отдавана било заспало вечен сън в блян за свобода. Само звездите не му обръщали внимание. Попитал ги веднъж "а може ли и аз да си поиграя с вас", още когато бил малък малък като тях, но те така и не го чули. Не им се разсърдил, макар да се почувствал все повече сам сред всичкото толкова огромно и голямо. Само приказката на реката му давали мънички криле, за да може да полети до планините и морето, но никога по-далеко.
А една вечер реката заразказвала за магия. И толкова красиво започнала, че той затворил за миг очи, ала щом ги отворил до него седяло младо момиче, по-малко и от него дори, гледао го с остър и изпитателен поглед, но все така детски и любопитен, какъвто бил неговия много отдавна. Усмихавала му се. Опита се да обърне глава отново, но очите й го държаха неподвижен и за момент да не се откъсне в самотата си. Две малки зелени точици, каращи го не да лети, а да се почувства по неописуем за него начин...У дома.?!
Така както се усмихваше, бързо навде главица, разклащайки дългите тмни крави коси и го целуна по бузката. Точно като малки дечица, играещи си сред тревата. Прииска му се и той да я целуне...да я прегърне....да й каже нещо. Реката вече не се чуваше, единствено сърцето му биеше все по-силно и силно, докато не почувства желание да се пръсне.
- Ела... - протегна му мъничката си ръка и стана в целия си ръст пред него.
Не попита накъде. Не мислеше за това. Сега желанието му да тръгне след нея, да я последва...да бъде с нея го владееше.
Тънка бяла рокля се виеше по слабичкото й тяло, вееща се от ветреца, нашепщаш приспивни песни. Някой доизрече "спи спокойно" и затихна, сливащ се с тишината, а той бавно запристъпва след нея в рекатапотапяйки се целия... Следваше я безкористно, загледан единствено в светещите й зелени очи, усмихвайки му се като за първи път така, оставяйки обаче диря завинаги.
Усети топлина. Някой му се усмихваше. Галеше го по косата. Не виждаше никого. Но помнеше кои са...

В същия ден се появи и една разплакана женица. Постави некролог на дете, младо на около 6 години и си замина. Там пишеше, че било болно от рак и починало преди 10 години... но наистина странното бе, че колкото и да се вглеждахме - всеки от нас виждаше само онова момче до реката... със същия самотен поглед и изпълнен с надежда и тези зелени очи, чакащи.

Миг от тишина

2006-09-28T13:39:00.002+03:00

Няма вече болка. Чувствата оставих назад, някъде в миналото заедно с всичко, с което бяха свързани. Сега съм просто самотен. Дори мечтите изоставих, погребвайки ги надълбоко в близката открита почва с надеждата един ден, заблудени дечица, търсейки заровени съкровища да ги открият и те да се възродят. Страховете ми побягнаха сами. Не издържаха на очите, кървящи в собствената си жаловитост, търсещи топлина. Единствено сърчицето ме галеше по бузките и нежно целуваше всяка падаща сълзица.
- Не мога да те оставя. Не мога!
Шепнеше ми в ухото, опитвайки се да стопли и последната останала в мен мисъл. Не го чувах. Бях го освободил отдавна, исках то да е свободно и защитено, някак далече от всяка буря връхлитаща ме всеки миг на съмнение. Помня как му пеех приспивни песни, за да заспи и да не чувства нищо, а то ве стоеше с широките си очички и ме галеше с блясъка в тях с такова желание, че първите сълзи падаха върху него, без да съм могъл да се отместя.
Сега дори не мога да го погледна, а то продължаваше да попива сълзите ми една по една, заставайки на пътя на всеки удар отвън.
- Не мога... - едва долавях. - Спася... Съжалявам...
Спи ми се. Клепачите едва се одържат нагоре, прокарвайки тънки лъчи светлина в празните ябълки, някога заемани от две ясни и замечтани очи. Сълзите бавно придобиваха червения си отенък, влачейки се надолу по старите рани, оставени от предшествениците си.
Не чувствам тялото си вече, оставено забравено дори, тънейки в собствената си нищета и саморазруха. Някога летях, опрян на двете си крила, понесен не от вятъра, а от мечти и радост. Сега сам ги отрязах, облян в кръв, оставяйки да прогният до мен, превръщайки се от ярко бели в гарваново черни, пропити в кръв и болка. Лежа така, осещайки едва бавното трептене на перцата, опитващи се да ме погъделичкат, както някога, но оставайки незначителни и осирутели.
Вече е тихо! Очите придобиха изпразнената си форма, оставяйки тъмнината да завладее мирогледа. Чувствам...Някога чувствах самота. Земя на сънища...Някога...това време отмина.

Раперени криле

2006-09-28T13:39:00.001+03:00

Помня някога хората ми разказваха за един човек. Странен човек, седящ на брега на морето с лист в ръка, забита до себе си в пясъка химикалка и едва държаща се да не падне килната бутилка, стояща точно пред него. За него целия му свят бяха тези три неща. И винаги зачетен в този лист, незабелязващ нито един от хората минаващи покрай него. Те всички бяха сенки в миналото или бъдещето му, но никога не намираха мястото си в настоящето. Седях и аз така до него, загледан в хоризонта. Не знам дали ме виждаше или и аз бях просто отражение на околноста, но винаги когато си тръгвах от това дали омагьосано място, усещах погледа му забит в гърба, да вика за помощ. Не се обръщах, страхувайки се да не се лъжа и сам да се разочаровам. До де един ден наистина не ме попита, там на този бряг, дали неискам да чуя разказа му. Как някога, много много отдавана живял сам, недалеч оттук, закрит за всичко, нормален като всички. Само една рана стояла в него, уголемявала се с времето и му ставала все по-тежка и тежка, а накрая го свила на легло без да може да помръдне...

Ангел...(2)

2006-09-28T13:38:00.003+03:00

Не искаше да заспива. Гледаше я все така усмихната, макар и заспала, а всяка нейна усмивка бе така красива, че клепачите го слушаха послушно без нито един тон на протест. Дори устните горяха от всеки допир с кожата й, лудешки развълнувани. Знаеше, че сега тя е някъде далече в нейните земи на сънища, радвайки се на всичко прекрасно, което й бе пратил той преди да заспи. Притискаше тялото си близко до нея, гушкай я силно, чакайки всеки удар на сърцето й, споделяйки го между двамата. Всеки дъх...
Първите лъчи се спуснаха над кичур от косата й, придавайки му странно златеникаво на фона на тъмните си събратя. Бавно светлата четка се спускаше, огрявайки постепенно кожата, клепачите на двте очи, които побърза да целуне, устните, които се червенееха от развилнялата се в тях кръв...
Отвори очи, усмихвайки се по същия начин, по който някога я бяха карали да го прави дори в тъга. Слънцето я заслепи за миг, оставяйки й малко време, за да се обърне и стане, търсейки почти мигновенно чехлите под леглото...
Стоеше отстрани, загледан и усмихнат. Радваше й се. Бе се превърнала наистина в приказка или може би наистина, тя бе магия. Искаше му се да я заговори, но винаги всичко се превръщаше в шепот на вятър, който тя долавяше с присъщата й нежност и доброта.
...Сега вече трябваше да я остави, поглеждайки през прозореца, където птиците летяха право срещу слънцето, чакащи го да се присъедини.

Ангел...

2006-09-28T13:38:00.001+03:00

Някога познавах едно момче. Не много голямо, но не и малко. Невинно обаче в цялата си украска. Момче, което познавах за кратко, за дето така, както се появи, така и си тръгна. Помня единствено здрасти и тази усмивка върху това лице, което ме караше мигновенно и аз да се усмихвам, макар да плачех. Ала въпреки краткотo ни познанство, точно това мъничко дете ме накара да вярвам в приказки, мечти. Неща, които до преди това бяха за мен просто думи, които четях вечер на децата ми. Дете, което просто с очите си те караше да се чувстваш незаменим...и точно това дете бе най-нещастното на света. Родено само, без родители и семейство, то така и израстнало. Никога обичано. Никога дори прегръщано, но се научило да вижда в целия този мрак веселието. Смятали го за луд, виждайки го да подскача сред каките на дъжда, цапайки в локвата или дори тичайки след дъгата. Но всъщност точно тези мънички неща го карали да забравя за мъката и нещастието, с които го дарила съдбата. Не един като мен го познавали, не на един като мен то помогнало и никога не искало нищо, макар дуата му да пламтяла от умора и самота, изгаряйки силите му до последно, копнееща за мъничко топлинка и една прегрътка, която да попие сълзите, падащи нощем върху възглавницата му...
Някъде преди време, скоро, чух от друг човек, че и той го познавал. Разказа ми за неговия живот, за любовта, която го сполетяло. За начина, по който то обичало и ка к силно и пламенно било. Толкова, че пламъкът на душата му бушувал с всичка сила. Ала толкова силно, че изгорила и последните му сили, поето от земята, прегърнала го, както майка прегръща детето си. Така, както никоа не го били обичали преди и както тайно си мечтало, с усмивка на лице и поглед винаги загледан към Луната и звездите, броейки ги до последно...

Лято

2006-09-28T13:37:00.001+03:00

"Виждаш сълза, а тя те гледа отсреща и те моли, но не чуваш за какво. Шепот, а той витае около теб, молейки те, но не чуваш за какво. Сърце, кървящо в ръцете ти, молейки те, ала не смееш да чуеш..."

Мъничка като дете, скопчила се в препаската като корабокрушенка. Така я обичаше, дори мисълта, че някога биха могли да бъдат разделени, го караше да се чувства зле. Наслаждаваше се на всеки миг тишина, докосвана единствено от прииждащите вълни, всяка от която по-различна от предишната. Някога му бяха казвали, че всяка носи своя приказка, всяка разказва за отделна душа, погинала далеко навътре в безкрайните води. Но никога не разбра тези приказки, колкото и да се вслушваше, долавяше единствено шепота на сблъкваите се води със скалите. Шепот, по-невероятен и от запиращото небе, рано сутрин, далеко зад хелмовете на фара, чакащо всички да се нагласят за новопристигането му, а фарът да се преклони пред силата и краотата му, загасвайки в полумрак. Но понякога си мислеше, че дори Себелюбивото Слънце, се спира пред красотата й, загледано и умълано в захлас, небивал преди. Лъчите му едва псмяваха да я докоснат, пламтящи от радост и възхвала. Застиващи на място пред неспадащата й усмивка.
"Любов" Шептеше й нежни слова или просто я съзерцаваше, копнееки вовеки. Едиствено сърчицето му спеше, хванало се с нейното в безкрайна прегрътка на топлина и обич. Нежен бе...нежен дори, когато сълзите му слизаха бавно по лицето, за да падна една след друга, попивайки в пясъка. Някога мислил ли е, че ще бъде така щастлив?!...

