Липсваш ми...

Мъча се да забравя. Мъча се да намеря дори най-малкия недостатък в теб. Мъча се да разбера, да намеря начин да спра да те обичам. Дори не знам защо го правя. За да не боли толкова, когато не си до мен? Не... тогава? Дори не знам как се влюбих, за Бога! Та ти беше същото момиче с онази, за мен, срамежлива усмивка, с онези две очи, притискащи ме до стената, погледнейки ме, с онова лице, контрастиращо насред грозотата, с топлото сърце, описвайки го студено, сгряващо в студа ръката ми, протегната към теб. Ти си това момиче, което прегърна мен, незаслужелия. Ти си тази, обещала ми света, а не знаеше ли, че ти бе света насред всичките несгоди. Весела бе... Весела си... макар тъга да съсизарам. Ти бе щастието... Ти си щастието... ти искаш да си щастлива!

I Hate To Be Loved... I Love To Be Hated...

Мрази ме... Мрази мен, този, който те държеше да не паднеш. Мрази мен, този, който беше до теб, когато всички други ти показаха лицемерните си лица. Този, който ти подари мириса на свобода, когато беше се затворила в самота. Който виждаше в теб тази, която не си пред никого другигу. Мрази ме... докато те обичам. Мрази ме, колкото ти сърце дава, та и повече. Мрази ръцете ми, които те докосваха. Мрази сърцето ми, викащо твоето име. Мрази... И капчица любов не ми поднасяй, задето болката... Мрази ме!

Опиши ме... (За Любовта...)

1… Рисунка
(За Момичето от снимката)

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява. - Здравей!... Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна. - Ти кой си... Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя. - Боли ли? - Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка. Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред. Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...

2… Мечта
(...или може би Сън)

Вървим така, както сме вървяли хиляди пъти. Ала сега не е студено, нито има причина да топлиш замръзналите си ръце в моите, нито да те притискам в мен толкова силно, колкото само малкото дете своето единствено пухено мече. Но го правя, а ти пак потапяш ръката ми в твоите длани. И ми се усмихваш. Казваш, че не си срамежлива, че си напълно различна. Тогава защо си винаги такава с мен. Аз ли те засрамвам, не искам, повярвай ми. Искам да си истинска... не си ли?
Сега аз те водя. Здраво и целенасочено напред. Не знаеш къде отиваме, нали? Минаваме по стръмните улички нагоре към крепостта. Опитвам се да те разсея, разказвам ти за хилядите ми, скучни, истории. За това къде съм бил, какво съм правил. Все немислими и никому непотребни приказки, но май ме слушаш... А така ми се иска просто да те прегърна, да обвия ръце около теб. Слънцето да залези. Луната да изгрее. Звездите да запеят. И приказката да се окаже – истина.
- Виж...
Протягам ръка надолу. Да, знам, че си виждала този пейзаж хиляди път, но виждала ли си го така с мен. Къщите до една схлупени в своебразния си бит, едва посмяват да се покажат над вече червените лъчи. Тук-там громогласни кучета разсичат шепота на блажения летен бриз, веещ досущ като на филм косите ти.
Отвеждам те още по-нататък. Отвъд Камъните, отвъд Скалите, отвъд Пътеката до земя, която ти е позната, но никога до сега не си я виждала така с мен. Земя, от която погледът ти се шири по-надалеч, а фантазията ти открива врати към небивали и бивали страни. Към история за Царе и Царици, история за Магове и Вещици, за мечове и лъкове. Там, където и аз