Малка нощна музика

2006-09-28T13:35:00.000+03:00

(Телевизорът ми е включен и всичко просто се мени така, че чудя се, изчезна ли сега, когато се върна, дали ще си тук, дали ще има каквото и да е било, както до сега)

"Болката е относителност!" А всъщност не чувствам нищо освен молитвите в главата ми. Сякаш не животът ми минава на лента, а бъдещето и всичко, което ми бе писано се връща до един миг на студ и безразличие на пълна безчувственост към всички и всичко.
Щипеше ме до сега, но престана. Усмихвам се, миличко. Около мен е така красиво. Виждам алените поля да се простират до далечни от мен земи, а по тях тихо плуват нежните лица на цветята. Дори раната ми, май, зарастна. Ръката ми вече спря да кърви, а гърдите отново поемат въздух силно и възторжено от забравеното преживяване. Бяло небе?! Бяло...кога за последно бях го виждал така? И някаква малка мелодийка шепти сега около мен...
Болка. Завърна се. Не ме е забравила. И студа на вледенените плочки, проникващ дълбоко в мен. не се помръдвам, миличко. Вече не мога. Нямам сили. Всички просто ги оставих да ме напуснат с надеждата за по-добър край за тях.
Спи ми се. Вече - да. Желанието се премесва с молитвите... остава просто да чакам. Малко...

"Обича ме, не ме обича. Мрази ме, не ме мрази"

2006-09-28T13:34:00.000+03:00

(Наздраве за любовта)
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре, чао...
Стоя сам, отново. Виждам теб, усмихната, добра, срамежлива, но защо? Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Но май е за последно вече. Изборът мой ли бе, но няма значение... Пак ме гледаш, от високо или може би аз съм над теб, обърнат надолу, гледайки през мъглите на заоблачаващото се небе. Раната на врата ми вече я няма. Единствено споменът за ножа, за дръпването и ...
* * *
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре... Усмихни ми се. - прегърна ме? - Ела.
Подаде ми ръка и ме поведе навън. Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Говориш ми тихо. Едва чувам гласа ти, но си се притиснала до мен, затопляйки последната останала в мен частица човек. Галиш ръката ми нежно, поглеждайки към старите рани, оставяни след всеки опит да достигна себе си. Щастието. Целуваш ме по челцето, както майка за пръв път новороденото си... Чувствам се... Усещам се...А не ме боли? Сънувам ли? "За да се почувстваш жив, те боли..." нали така живеехме? Нали това бяхме...
- Ела с мен.....

Плюшенето зайче (Inspired by Margery Williams)

2006-09-26T18:08:00.000+03:00

Не помнеше вече от кога не ме спирало да се вглежда в тази точка. Някак бе започнало да свиква, но нещо отвътре го гризеше, че не бива, не е правилно. Понякога просто се молеше някой да мине пред него, не да го взима, а само да мине и да зърне нещо различно. Не искаше много, вяърваше, че не го заслужава. И как ще го? То бе просто едно малко плюшено зайче с вече остарели и окъсани дрипави ушички и леко разпоренокоремче, от което се показваше пух и кончета. Болеше го, но вече като че ли не... или не усещаше вече. Научи се да не мисли за това.
Понякога до него стоеше едно мече и други зайчета. Новички, лъскави. Те се разхождаха, виждаха всякакви светове, помнеше да... помнеше как и то се разхождаше бавно сред зелените поляни и се усмихваше. Помнеше ак въпреки кръпките блестеше като ново и го глезеха повече от всеки. Но тогава дойдоха те. Не им завиждаше, макар да го болеше. Всеки има своя момент. не ги и мразише, те бяха негови побратими, или поне то така си мислеше... те никога не му продумаха, макар да се опитваше да ги заговори. Само мечето понякога му скимваше, гледаше го как се опитва да плаче и го погалваше по муцунката да се усмихне...
- Теб всяка вечер те водят в Страната на сънищата... ти си щастливец, знаеш ли?! - не можеше да откъсне поглед от едната точка, главицата едва се държеше вече издращена и изцапана от времето.
Мечето сега се натъжи и за пръв път не знаеше какво да каже или да направи за зайчето.Погледна напред, почуди се и се опита да помисли, но в този момент пак го грабнаха и то забрави за зайчето, оставено самичко отново в ъгъла. Но не бе така. То не го забрави, а цяла нощ мисли... и нма другата вечер!
Се скри.
В мига, в който го поставиха отново до зайчето, то само прошепна "Приятен сън" и се катурна напред в коша за пране при останалите играчки. Зайчето не видя това, ала някак светът около него се промени...
Тя преминапред погледа му, завъртя се... търсеше нещо, докато накрая не протегна ръка към него.
- Е явно теб ще гушкам тази вечер. - не разбра дали е щастлива. Искрено се надяваше да е поне, колкото него...поне. Дори не се опита да различава личицето й. Само гледаше в очите й, а те светеха, както никога преди... магия?!
Помнеше това легло, помнеше и мириса. И как, нали тях бе бленувал вече толкова много време.
- Малко си пораздърпано...но нищо. - Усмихна му се. Сън?! - Лека.
Целувка? Нима всичко бе сън, както бе казал Мечо... сега виждаше нея. И само нея. Дори да можеше да се помръдне, не искаше. Ако можеше да плаче, би. Единственото, което съумяваше да направи е да протегне лапичка и да я погали по челцето. Спеше и не го видя... Спомняше си, че и трябва и то да заспи. Спомняше и си и как... но този път се помоли за последно...
Точно така и затвори очи. Запомни нея такава... усмихната, детска, мила... И никога не отвори повече очи, оставайки там, където тя гоотведе.. на място наречено Страната на сънищата...

Мъничко човече

2006-09-23T00:41:00.001+03:00

Някога имало едно човече, толкова мъничко и невинно, че се страхувало от всички и всичко. Всеки, който го погледнало, веднага се влюбвало в него, но над него падало ужасно проклятие. Всеки който му подавал ръка, всяко добро, то виждало черно като смърта и желание да му навредят. За това наранявало то първо.Живяло вече години, но не пораствало, а проклятието не падало, та то било останало напълно само...макар да му се искало има приятели и да го обичат, както другите си имали приятели, които да го обичат, и да го гушкат, и да го целуват по бузките и по челцето... Затова в това мъничко човече се събирала най-голямата тъга на цялата земя.
Един ден се появил поредния, който се влюбил в това мъничко човече. Толкова много, че почти проклятието се пръснало на малки парченца и то можело да бъде щастливо. Но не...Изминало време и то убило възлюбения си. Не тъжало, дори не разбрало какво е направило. Само знаело, че така му било добре и това био най-добре. Продължавало...
Но този път... Когато той умрял, духът му не преминал нито в рая, нито в Ада, а останал да бди над мъничкото човече. Толкова силна все още била любовта му, че го обгърнало плътно, чак проклятието възпряло да действа.

(дам дам идея... ама да се направи на разказ)

Отлъчен

2006-09-23T00:40:00.000+03:00

Спря. За миг спря. А ако можеше само да знае от кога бяга. Бе отдавна, но колко вече бе забравил. Сега като че ли бе се отскубнал. Достатъчно време, за да си поеме чист въздух, да се упомни.... Достатъчно вреем спомените да го нападнат отново.
* * *
А бе просто един от всички. Мечтаеше. ЗНаеше как да изпълни мечтите си. Живееше добре сред остаалите. Обичаше. Мразеше. Имаше приятели, врагове и бразлични хора, които преминаваха покрай него на улицата, в магазина, в парка. И изведнъж започна да бяга. Тогава валеше силен порой насред парка, помнеше, защото се скри под чадъра на едно момиченце, което му се усмихна наивно и се придвижиха до близката сграда в подслон. Помнеше, че бе я обикнла още на мига, но нещо заедно с възторга, го накара да се страхува по-силно от когато и да е било. Но си спомни и как всичко загина след този момент.. Как мечтите му станаха мъртви души, а всичко останало забравени с тях... всичко бе тя. Макар резервирана и невярваща у жертвоготовността му. И тогава започна да бяга... бягаше все надалеч.
* * *
Не можеше да стои повече. Напрегна всичките си изнемощели сили и затича отново. Не виждаше нищо пред себе си, само тишина, мрак и самота...и един силует, от когото изпитваше несравнимо желание да се скрие. не чуваше ни стъпките му, ни го усещаше с вятъа, но знаеше, че е там... Спираше все по-често. Колкото и да опитваше, нещо го караше да пада на земята, заринл глава в калта, а тих шепот да напяваше приспивна песен на самота.
Сега пак падна. Тишината и мрака все още стояха пред него, заслепявайки и оглушавайки го за околноста, за което незнайно защо той благодареше по-искрено от никога преди. макар сега само ветрецът да му пееше нежна тиха песен близо до него с желание за спокойствие...така копнееше за прегрътката на майка му от детството. Да се почувства в безопасност, в сигурност...така го искаше и толкова, че не усети кога силуета се бе приближил едва да го докосне. Застанал пред него, коленичил до омърлушеното легнало тяло.
- Недей... - глас не по-различен от неговия го събуди, от започналия сън. - От какво бягаш?
Погледите им се срещнаха. Но все едно не бяха на един човек, а на два напълно различни. От страхуващото се прогнило лице, до ухилинето невинно създание, обгърнало с ръце главата на другия... - Сега си в сигурност с мен... Усмихни се!

If it's hurting you...

2006-09-23T00:39:00.001+03:00

Колкото и да се взираше, чашата си стоеше все така празна. До нея други подобни й, се скатаваха от непохватните ръце на прилитащия барман, втренчил се в поредната русокоса посетителка, заливайки се от смях един през друг. Надеждата за още едно обаче изтрезня при наличието на празни джобове и окъпана в пяна сметка, а колкото и да не му се искаше да върви, знаеше, че нито може да продължи, нито да достигне до желания резултат. Вече няколко вечери се отбиваше ве тук и всяка си тръгваше едва леко замаян с още по-силно гърмящо име в главата си. И онова лице...
Навън всичко бе отново познато. Улицата се чернееше под премигващата светлина на стара лампа, а трабантът, като че ли стоеше до близката стена с единствена идея да я закрепи за по-дълго. Безумицата на цялата околия го караше да се чувства по-самотен дори, отколкото бе до преди минути в компанията на празните мечти. Някога закрепена табела, сега се поклащаше над процепа между два блока. Някога може би и там е светел нечии прозорец, сега всичко останало бяха купчината боклуци по земята и скитникът, спяш на противопожарната стълба, похъркващ безгрижно. Странно! Вратата в края на коридора, проскърцна, затвори я след себе си... Останали му бяха едно легло, прокъсано и проядено от години и един прозорец. Не гледаше нещо навън, просто съзрцаваше, не можеше да мечатае, а по-скоро спомените го връхлитаха като буря. Тя го прегърна. Гледа го така нежно с тези очи, молейки и той да я прегърне, а когато го стореше, се усмихваше, греейки със сила на безброй звезди. Не иска да я пуска, никога повече...но бе казал сбогом.
* * *
Погледът му сега бе напред. Олющената стена, дупката в замилката, образуваща странна фигура, стичащата се вода и бавно загасящата се тъмнина. Не можеше да отместо очи. Тялото му грациозно се виеше около нахлулия вятър, предвестник на едва доловимата все още буря. Ситни капки дъжд достигаха до стъклото, оставяйки следи на сълзи върху отдавна нарисувано женско лице. Но всичко затихна, оставяйки за миг само въжето да изпее траурната си песен, стискайки се за последно.

Некролог

2006-09-23T00:38:00.002+03:00

Форумът си бе същия. Странното синьо, странните линкове, странните полузамрели теми и едва посещаван. Но тя си го отваряше, от време на време, търсейки нечий специален почерк. Не четеше. Просто се уверяваше, че все още е там, не е избягал. Гледаше снимките, неподправения аватар и се опитваше да не покаже дори на себе си каквито и да е чувства. "Нов разказ", бе писал пак. И то снощи. Потребителското му име стоеше точно под графата "Автор", а до него заглавието "Некролог".
"Чий?"
"През последните три месец знаех, че умирам - Рак му каза докторът..." - думите започнаха да удрят все по-силно и жестоко. "Сбогом... до нови срещи"
Бе се опитвал да бъде щастлив, така казваше тук. Бе се опитал да премахне съжалението и съчувстието, бе се опитвал. Да бъде щастлив за миг поне преди да...
"Знаел си от цели три месеца, защо не си ми казал..." - наистин али тя казваше това. Тя, която бе бягала от самата себе си, търсеща сънищата си насред реалността. Не, не бе сама, но не бе и така изпълнена. Да, бе щастлива, но всичко бе различно, така опростено и...
Нямаше да плаче. Не и сега. Не бе му показвала сълзите си, криеши ги като съкровенно съкровище, потънало в забрава дори от този, на когото някога е принадлежало. Дори умът й бе се превърнал в мъничка капка страх, протягаща се да стигне тясна дупчица светлинка.
- Някога много обещания бяха забравени...повечето са нашите. - прегърна я така силно, че чак устните му се сляха с бледата буза. Не го бе усещала така отдавна, дори не искаше, като че ли, ала сега бе различно.
Опита се да му отвърне, но просто се събра в себе си, потъваки в него като срамежлива мида в в пяната на приливащите вълни. Това й бе достатъчно, това искаше от него винаги. А май и той от нея, но тя не бе способна. Чувстваше се прекалено слаба дори за себе си, не можеше да поеме отговорност за друг. Не можеше...Не можеше и сега да го погледне в очите, просто стискаше клепачите си, опитвайки се да се смали до мъничка порцеланова кукла, стояща в скута на загриженото дете.
Целуна я отново, този път както някога баща й. По главицата, а след това я погали бавно играейки си с дългите й коси, толкова нежни и меки.
"Сбогом, мило мое дете..." - отпусна ръцете си и се остави на вълните.
Някога бе твърдял, разбира се на шега, че рогчетата по рамената са му от закърнели крила. Сега те се отпуснаха, отваряйки дълги пера, описващи стаята от стена до стена.

Тя не погледна. Стоеше в собствния си свят на тишина и мрак, мразеше това място, никога не бе стигала тук, но сега...Опита се да избяга, но нито умът й, нито караката я послушаха. Единствено сърчицето й се опитваше да излезе, да отвори очи, да го види за последно и да поплаче, защото за него не бе възможно да се скрие, то нямаше къде.
"Сбогом..." - крилете направиха лек замах. Лампите угаснаха и сега тя остана сама, осветлявана само отпремигващия монитор, на който се усмихваше мъничко русо момченце с бонбони в ръка и потънала друга в шоколад. Около него пепруда прелиташе от цвят на свят, а котенце и кученце се боричкаха в краката му, като че ли искаха да разберат, на кого му приляга повече това място. А момченцето гледаше така замечтано и щастливо, че чак ти се струваше една реалност...
И този миг щеше да зарови някъде...точно както всички други, останали недоразбрани. И забравени!...за да може да бъде отвън Тя, а отвътре съвсем друга, която навярно никога нямаше да спре да бяга...

Сбогом, моя любов (аз не плача)

2006-09-23T00:38:00.001+03:00

Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня очите й, лицето й, дългите прави коси. Помня начинът, по който ме прегръщаше вечер, когато си лягахме един до друг сгушени. Помня как тя ме гледаше, когато я целувах по челцето и след това съзирах блясъка в очите и с часове. Помня нейната нежност, когато... Помня как умрях! Сълзите и бавано се стичака по гладкото й лице, гонейки се в забавена детска игра, но не на смях, а на тъга. Помня как за последно стискаше главицата ми, прошепвайки думи, които не бе изричала дълго време, гледайки ме право в блясъка на загасващите ми очи. Помня как нейния вече бе загаснал или почти едва креташе невидим за околните. И помня как ме целуна по челцето и ми каза сбогом, а аз... Не можах. Казаха ми, че времето е дошло. Дошло е и моето. Стоях неподвижен, неспособен отстрани, загледан в затихващата двойка, угасващ пламък, без да мога да продумам, безсилен да кажа и аз сбогом.
А сега я гледам пак така. Всеки ден стои тук на балкона и гледа към небето, където малки облачета си играят на криеница със звездите, а луната строго съблюдава всичко да е по правилата. Понякога изговаря нежни думи на слънцето с надеждата да й отговори, с надеждата аз да й отговоря, но уви...
...Гледам я как се опитва да прави първите си крачки. Как опитва да кажепървата си думичка...Липсва ми, макар всеки миг да стоя до нея. Липсва ми блясъка в очите й, нежността на гласа й, щастието у нея... Понякога си мисля, че ме вижда. С часове стои загледана в мен, когато лягам до нея. Докато не пророни мъничка сълза, заспи и разбера, че всичко е било илюзия... Но колкото и голяма да е тя, си мисля, че тя знае, че съм до нея и не съм я оставил.
"А може би трябва?!"
Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня как мислех, как стоях до нея, както й бях обещал някога, как гледах саморазрушението й...Как й казах един ден там на балкона сбогом (а тя чу ли ме?!), прошепвайки й Слънцето надеждата и усмивката, за да заживее отново...вдъхвайки й живот.
И тя се усмихна...тогава като че ли ме видя. За последно! (поне до сега)

Fly Like An Eagle

2006-09-17T22:48:00.000+03:00

Животът... Какво е това?
Още от преди много години познавах едно момче. Едно добро, невинно, скромно. От него се научих да не искам много от живота, просто защото не всичко ще ми бъде дадено, а разочарованието не е хубаво нещо. Та това момче веднъж ми разказа една история. Леко странна. Но всеки ден когато се събудя тя изниква в съзнанието ми. Точно тази история...
Някога, а може би и сега, на една земя живеели едни много странни птици. Орли, по-големи от всички останали с гордост и величие надарени. И за тях се носела една легенда. Като всички живи същества те умирали. Но не като други. Те избирали своята смърт.
Всеки наближаващ смърта орел излитал за последно. Тръгвал на запад и летял, летял над морето усещайки постепенно умората в тялото си. Никой не знаел какво ставало с тях после... Но се знае, че някаде на пътя имало голям остров, където всеки достигнал го, го чакало Огромна награда и блаженство сред всички живи твари.
Един ден се родил един от най-прекрасните орли сред тях. Орел, достоен за Крал на всичко и всички. Летял надалече. Носел мъдрост, неподобна за неговия род. И всички затъжили, когато дошъл и неговия ред. Защото губили най-добрият, част от всеки един от тях.
Понесал се и той над морската шир. Скоро не виждал вече дома си. Не виждал нищо познато, а само безкрайността на вечните сини вълни. Но и той започнал да се измаря. Крилата му не издържали под силните ветрове. Заискало му се да спре, да отпочине. Но нямало как... Виждал как пада в морето и загива, предавайки се... Не искал да е единствен умрял така... страхливо... Та продължавал, напред и все напред... Болка усещал, да... Нечувана... Сърцето му се забивало с всеки трепет в тялото, искайки да изкочи... Да се пръсне и всичко да спре. Да не умре страхливо, а предаден. Но не! Орелът се държал. Летял. Летял толкова надалеч, колкото нищо друго не би успяло. Летял по земи и светове, непознати на никого друг. Но и той не можел повече... Замахнал за последно и се оставил на ветровете. А те духали по-силно и още се засилили. Затворил очи и просто се опитвал да не усеща нищо. Тялото му се движело машинално. Някак си продължавал обаче...
Отвори очи. Отвори ги, защото отново усети мириса на трева, на земя. Лежеше изнемощял. А около него всички, тръгнали на същия път. И те му разказали всичко. Той бил стигнал, не се знаело как... Но стигнал. Не Бил Се Предал. Не Бил Се Оставил На Умората. Успял. Единствен. Всички други падали и умирали в безкрайното море. Защото то наистина било такова и само чист по дух можел да го прекоси. Не летейки, а издържайки на собствените си страхове. А той бил успял. И наистина му дали Огромна награда. Неуморимио крила и свободата да лети... да лети накъдето си пожелаел. Да стига до други светове... Да е Свободен. И той се зарадвал, че след това никой никога не го видял да каца. Само новопристигащите на Блажения остров разказвали, че срещали необичаен орел... Летял високо, силно и горд... По-красив от всичко... и всички...
Това ми разказа това момче... и как да не го помня... И искрено се надявам, че когато пое по своя път... То се е преборило със свойте страхове, а сега лети... Лети безспир... Усеща мириса на небето така близко... А така ми се искаше да го упознаете... Един ден, когато и вие поемите по този път.... Огледайте се.... Може и да видите някаде, някога... Едно момче... Лети... Усмихнато... защото се намира у дома си... там сред облаците... Под звездите... А те драги ми бяха неговите единствени приятели... Те го обичаха и той ги обичаше... както всичко останало...
Огледайте се...

Приказка за тъгата

2006-09-17T22:43:00.000+03:00

Някога имало един човек, който живял сам много много време. А под сам се има на впредвид напълно сам и то по собствено желание. Живял някъде там в пустинята, на сто километра от най-близкия кладенец за вода и на повече от 300 от най-близкия човек. И...не бил нещастен, но не бил и щастлив. Сам решил така. Когато като малък видял какво е да си нещастен се преселил на това забравено място, далеч от всички, които можели да му навредят. Той не вярвал в нищо човешко. Не искал да знае за съществуването им дори. Когато някого бил виждал човек, който му твърдял, че е влюбен, а това е най-красивото нещо случвало му се, той самос е присмял. Как ще има такова нещо, което не се докосва, не можеш да го опишеш, а да съществува.
Но също така този човек имал и мечти... колкото и странно да звучи. За съжаление обаче те били толкова надълбоко скрити и покрити, че дори той ги забравил и изгубил вовеки. Не тъжал за това. Не й им и отдавал много внимание. Илюзии. Лъжи! Ала те стояли в него и забождали все повече корените си в сърцето му, така че се стигнало до един ден, в който те крещяли силно. Толкова че... Но инат бил той, глух и сляп за тях. Не искал нито да ги знае, нито да си помисля за тях и колкото и да го гонили, той винаги им бягал все по-надалеч.
До един сън...
Виждал себе си. Същият, какъвто се виждал всеки ден, но на легло. Сам, обграден от нищета и безразличие. Наоколо крачел непознати и познати, но никой не се спирал дори за миг, нито го поглеждали. Никой не го познавал, оставяйки го в безразличието и жестокостта на душата му. Някога някои от тях значели нещо за него, нещо отдавана забравено и обезначено... Някога някои от тях обичал, по-късно безраличен към тях за миг променен...Някога всичко било различно и спомените го въхритали един подир друг...
Слава, се събудил. И продължил живота си така, както го водил до този ден. Безраличен се оказал и към съня. Безразличен останал и когато годините минавали, а той се инатил към себе си и всичко в себе си. Безраличен и инатлив дори, когато душата му изнемощяла, а тялото покърнало в несвяст...
Но живота не го оставил. Дтржал го така, подари едни малки три причини. Едни стари мъници, загнездили се толкова силно в ърцето му, спряло вече отдавна да бие, че чак живота успял да ги забележи и да остави те да се докоснат до слънчевите лъчи...А тези малки мечти били толкова променени вече, че до една се превърнали в нещо нова. Всяка станала секунда, мъничка частица от дългия и предълъг живот и смърт на този човек, че когато станали толкова големи, за да го обгърнат...
Той им се зарадвал, а тези 3 секунди му се сторили по-гълги и от вечността, та чак сега разбрал, че колкото и да бягал от нещастието... забравил, че бягаш ли от него, ти бягаш и от щастието... поне 3 секунди от него. А бягаш ли от него, никога не разбираш, че си изпълнен само с тъга и нещастие, от които не може да се избяга, за дет те винаги крачат до теб...
(ти все пак можеш да се молиш за поне три...секунди последни на щастие, оценявайки ги в пъти над целия си живот нещастие)

Рисунка

2006-09-17T15:30:00.001+03:00

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява.
- Здравей!...
Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна.
- Ти кой си...
Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя.
- Боли ли?
- Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка.
Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред.

Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...

Не знам...

2006-09-17T15:12:00.000+03:00

Слушам си "Глава" на Графа и се питам разни неща. Обикновени, като че ли само. Слушам и Стинг и какво ли не още, а главата започва да ме боли, разкъсваща се в миг на болка...и съмнение. Има ли смисъл всичко това!? Гледам хората си мислят, че правят нещо. Живеят обикновено - учат(купонясват), после ще работят, после навярно семейство плюс деца, ако могат разбира се, после...Какво?! Умират!? Навярно - да. И наречете ме песимист, черноглед или каквото и да е, но какво оставят тези "хора" след себе си. Да, хора в кавички, защото за мен те са мъртви сами по себе си, заровени дълбоко долу по земята от самите тях, забравяйки за светлината горе, забравяйки за всичко, което Някога е било около тях. "Хора", предали се пред низостта и всичко не-свято. И какво...оставят? Нищо! Или ще кажете не съм прав. Остават деца, пари...материалните глупости, коиот някои ценят толкова много. Е, деца. "Деца", бъдещи "хора", защото са научени на същото от същите тези "хора". А другите, истинските души, тези, които се извисяват над този затворен кръг, защото казваха ми едно време, "за да излезеш от един затворен кръг, е нужно да с еиздигнеш над него". С тях какво става? Луди ли са, както ги нарират "хората"? Хора, които живеят не единствено за мига, а за безсмъртието... Хора, които правят всичко, макар често тайно, невидимо за никого друг, но наистина го правят. Хора, коиот не искат нищо в замяна..обричат се на гибел с надеждата за една мечта, за Един сън, за Един миг...
Наксоро майката на една "позната" ми каза, че трябва да работя, за да изкарам пари, за да имам семейсвто, за да мога да гледам добре в живота си, да имам апартамент на пъпа на София, да... Фак! Не искам. не искам и аз да умра така, забравен от света и всичко в него. Нима е нормално. Примитивния живот с цел изкарването си на прехраната и задоволяването с това! Самоубийство!!! Предпочитам живота в пустиня, на спокойствие с вода на 100км. от мен и живот на поне още толкова. Предпочитам го, пред този край за душата ми и пред това някога да имам деца и те да бъдат като мен. Още като малък си знаех, че имам ли семейсвто още от преди това те трябва да са осигурени, не като мен...Да са сигурни, та стане ли нещо с мен, да имат пак всичко. Сега не мисля за това. Сега мисля за мечтата си. За еднички филм, който ще ме изпълне с наслада и желание за вечен сън. Странно е може би, но Аз съм Аз. Романтик...изчезнал вид...не знам.

Сърчице

2006-09-17T02:37:00.000+03:00

пиша пак. но не пиша, а започвам и не свършвам. трия пак. и отново започвам... мисля си за теб. как да те опиша. дали ти, мое мъничко, знаеш отговора на тоз въпрос... поема? а дали да не напиша поема. да изкажа чувствата си в лирика. Не. не ме бива в това... на мен ми дай да пиша и да не спра, но поема... тогава как. "Обичам те" - кажи как да го напиша. да ти разкажа приказка... за принц и принцеса... или за сиромахът и пепеляшка... принцове за нея няма. реалност е все пак това... или просто да оставя сърчицето ми да пише. да каже всичко.
"боли ли те, мъниче"
не отговаря!
"плачеш ли и ти, мъниче"
боли го - да. усещаш как се гърчи. крие се. не иска да покаже сълзите си дори.
"защо се криеш. ела. Аз ще те обичам. ела."
идва ли? вярва ли?
"ще те прегърна и няма да те пусна.ще те пазя. ела"
идва. вярва.
"ще те целуна за лека нощ. ще избърша сълзите ти. ще те милвам до край..ела"
дойде.
плаче.
боли.
"нали знаеш, че те обичам"
"посвири ми тази песен..."
"коя, мъниче?"
"онази песен. която ми пееше, когато пак бяхме сами. когато аз те държах в моите ръце. когато казвах ти "Обичам те""
и засвири.онази песен.бавна.тъжна.и запя.бавно и все по-тъжно.
сълзица падна от мъничето.една едничка достиганала земята.чиста.и сама.
"боли ли те, мъниче"
"боли, но ще мине."

2006-08-20T22:01:00.000+03:00

Capoeira

Не точно Capoeira. Не виждаме Цапураджинга, а просто някои движения примесени поянкога с други изкуства, флипове, трикове... ;-)

Последен полет (Киноразказ)

2006-08-07T14:34:00.000+03:00

Сутрин. Малка уличка образува проход между два стари блока. Някои от претъпкалите уличката коли са пермаментно неподвижни с напълно спаднали гуми. Бавно друга се измъква от мястото си, за да се опита да се прокрадне към близкия изход. На острещния тротоар тъкмо младо момиче затваря портата на входа. Това е Мария, с нарамена раница, спуната черна коса и забързана походка. Минава по уличката, стигайки до по-голяма. В началото, на която има спирка за градски транспорт и малка будка за вестници. Мария се спира пред нея, усмихната. Заглежда списанията.
Мария: XL няма ли?
Иззад щанда изскача нисичко човече, мургаво, с типични гъсти мустаци и синьо-черна тениска от пазара. Това е Петърчо, наречен умалително заради ръста и изключително високия му глас.
Петърчо: Всичко има.
Засмян подава скритоот списание. Същата ръка поема и приготвените пет лева, без дори да ги погледне. В същия момент пристига и трамвая. Самотна мария се качва без да остане вреем за разговор с Петърчо. Той продължава да гледа към трамвая. Започва да ръми
* * *
Трамваят е почти празен. Лек дъжд. Контрольорката стои до шофьора, полузадрямала. Мария седи на двойна седалка с вдигнати крака, присвити в нея, облегната към прозореца. Раницата се намира в нея. Мария изважда една тетрадка, прибирайки списанието. Отваря я до плик писмо. Поглежда го и прелиства на следващата с недовършена графика и поема. Едиственото, което се чува са звуците на пелсите, все така монотонно, повтарящи се безспир.
Млад мъж инава покрай нея. Силен полъх хлад стряска Мария. Разтреперва се. поглежда към младежа. Облечен в черно с контраст към бялото като платно лице, къса черно-гарванова коса и кафеви, омагьосващи очи, втранчени право в нея. Трамваят спира. Вратите се разтварят и той слиза. Младежът застава на спирката, загледан към обърналото се към него лице на Мария, докато трамваят продължава маршрута си. Дъждът вече се усилва. Мария продължава да пише в тетрадката си. Трамваят спира. Шофьорът гръмогласно извиква нещо напълно неразбираемо, посочвайки с мазния си дебел пръст към табелка "За Гараж". От крясъка контрольорката се посабужда, но виждайки празните места, се настанява още по-удобно. Мария слиза. не вали или едва-едва ръми. Права дълга улица на едната страна блок до блок, а от другата градина с училище. Две-три по-малки деца се гонят. Останалите на групички са се събрали, кои пушат, кои скачат, кои пеят, кои пият.
Мария сяда на близката пейка току до входа, вътре в двоа. Поглежда към пейката. Позната й е! Различава рам някъде измежду безбройните надписи три символа с боя - "М + Б". Усмихва се.
Едно от малките дечица се приближава. Застава точно пред нея, клатушкайки се от крак на крак, напълно притеснено. Това е Мирчу!
Мирчу: Ти нали си Ангел? Стоянчу каза, че не си! Кажи, че си!
Сега спира да се движи, втораче в МАрия, а тя само с еусмихва. Блясък!
Мирчу: тате ми каза, че мама е при ангелите.. И ми ги показа в една книжка, където си ти. Нали си Ангел?!
Мария кленичи до момченцето. Милва го по бузките, загледана в пълните му със сълзи очи. Целува го по челцето.
Мария: Майка ти те обича много и ми заръча да те целуна... Ето...
Мирчу избгва в другия край на двроа, прибира се в сградата. Останалите малчугани го последват. Стоейки няколко мига, загледана към детето, Мария не помръдва. Дъждът отново се усилва. Всички от двора се прибират. Часовникът бие. Бавно три пъти един след друг. Три часът - 03.08.2006 е изписано на цифровото табло над входа към кулата с часовника.
Звукът на трамвая събужда от транса измокрената Мария. Поема към него. Отново е празен. Единствено стар дядо подпрял се на бастуна си, седящ до вратата. Мария не сяда. Застава до вратата. Не слиза на първата спирка. Никой не се качва. не слиза на втората. Отново никой не се качва. Трамваят спира за трети път и сега Мария слиза, а една дузина забързани хорица се качват. Трамваят потегля. Остава само на дълъг и висок мост. Отдолу преминава влак, смесвайки своето тракане с това на отдалечаващия се трамвай. Вали все тала силно.
* * *
Вратите на трамвая се разтварят. Мария слиза изпред същата будка на Петърчо, но сега не е той. Мария притиска устни и продължава напред по малката уличка. Сега не вали. Черно облаци затъмняват ранния следобед. Половината уличка едва е заета. Едиствено застоялите се, нефункциониращи коли.
* * *
Апартаментът е малък. Леко осетен от малките прозорчета. Мария се върти из кухнята, най-вече около кафе машината. Две чашки стоят пред машината, с лъжичка в тях. Мария налива от каната. Поставя ги на масата около неотворено писмо. Взима го, отваряйки го бавно по отвора. Седейки на стопла към масала, чете. Лека усмивка се прокарва по лицето й, последвана от прозявка. Клепачите се присвиват. Заглежда се навън отвъд прозорчето. Тъмнината бавно, но ясно бива измествана от светъл лъч светлина, проникващ право вътре, падащ върху лицето на Мария.
* * *
Мостът. Влакът отминава, оставяйки пълното господство на дъжда, тътнещ в металния парапет. Мария гледа напред, отвъд хоризонта, където релсите се сбират в проста точка. Бързо се възкачва връз парапета, разпервайки ръце под дъжда. Очите й зачервени и въпреки дъжда се виждат птеките сълзи, застинали като белези по лицето й! [Скача]
До парапета лежи раницата й, а върху нея тетрадката с отвореното писмо.
[написано]:Ще се върна утре.. чакай ме на нашата пейка в три!
Борис... Ирак - 03.08.2005"

2006-07-27T20:34:00.000+03:00

Psycho

[This is me]

2006-07-19T00:20:00.000+03:00

MARS

Хубаво филмче!

2006-07-19T00:02:00.000+03:00

Utada Hikaru - Deep River Poem and Video with subs

Винаги съм харесвал източно-азиатското кино..много подобно на моите представи за филми са! Уел Дан!

2006-07-18T23:58:00.000+03:00

Mars

[alan kuo - ling (zero)] YES!

Проба за ораторство - Първа част!

2006-07-17T01:53:00.000+03:00

[Та първо да си кажа, че всеки със слабо сърце НЕ БИВА ДА ЧЕТЕ ТОВА. Второ - такива ми бяха есетта по Литература след 5-6 клас, та не очаквайте много изненади.. но как сюрпрезирах даскалките, всяка година ги сменяха ;-( Трето - енджой, всяко мнение е добре дошло... всяко контра - още повече (сорръ за некултурното ми поведение :-)]
01.52 17.07.2006 ('чи щи ибъ датата)
Пука ли ви какво сме сега - имам в напредвид дата, час, минута... миг? Какво става около вас, в съседите, пред блока или на майната си в далечината, където Осама се крие, Буш си играе с оназ си работа, чудейки се какво да направи с останалите си 2год. като президент или пък... Нима истината е някъде там? Бас държа, че не... и особено вие 'що четет това, мили ми българчета. Една част се наслаждават на приказния живот, даряван им от XXL/TV 1000 или каквито и да и са там сеганите канали. Друга още по-забавно са се напафили/направили/напили/на... и се чудят как да изреват "Копелееееееее, виж ме колко съм злеееееее" (разбира се, на много по-завален език). А трета - спят. Благословени да сте, братя и сестри. Та ви питам - къде сме ние? Българите? 'Що за хора, сме по дяволите.. нима дори вече не сме хомо-сапиенс, амиии... ъммм... хомо бибенди (б.а. - човек пияница - благодаря на wH1spEr за помоща в латинския език) Знаете ли и какво разбрах напоследък - тук, в нашата мила родина НЯМА НИЩО ИСТИНСКО. Колкото и да се мислим за нещо, да се правим на нещо си оставаме плагиати и мечтатели. Душите ни са се изпразнели преди векове, когато турчулята още са ни го набивали изотзаде, задето сме им дали първоначално, ама мани - това е друга дългаааа история, нали така, господа и госпожи, незнайни... Вярвайте си, че сте постигнали нещо... Да, можете. АМА НЕ ТУК! Отидете някъде другаде и повярвайте ми - ще разберете. В България нито кино има, нито публикация, нито пазар, нито музика... Ваща мама, само шурбаджанащина има! Деградирахмеееееее! И няма връщане назад. Само задгранично спасение за тези, които още имат шанс... милички. Уповавайте се на себе си! Аз ще се боря тук обаче, докато умра... или се намери някоя, заради която да напусна, да си идем в Италия например и животец... ;-) Лав я!

2006-07-15T01:06:00.000+03:00

OMFG

[SlipKnoT - Before I Forget] .. ако изключим "I Am Hated", може да се каже "ОМФГ" отново ;-)

See this...

2006-07-12T03:09:00.000+03:00

Амииии...

2006-07-09T20:14:00.000+03:00

Клип за пример...

.. от гледна точка на режисьор-фотограф-актьор...и.т.н... :) Песента също е красива, начинът, по който са смесили всичко е страхотно замислен и още по-добре изпълнен. Само аплодисменти за виновните...
[Anna Tatangelo - Quando Due Si Lasciano]

2006-07-09T20:02:00.000+03:00

За Ани...

[Anna Tatangelo - Essere Una Donna]... или по-просто казано "Жена съм". За едно много мило момиче, което май никак не е малко... ;-) Поне отвътре :Ь

2006-07-07T18:30:00.000+03:00

A Question!...

Do we really supose to smile when we see the "Smile Sign"..?
[Max Pezzali - Me la caverò]

2006-07-07T18:16:00.000+03:00

Ехх... за специална приятелка - Щурец и половина... ;-)

[Giuseppe Povia - Il bambini fanno ooh!]
Quando i bambini fanno oh
c'è un topolino
mentre i bambini fanno oh
c'è un cagnolino
se c'è una cosa che ora sò
ma che mai più io rivedrò
è un lupo nero che da un bacino
a un agnellino
Tutti i bambini fanno oh
dammi la mano perchè mi lasci solo
sai che da soli non si può
senza qualcuno, nessuno può diventare un uomo
per una bambola o un robot bot bot
magari litigano un pò
ma col ditino ad alta voce
almeno loro, eh, fanno la pace
così ogni cosa nuova è una sorpresa
proprio quando piove
i bambini fanno oh guarda la pioggia
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oooooooh
e fare tutto come mi piglia
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia,ne sulla lingua

I bambini
sono molto indiscreti, ma hanno tanti segreti
come i poeti
i bambini volan la fantasia e anche qualche bugia
o mamma mia...bada
ma ogni cosa è chiara e trasparente
che quando un grande piange
i bambini fanno oh
ti sei fatto la bua è colpa tua
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oh
non sò più andare sull'altalena
di un fil di lana non sò più fare una collana

lalalalalalala

Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno BOH
tutto resta uguale
Ma se i bambini fanno ohh
basta la vocale
io mi vergogno un pò
invece i grandi fanno NO
io chiedo asilo, io chiedo asilo
come i leoni io voglio andare a gattoni ..
e ognuno è perfetto
uguale il colore
evviva i pazzi che hanno capito cos'é l'amore
è tutto un fumetto di strane parole
che io non ho letto
voglio tornare a fare oh
voglio tornare a fare oh
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia ne sulla lingua..
[превод довечера, нали]

2006-07-07T18:02:00.000+03:00

Semplicemente

Matteo & Thomas, solo voglio paralre che' voi siete... Vai con la buona lavora e... ;-)
[Zero Assoluto - Semplicemente]

2006-07-07T17:46:00.000+03:00

Шмуторок да си - е това ще да те краси ;-)

[CapaRezza - La mia parte intollerante] Много му се кефа на пича, защо ли ми напоня на мен от миналата година с тази брада и коса и... :-) и.т.н...

Нещо старо...

2006-07-04T01:07:00.000+03:00

Нещо наистина старо...

2006-07-02T02:56:00.000+03:00

The Gods Must Be Crazy

Just like me!

July Morning

2006-07-01T12:57:00.001+03:00

Нима има смисъл..? Гледаш навън през изгнилите вече от години прозорци все едно съзираш за прът път лъчите на изгряващото Слънце. Нищо не е останало от миналото. Хората, променени в себе си съществуват по приумицата на нечий болен мозък, тласкащ ги към роботизиране. Звездите не се показват нощем, заменени от огромни светлинни надписи, показващи ти пътя към Небесната благодат. Останала е единствено зелената луна, смалена от годините опити върху нея, накарали я да се отдръпва в чакане, трепнеща за мига, в който ще се освободи от оковите на майката-поробителка. А ти... нима имаш смисъл?
Височината не ти се струва голяма. Дори нещо повече - някой, незнайно как и за теб, те накара да повярваш, че можеш да летиш. Или беше ти този някой!? Та сега стоиш на прага...загледан напред, без страх и умора в старите закърнели крила. Единствено желание да стигнеш миналото, някъде там скрило се от безполезни човешки мисли, крещейки в болка и ярост!...
Замахваш с окървавените си крила - веднъж, дваж - можеш ли да повториш... Вятърът профучава покрай оголините ти нозе, разтърсвайки ги в бесен танц, карайки цялото ти тяло да се страхува от неизбежната съдба. Но летиш, неизвестно накъде, ала не те и инетерсува. Старата черупка-дом е оставена назад и скоро ще бъде навярно забравена, както са я забравяли хляди преди теб. Странен е светът оттук - виждаш облачета, червени, сини, жълти, прогнили от времето, но все пак красиви. И дъждът, събрал се в цялата си алена красота, отърсвайки се от времето, което му остава да се излее над минаващите долу същества. Единствено странното петно, наподобяващо теб, лежащо далеко надолу разваляше приказността на момента... Нима обаче има смисъл?

2006-06-26T15:29:00.000+03:00

V.A.S.T. - Touched

..:: One of the greatest songs ever ::..

Раждане...

2006-06-26T05:33:00.000+03:00

Гледаш света през мъничка ключалка на врата, затворена преди много време. Сънищата, колко и рядко да успяват да се преборят с кошмарите, ти се струват реални, по-реални и от тъмнината на шест стени, обляни единствено в мисли и слепота. Песни на тъга изпълват съзнанието ти във всеки един миг на успокоение, бягайки от страха. Предала ли си се? Чувстваш ли болката на огорченото минало и несъществуващото бъдеще. Крещиш ли? Защо..? Нима вярваш, че има смисъл във всичко, което правиш, че можеш да се пребориш с огъня, бушуващ навред около теб? Искаш да летиш, отвъд този затвор, да видиш сънищата такива, каквито трябва да бъдат. Искаш...
Лежиш сама. Борейки се! С мен, с теб, с нас... с всичко и всички! Примирена, но чакаща. Не търсиш вече изход, който така и несъществува...
* * *
Виждаш ли ме? Стоя до теб, притворил очи за последно. Дишам бавно едва-едва, трепнейки в твоето присъствие. Ти не си сама. Спи! Сънувай утрото и утрешните дни, задето бъдещето се пробуди, а Слънцето изгря с нова песен и ритъм. Недей се плаши, ако те вдигна. Недей се буди още, за да видиш с първото отваряне на очите си зеленината на полята, синевата, да усетиш мириса на пролетта... Недей се страхува. Аз ще те пазя, докато силите ми останат назад в спомени. Ала съм силен... недей се срамува от себе си, някога и аз политнах за пръв път, чудейки се дали изобщо имам крила...

2006-06-25T20:13:00.000+03:00

Imagine Me Without You

..:: Една нова мечта, ново начало... към нова пътека ::..

..:: See thru all ::.. [ Thanks for the inspiration ]

2006-06-25T02:22:00.000+03:00

"Задушавам се от злобата и лицемерието на хората около мен...мразещи и презиращи всичко чуждо..Защо истинските не ги откривам вече.. нима ги няма!?.."

Стоиш насреща на презрението. Свят изпълнен с доскорошни приятели, обгряни от усмивки и светещи очи, начертани на прага на лъжата и лицемерието. Затваряш очи с надеждата за по-добро утро, опитвайки се да сънуваш далечна мелодия на приказка, разказваща за блясъка на мечтите. Не смееш да кажеш дори на себе си лека нощ, трепнейки в захлас по отминалите дни, отминалите проблеми...
И пак е ден! Слънцето изгрява, пременено в сивкавата си униформа на длъжностно лице. Отдавна не носи старата наслада дори на малките деца, играещи си долу в двора пред блока. А играят ли си все още така..? Или вече просто стоят, загледани нагоре, някъде към твоя прозорец... Облаците застават в мирни редици, обливайки поля и градове, еднакво силно, тържествувайки над собственото си величие.. и разрушение! Същите тълпи, блъскали се до вчера, продължават досадните си игри на ядове, събирайки гнева и яроста си в стъклени буркани, пукащи се от време на време, носейки разнообразие на собствениците си.. а и на околните. Гледаш ги така, както те никога не биха могли да те погледнат. А те те гледат! С ненавист и омраза, знаейки, че си различна. Опитват се да те променят, задето не си тяхна...а могат ли? Но няма значение, защото ти знаеш какво търсиш и го все напред и напред, оглеждайки се понякога около себе си, да не би да си изпуснала мига, разсеяна от виковете на тълпите. А те не ще спрат да викат, дори да си далеко.. чакайки мига, в който ще провъзгласиш възтържествуването си - възкачванетона трона като принцеса... Защото там - чакащ теб - е отговорът!

My Neopet... ;-)

2006-06-25T02:06:00.000+03:00

Xwitaniar the Red Xweetok
- Statistics -
Age : 1 hours old
Level : 1
Owner : Bran Bulgarski (You!)
Gender : Male
Height : 18 cms.
Weight : 34 lbs.
Hit Points : 7 / 7
Strength : quite strong
Defence : tough
Movement : cheetah
Intelligence : average
Mood : happy
Hunger : bloated
Intelligence : average

Има си и Petpet на име Ikarishi, който е Weeble ;-)

2006-06-23T15:54:00.000+03:00

Funny cartoon =)

Това съм аз... *ирония*

The Mask...

2006-06-20T03:39:00.000+03:00

Крия се зад маска, закриваща лице, потънало в забрава и болка. Помня времето, когато всичко бе все още наред, и показвах личноста си наяве, докосвана от Слънце и звезди. А сега това ми се струва толкова далеко, като че ли никога не е било, един прост сън-кошмар...
Ето пак... нахлупвам ужасяващата маска. Усмихва се тя над разплаканите очи, смее се над изсъхналите устни, зажаднели за капка вода, безсолна и различна от хилядите сълзи. Приказва, общува, вярва, лъже... а аз просто стоя, загледан в дупките към простосмъртието си, чакайки. Някога виках, виках, докато дробовете ми захриптят, а душата ми закърви, но никой не чуваше, задето маската виждат само. Аз съм нейде сам, заобиколен от самота и тъга, прогнила стените, затворили ме, построени от собствените ми ръце със забити нокти в тухлите, къртейки ги навън и навън, но здраво е всичко непокварено от времето...
(ще го довърша утре)

Ти.. Аз...

2006-06-18T13:08:00.000+03:00

Ти. Минаваш покрай мен, загледана в срама си или може би съжаление..?
Аз. Стъпвам, забравил болка, милост и мечти, с поставена маска на хиляди години стара.
Ти. Не говориш, казвайки си, че всичко е било игра и лесно ще се забрави.
Аз. Умъртвявам себе си, този, търсещ истината насред сънищата.
Ти. Поставяш косите си пред погледа на света, криеейки се от "виновния"..
Аз. Бягам, несмеейки да кажа нищо, уважаващ твоето решение...кога...защо?
Замина.
Заминах.
Не каза сбогом дори...
Опитах се да сътворя мир.
Пропиляваш дни или цял един живот.
Наивен съм отново към съдбите на останалите простосмъртни.
Съществуваш!
Умирам...
Отваряш очи...
Затварям кръгозора си в една простичка точка, погълната от мрак.
Спомняш си.
Забравям, но как!?
Плачеш.
Смея се.. над себе си!
Маска.
Маска.
Не искаш да я махнеш...
Не мога да я махна!

Unreal...

2006-06-18T12:05:00.000+03:00

Вървиш бавно по тъмните улици, заляти от миризмата на прогнила кожа. Пак някой се е опитвам да избяга от затвора си, макара да знае, че някога самият той се е затворил. Изпепелената тъкан виси насред оградите, провесена от неръждясващите телени мрежи, по които все така течеше свирепата смърт. Питаш се кога ли ще свърши всичко, кога ще бъдете свободни, здрави... кога цялата тази напаст навън ще отмине и всички ще бъдете спокойни. Болестта бе дошла, още докато беше малък, едва дете, принуждавайки ви да се затворите в собственоръчни затвори, обградени един с друг, запазвайки човечеството занапред. Изминаха вече петдесет години, в които лудостта и злобата бяха наделяли над човешката природа . Първичната истина излезе наяве, показвайки ви ужасяващото си лице.
Чуваш стъпки нечий, ала по цялата улица няма никой, дои в заблудените мрачни отсечки, пескачащи към тухлени стени на не повече от пет метра в страни. Обажда се и.. бебе. Плаче, свирепо, все ли е огладняло. Усещаш го. Близките кашони, захвърлени до стените на старата семинария, помръдват от душещото псе, някога и то било горда собственост на видна личност, все още носещо отличителните си белези на каишка. Приближаваш се, мъчейки се да изпревариш смърта.
Няма нищо... нищо освен стари кашони и малка дървена щайка за плодове и зеленчуци, а под нея...
Детето спря да плаче. Бе не по-голямо от няколко дена, увито в синьо одеалце и жълта кърпа. Очите му по-сини от небето денем, а косата тъмна като мрака, обгръщащ ги в спокоен сън всяка нощ. А то просто заспа, още когато го пое...
"Ще те назова - Иисус"
...

15.06.2006 ~03:52 (+2 GMT)

2006-06-15T03:56:00.000+03:00

Алоу... чувате ли гласа ми? Не знам какво ми става днес, а по принцип тези няколко дни. Бях напълно се променил, ала си дойдох и отново тези ужасни мисли в главата ми. И този трепет на сърцето, приближавайки до онова така "странно-объркващо-срамежливо" (хаха) момиче. Ах, как само трепти това сърце...! И някак мисля, мисля все едно ги е нямало теази два месеца. Времетъо бе спряло. Слънцето изгряваше всеки ден да повтори еднаквата си пътека, връщайки се вечер отново на стартова позиция, казвайки си "няма да дойде утре". А не, благодаря ви много. Дайте сила на инвалида и подновете страданията му, за да почувства живота в изгнилата си плът, в атрофиралите си мускули и разрушени кости. А да боли... че какво е болката освен относителност във времето. Е=мс(на квадрат), променяме диференцията, отнасяме към настоящето, заменяме корените, пренасяме действието, получаваме Е=gm(на квадрат) или сиреч казано... времето, за което ще преминете разстоянието от етажа, на който се намирате, до мястото, където ще се разпльокате.
Ай как съм уморен, а тепърва трябва да се стягам, да местя лодки, да подновявам срещи... Да стегна ума си и това КАКВО ИСКАМ! И колко всъщност неща искам и дали трябва да ги степенувам. Дали? А и от коя гледна точка да ги погледна... на егоиста, на аутроиста, на наивника, на глупака, на кучето на Павлов?...

Що е любов и има ли почва у нас?

Или просто сме си българи и давайте да си приказваме само за: "плюскане и ебане", а от време на време и за Сране! А тези италианци (как само ги мразят българите за това, чак им се подиграват) знаят само: "Soldi, mangia, amore" Трябва ли му друго на човек и дали това е правилната гледна точка...? Или да му мислим за ебането - наред, каквото падне, без да се подбира? Може ли да ме извините, ще отида да повърна след като си представих тази перспектива... (след 5минути) и до какво стигаме накрая?! Има ли почва за "Il Amore" в мизерна България? Има, и то доста плодородна, но за съжаление незасята и незнанието как да се отглежда води до дефектен продукт, наречен - гаджелък!

Липсваш ми...

2006-03-30T00:09:00.000+03:00

Мъча се да забравя. Мъча се да намеря дори най-малкия недостатък в теб. Мъча се да разбера, да намеря начин да спра да те обичам. Дори не знам защо го правя. За да не боли толкова, когато не си до мен? Не... тогава? Дори не знам как се влюбих, за Бога! Та ти беше същото момиче с онази, за мен, срамежлива усмивка, с онези две очи, притискащи ме до стената, погледнейки ме, с онова лице, контрастиращо насред грозотата, с топлото сърце, описвайки го студено, сгряващо в студа ръката ми, протегната към теб. Ти си това момиче, което прегърна мен, незаслужелия. Ти си тази, обещала ми света, а не знаеше ли, че ти бе света насред всичките несгоди. Весела бе... Весела си... макар тъга да съсизарам. Ти бе щастието... Ти си щастието... ти искаш да си щастлива!

I Hate To Be Loved... I Love To Be Hated...

2006-03-28T20:28:00.000+03:00

Мрази ме... Мрази мен, този, който те държеше да не паднеш. Мрази мен, този, който беше до теб, когато всички други ти показаха лицемерните си лица. Този, който ти подари мириса на свобода, когато беше се затворила в самота. Който виждаше в теб тази, която не си пред никого другигу. Мрази ме... докато те обичам. Мрази ме, колкото ти сърце дава, та и повече. Мрази ръцете ми, които те докосваха. Мрази сърцето ми, викащо твоето име. Мрази... И капчица любов не ми поднасяй, задето болката... Мрази ме!

Опиши ме... (За Любовта...)

2006-03-28T18:31:00.000+03:00

1… Рисунка
(За Момичето от снимката)

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява. - Здравей!... Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна. - Ти кой си... Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя. - Боли ли? - Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка. Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред. Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...

2… Мечта
(...или може би Сън)

Вървим така, както сме вървяли хиляди пъти. Ала сега не е студено, нито има причина да топлиш замръзналите си ръце в моите, нито да те притискам в мен толкова силно, колкото само малкото дете своето единствено пухено мече. Но го правя, а ти пак потапяш ръката ми в твоите длани. И ми се усмихваш. Казваш, че не си срамежлива, че си напълно различна. Тогава защо си винаги такава с мен. Аз ли те засрамвам, не искам, повярвай ми. Искам да си истинска... не си ли?
Сега аз те водя. Здраво и целенасочено напред. Не знаеш къде отиваме, нали? Минаваме по стръмните улички нагоре към крепостта. Опитвам се да те разсея, разказвам ти за хилядите ми, скучни, истории. За това къде съм бил, какво съм правил. Все немислими и никому непотребни приказки, но май ме слушаш... А така ми се иска просто да те прегърна, да обвия ръце около теб. Слънцето да залези. Луната да изгрее. Звездите да запеят. И приказката да се окаже – истина.
- Виж...
Протягам ръка надолу. Да, знам, че си виждала този пейзаж хиляди път, но виждала ли си го така с мен. Къщите до една схлупени в своебразния си бит, едва посмяват да се покажат над вече червените лъчи. Тук-там громогласни кучета разсичат шепота на блажения летен бриз, веещ досущ като на филм косите ти.
Отвеждам те още по-нататък. Отвъд Камъните, отвъд Скалите, отвъд Пътеката до земя, която ти е позната, но никога до сега не си я виждала така с мен. Земя, от която погледът ти се шири по-надалеч, а фантазията ти открива врати към небивали и бивали страни. Към история за Царе и Царици, история за Магове и Вещици, за мечове и лъкове. Там, където и аз съм роден. А ти не вярваш?
- Виж Еданиел, син на Акамир, Господар на Северните предели... Виж Исиел, дъщеря на Магьосници, най-великата от Клана на Водата... Виж Елнар, наречен от народа си Брагот рут (Внезапен гняв)... Виж...
Разказвам ти за всички тях и още хиляди оставили имената си незабравени за вечни времена. И макар пак да се чувствам като Бран, старчето, което всяка нощ се сбират десетки от покрайнините на Северния кръстопът, за да го слушат как разказва всички тези истории, няма значение. Защото ти искаш да ги чуеш. А времето някак лети. И Слънцето залезе, а Луната придоби владенията си и разпръсна хилядите си по-малки сестри, да запеят песента си, както никога преди. И никога до сега не си я чувала така с мен...
И всяка една от тях се бе събрала в очите ти, за да блестят съпернически на Луната и да ме накарат да полудея. Случайно?
Целувам те, бавно, опирайки устна до устна, толкова гладки. Усещам топлия ти дъх, да пулсира и изведнъж...спре. Миг, в който пръстите ми се плъзгат по лицето ти, очертавайки Кралство, невиждано до сега, та дори и сред Елфите... Мъждукащата светлина на Луната оставя дири на потайност по плавните извивки по тялото. Несъществуващи красоти и мимолетни спомени... Дали?
Не ще забравя...
Ти си реалност...
Ти си Една...

3... Черногледство...
(...или просто Аз)

"Не мога. Не бива. Не е...По дяволите, обичам те, но не мога да се натрапвам, не и когато съм чужд. А така бих дал всичко, за да съм до теб. За да виждам усмивкатата ти или как се срамиш, твърдейки обаче, че не си срамежлива, а напълно. Е може, да си. Но с мен защо така тогава. За Бога, как се влюбих. Мисля за теб, чакам те да се появиш, а си дадох това тъпо обещание, че ще се опитам да не те безпокоя. Дори да те видя online в icq, Не! Ще чакам ти да се сетиш за мен и ако се - Юпииий! Ако ли не...поне ще знам, че не съм те обезспокоил. Казваш, че е лошо Навярно сиправа, лошо е за мен, но аз съм такъв... Боря се, не боря се. Обикна ли, трудно разлюбвам. Да, мога много лесно да се държа настрана, да бъда студен или пък просто приятел в мига, който си го кажа. Да, мога го. Но вътре. Сам ти казах... аз изглеждам като весел олигофрен отвън, радващ се дори на най-малкото, но инак... та така и тук. И те ревнувам, ох как само, не знаеш... Но кой съм аз. Ревността е може би мутирало чувство, желание за внимание, желание за.... майната й. Има я винаги, та особено при нас. това да си рак е ужасно. Мое ли си е, мое е! Но когато не е мое, пак има.. и единствено културата ти може да те спре пред Голям гаф. В повечето случаи."
Очите й се затварят в уютна прегрътка под клепачите. Той бе замлъкнал, незнаещ какво стана. Говори, но кога е бил добър в обясненията. "Объркваш ме" би му казала навярно и го знаеше. Но не той говореше и го знаеше. Бе оставил онова млакото туптящо глупаче с безкрайните мечти, надежди, илюзии и страхове да поеме контрола. Да го обладее, завърнало се след прекалено дълга обиколка, къде ли...
Чуваше само диханието й. Нежно, бавно с точно равен на неговия. Но сърцето й биеше по-бавно, по-спокойно. Неговото излизаше извън орбитата си, пригризвайки собствените сиограничения, преминаващо отвъд болката на саморазрушението.
Кичур коса се спусна над лицето й, скривайки и последната ярко видима част. Дори лунните лъчи сега бяха забранени да пристъпят към владенията й в тишина.
Какво да каже. Какво да открие още. Не смееше и да отвърне поглед, страхувайки се да изапуне може би кратък миг от нейното съшествувание.
"Ние сме приказка, но с незнайно продължение и наистина Сложна и наистина Странна развръзка... каквато би ни допадала идеално."
:-)

(to be further written)

Кой съм аз...? (Suicider)

2006-03-28T04:11:00.000+03:00

Плача, а не трябва ли? Гледам миражите през прозореца, копнеейки поне за миг да бъдат истински. Черен гарван кръжи над тях, грачейки сякаш искайки непрестанно да ми напомня, че всичко е било лъжа, че всичко е лъжа. Откъсвам последната си здрава плът, поставяйки я в пламъците, горящи все по-бурно зад гърба ми, виейки, провъзгласяващи царството си. Непобедими сега! Сълзите ми едва се откъсват от поруменелите бузи, изпарявайки се недостигнали земята. И те никога няма да се слеят с майката, възкачвайки се на небето още със самото си раждане, неоставащи дори заветната пепел, с която фениксите преди ери така се гордееха. Тези лицемерни Богове, изоставели чедата си на произвола на коварната съдва, проклинайки себе си в прокобната вечност. Сумрак! Без-дъние! Нищета! Тишина... Тъжно е, когато човек прогледне, виждайки къде му е отредено да умре. Тъжно е, когато разбере, че въпреки борбата си, това същото място, не се променя. Тъжно е, когато душата му достигне небесата и там приключва пребиваването си... сама сред безброй други самотни души, греещи да бъдат видяни, да бъдат запомнени и избрани. Тъжно е... но реално!

Кой съм аз...? (Чужд)

2006-03-28T03:48:00.000+03:00

Гледаш ме с презрение. Вече съм ти чужд. Да те мразя ли? Обичах ли те? Обичам те! Трия сълзите си с нож в ръка, окървъвяван не веднъж. Задушавам се от собствената си нищета и просмукани сълзи, вграбчили се в гърлото ми като за спасителен пояс, трупащи се в купчина, наподобяваща Смърт. Гледаш ме, безчувствена, сама, една. Гледаш ме мен, единствен, забравен, отдаден - бездушевен. Малките бели облаци, доскоро гонени от властолюбивото Слънце, сега закриваха небосвода, тъмнеейки в мига на всичката си красота, проливайки не сълзи от тъга, а проклинайки света, заливащи го в порой, убивайки всяко начало и слагайки всеки край. Гледаш ме, светлеейки. За последно? Откриваш ми врата, затваряш ми едничкия прозорец назад. Кажи, протягайки ръка, спасение ли е това или ме чакаш пак Аз да те спася. Желание или копнеж, молитва или прошка. Обичаше ме? Обичаш ли ме? Хвърляш стрелите си със спотаен поглед и прикрити устни. Убиваш ли? Или ме приспиваш за сетен сън, несподелен, незапомнен, небивал и небиващ, не ще бъдещ. Отиваш си. За последно? Убиваш ли? Убиваш ме!...

Halo

2006-03-27T20:59:00.000+03:00

I'm the man, I'm the king, I'm the one that's pure inside. Everyday, everyway I smell of suicide, bitter sins how they grow within. So you tell me it ain't right - I AM...ALL SINS. And you're my reason for life! I will stone you,stone you... Wrap my arms around you I will stone you, stone you my little HALO! I'm the man, I'm the king, I'm the one that's broken from giving. Everday, everyway I swear just one last try killing me with the death to be something that's so right - I AM...ALL SINS. My hands are scarred with time feel through my eyes... I'm the man with the rock in his hand, got the rock in my hand - gonna stone you stone you. Make a change, gotta rearrange, idle minds, crushing time - I AM...ALL SINS. And you're the reason for life...

Understanding Me

2006-03-27T18:49:00.000+03:00

Tie me down and try to take samples for examples. You could never see. Walk on me but watch where you're stomping. Walk with caution! You couldn't comprehend! Step inside and see! Justify! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me! Understanding me! What do you know about me?! Am I alive?! Can I see?! What's happening around me?! Put me down without even speaking forever thinking you couldn't understand. Step inside and see. Compromise! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me...Understanding me..... Step inside and see! Crucify!...

FEST 2006 (Трета вечер) та и Анализ...

2006-03-25T15:06:00.000+02:00

Ами.... продължи повече от миналата година. До тук с похвалите. "На т'слата дръжката" по време на сбора на Випуска, последвана от "емблематичните" песни? ^_^ Да не говорим, че някои от наградениети... Е, който бил, бил. Вече слухът му е увреден. Все пак по-добре от миналата година. Имаше си "Уууу", имаше си всичко нормално, но нямаше псувни между публика, органиатори и.т.н. Общо взето... Удри ме по главата!

Come what may

2006-03-25T14:59:00.000+02:00

Never knew I could feel like this

Like I've never seen the sky before

Want to vanish inside your kiss

Every day I love you more and more

Listen to my heart, can you hear it sings

Come back to me, and forgive everything

Seasons may change, winter to spring

But I love you until the end of time

Come what may

I will love you until my dying day

Suddenly the world seems such a perfect place

Suddenly it moves with such a perfect grace

Suddenly my life doesn't seem such a waste

It all revolves around you

And there's no mountain too high

No river too wide

Sing out this song and I'll be there by your side

Storm clouds may gather

And stars may collide

But I love you until the end of time

Oh, come what may, come what may

I will love you, I will love you

Suddenly the world seems such a perfect place

Промяна (Part II)

2006-03-24T02:53:00.000+02:00

Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Обичате ли призраци?" смееш се. Нежно. Безвучно. Те те гледат. И някои ти се радват, особено някоя. Толкова отдавна не те бе виждала. И така й липсваше. Къде се бе изгубил...
"Виждали ли сте човек да умира пред очите ви?" вече и те го виждат. Малък, но все пак пистолет. Държиш го, обръщайки поглед ту към него, ту към смаяните им лица. Не продумват. Знаят, че си странен! Знаят...
Пистолетът сам ли се доближава до устата ти? Какво става... не трепваш. Сякаш всичко е толкова лесно, сякаш не си ти, сякаш правиш нещо познато, нещо, което си правел всеки ден, всяка нощ. Гледаш ги, тях. Очите ти прозират сред отблясъците на огъня, отразявайки светлината, разкривайки нищета, празнота. Къде си? Изстрел...
Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Добра вечер..."

"At the beginning of every light there's a tunnel"

2006-03-24T01:27:00.000+02:00

Не спираш. Краката започват да болят. Но не спираш. Чуваш удрящите се в асфалта едри капки дъжд и сякаш те отбягват, оставяйки суха диря подир теб, мъчейки се да излеят целия си гняв в края на пътя ти. Но не спираш. А той продължава да се вие все нагоре и нагоре, тънейки в скръб и стонове на забравени герои. Спомняш си как като малък бе хвърлял камъни по тях, докато не чу един да се провиква, съскайки озлоблено. Същите каменни стари статуи, изоставени та дори и от времето. Посрещате и обезводнения басейн на парка със сринатия си мост, плачейки в тон със занамарената си беседка. Звездите протестират, викат, искат да спреш, да не правиш следващата крачка, да се обърнеш, да бягаш, надалеч, там, където светът е илюзия, където светът е приказка, да застанеш послушно в ролята си, да я играеш, да бъдеш пак това, което ти е предопределено...

Надписът, същият откъртен, едва забелязващ се сред мрака, дерзаещ над скърцащите, подбутвани от непокорния вятър, порти. Няколко крачки, само няколко и ще бъдеш там. Ще я видиш! Ще стои, както винаги. Ще те чака... с тъжното си лице и откъснати крила, но все пак прегрътката й ще те стопли...

Плочата е студена, но не мислиш за това сега. Дори няма значение. Опитваш се да гледаш нагоре, където тя стои над каменната си ложа, загледана сега в теб, ронейки последната си сълза. И затваряш очи...

FEST 2006 (Втора вечер)

2006-03-23T23:36:00.000+02:00

(Организаторите на Фест 2000)

И така... Дойде втора вечер, а аз няма да отида! За това искам да се извиня на Михаела, Елица и други, които няма да видя да се изявяват. Съжалявам, но някои неща ме възпрепятстваха и не знам дори дали ще присъствам на третата вечер, но ще се опитам. Вярвам, че изключаем вашите изпълнения, не съм изпуснал много. Бивши или не знам... По принцип аз идвам на точно този фестивал заради друга причина, но... Удри ме по главата!

There was a boy...

2006-03-23T19:29:00.000+02:00

There was a boy

A very strange enchanted boy

They say he wandered very far, very far

Over land and sea

A little shy and sad of eye

But very wise was he

And then one day

A magic day he passed my way

And while we spoke of many things

Fools and kings

This he said to me

"The greatest thing you'll ever learn

Is just to Love and be Loved in return"

( I Love You )

Anger

2006-03-23T16:52:00.000+02:00

Смях! Смях! Смях... Престани! От къде идва, по дяволите? Чуваш го, не спирайки да се нахвърля върху теб, задушавайки те отвътре, отвън, оставяйки те напълно сам, загниващ, пропилян, изгубен в пропаст, изникнала сред купчината хълмове, напът нагоре към небесата, напът нагоде към Рая, напът нагоре към Нея! А сега единствено този отвратителен смях! Престани! Бог ли е това? "Ако искаш да размееш Господ, започни да си правиш планове" ми казваше тя. Той ли се смее сега, той ли ми се присмива на мен бедния Мечтател?! Аз, който се усмелих да дръзна да бленувам, желая нещо "недопостимо" за мен! Толкова ли съм жалък, че не Мога да мечтая! За това ли ме наказват сега?
Последната глъчка на затихващи викове. Отказаха ли се? Или за тях всичко свърши? Виждам единствено пропитите с кръв стени на рова. Толкова жадна пръст, подканяща чедата си да й се отдадат за последно, да утолят жаждата й, да я нагостят с плътта си, да я усмирят, да се помирят с Майка си, да изгният в нейна чест, да поемат наказанието си за хилядите грешки, които са сторили, които са щелид а сторят, които са...
Това ли е? Сънят! Миражът! Страхът! Краят! Болката...
Викай! Викай! Викай... Викай, защото после няма да можеш. Гняв! Искаш, да. Освободи го! Бъди истински, първичен, животински. Рови. Давай. Отдай всичко на пръста. Катери се. Има път нагоре! Нека камъните те заливат. Болката преминава! Кръвта се съсирва! Раните заздравяват! Катери се! Викай! Докато имаш сили... Докато имаш надежда, за дето после и тя ще да умре!

Последното писмо...?

2006-03-23T03:20:00.000+02:00

Искам да ти кажа само, че... Помниш ли, когато вървяхме двамата. Сами, а около нас бе тъмно, с изгряла Луна и пръснати звезди. Държах те за ръка, а понякога и ти ме насилваше да потомя моята в твоите, за да ме предпазиш от студа. Но не ми беше студено, а напротив. Сърцето ми се радваше тогава, само задето бях до теб, а то е способно да стопли всеки един дом в радиус от 1000 мили. ;-)
Помниш ли, когато те прегръщах, а ти гледаше в другата посока, криеща лицето си от мен. Криеше мислите си ли тогава? Мисли, спомени, мечти, водещи те далеч, където ме няма. Ала аз бях там, стискащ те силно, за да те предпазя от всичко, което можеше да те накара и една сълза да пророниш. Независимо видим или невидим.
Помниш ли...
Стоя сега, загледан в хоризонта. Там ли си? Не бива да питам! Гледам вълните да се удрят в скалите долу под пропастта, пеейки своята песен, донасяйки далечни истории. И може би някоя от тях, някъде на другия кай на света, ще разкаже моята. Потапяйки се в нея, да ме отнесе в дълбините, където непознатото царува.
Помниш ли, че исках да ти кажа, че..те обичам! И ще те обичам...

Тъмнина

2006-03-23T02:54:00.000+02:00

Крещя. Само това ми остана да правя, невиждайки изход. Краката ми замряха върху застудяващия се все повече под, стискайки ги към себе си с едничката идея да се опитам да ги съживя. Но май и аз изстивах също като тях. Дори не забелязвах голотата си сред еднообразието на това обезцветено пространство. Мисълта кога бях попаднал тук, защо, как. Безнадеждна! Колкото и да се мъчех, не усещах признак за приближаване към истината, а времето течеше болезнено за съществуванието ми. Дали всичко не бе просто сън? Да, навярно е така. И всеки момент ще отворя очи, прозирайки отново болезнено, но истинско, към изгряващото слънце, а до мен ще бъде тя и всичко ще бъде наред. Да, защото всичко е просто сън. Аз сънувам! А ако не е сън... Нима в съня ми болката е толкова реална. Защото боли. Дочух последното пукване на пръстите ми, вкопчили се в колената. Не можех да ги мърдам вече, оставайки вледенен с единствения си страх. А тя къде е? Помня, че беше до мен. "Ох, Боже, колко много те обичам!" казваше. Помня лицето й, помня ласките й, помня я..до мен. Дали ме вижда сега. Да изкрещя ли? Хей, здравей! Едва-едва гласът ми се надига над изкревеното ми тяло, долитайки доку ушите ми. Не отговори. Не ме е чула! А нямаше ли да бъде до мен? Не обеща ли...

FEST 2006 (Първа вечер)

2006-03-22T23:40:00.000+02:00

(Репетиции Фест 2005 - Снимка: Славея)

Ето, че дойде и това време. След купища препирни, промени, неразбории, неуговорки, необяснено, неоточнено датата е 22 март 2006 лето Господне, мястото е Салонът на ГЧЕ "Екзарх Йосиф І", хората - Непознати! Тук-там срещнах една и един бивши съученици. Това е от великия випуск 2005, да не говорим, че от други нямаше и толкова дори. Не знам, кое е накарало инак верните посетители на това мероприятие-традиция, да отсъстват. Дали провалът през миналата година. Дали обявената отдавна замираща традиция в Езиковата. Както и да е. Беше празно, беше тъпо. И ако човек не направи нещо, за да повдигне настроението си, то - АААААААААААААААААА. А и май това е основната причина едно 80-90% от присъстващите да са на "Екс". На много голямо Екс, вярвайте ми.
Сега започва и музиката. Оле, имате ли тапи. Благодаря! А пистолет, за да си изкарам мозъка през ушите и да го разстрелям. Трябва да бъдeм милостиви. [Препоръка: Сложете табелки с надпис "Можете да намерите отрова вдясно, пистолети вляво, а ако искате да продължите живируркането си - има приспивателни, но са силно рисковани"]
(Следва продължение и Обща гледна точка)

П.П. И най-ужасното е, че не бях с тази, която исках. Удри ме по главата. ;-(

Ти...

2006-03-21T22:09:00.000+02:00

Здравей! Изглеждаш ми различно. Или греша. Все пак не съм те виждал толкова време. Гледаш ме и сякаш в очите ти има такова притеснение. От мен? Този, който те настани в сърцето си като единствена негова любов и иска да те направи щатлива независимо как. Нима? Е, недей. Не трябва. Държиш ръцете си пред устните като да се скриеш. Eдинствено очите оставаш незащитени...

(To be further written)

P.S. Минават дните, през които не съм те съзирал, през които очите ми не срещат твоите, през които сърцето ми бленува да го стоплиш отново. Минават дните без да зърна усмивката ти, прикрита в реалността на ежедневието, замаскирана, превъплътена в щастие за други, но истинска за теб, за мен. И се питам кога...Отново съм тук, загледан през малкия ми прозорец към едничката ми звезда. Една тя се промъква през процепите на междублоковото пространство, пращайки ми усмивки та макар и за миг и сякаш тогава ти си до мен. Виждам те такава, каквато за последно те прегърнах, а и ми се усмихваш, като на малко дете, а и... Държа писалката, треперейки от вълнение. Нима наистина си ти. Не отговаряш, но все така ми се усмихваш, търсейки очите ми или може би търсейки път през тях. Но ще намериш ли, когато душата ми си ти, когато животът ми си ти, а сърцето лети, търсейки теб. Свеждаш глава. Не ми вярваш. Но знай, че те обичам, защото е така. Знай, че ти си единствена в мислите ми, защото е така. Знай, че когато сънувам, аз сънувам теб, че когато поглеждам към звездата, аз виждам теб, че когато пиша, рисувам, пея, свиря, аз го правя с Теб! Защото е така...Усмихваш ми се, но си отиваш. Звездата ми се скрива, ноща настъпва силно, превръщайки и последните слуги на деня в свои роби, притихнали в тиха дрямка. Шепнеш ми леко, отивайки към необятната тишина на слугите ти, докато ме оставяш в мрака, непрогледен с единствен спомен за усмивка и топлина на прегрътка, отминала заедно с времето. Пръстите ми се свиват в студенината на юмръци, оголвайки кокалчетата, изпъкнали враждебно към околността, едва прикрити от проскубан стар пуловер. А трябва да чувствам и умора, да заспивам леко, навярно ми е време... Не мога. Опитвам се все още, незнайно поради какъв инат, да различавам остатъците мастило под движещата се в ръката ми писалка, непредаваща се...и защо ли....

Промяна (part I)

2006-03-21T01:41:00.000+02:00

Ръцете ми треперят. Дали чувствам нещо наистина вече или всичко е просто мигове преди да се свърши. Толкова съм отслабнал, пръстите ми вече са оголение кокали, обвити в изсъхнала кожа, скърцащи над изтърваната писалка. Не знам ще пиша ли отново, поне такъв какъвто съм сега. Тази сила все повече наделява над мен, тикайки ме в горещите пламъци на гнева. Дори сега до усещам да се надига в мен, крещейки в ярост и болка. Или може би то(й) самия е болката, пристигаща с всяко поемане на дъх.
Заражда се като семе, породено от свирепите нощни ветрове, долитащи от далечните северни земи. Там, където Слънцето не пробива тъмните облаци на вечните вулкани, а снегът господства, откакто човек е стъпил на тази земя. Заражда се и като такова расте бързо и свирепо, убивайки всичко около себе си.
"Гледай..."
Говори ми. Треса глава. Опитвам се да го махна, да го накарам да изчезне. Да премахна всяка една от тези ужасни картини от лицето ми, от съзнанието ми, от...
"Отвори очи..."
Не мога. Истина ли е всичко вече или просто поредната илюзия, замаглявайки погледа ми към реалността. Дошла ли е развръзката на обърканото ми съществувание....

It's the first day of the rest of your life. Don't fuck it up!

2006-03-21T00:18:00.000+02:00

Всичко започва с едно търсене при г-н Google и ей така нещата се обръщат...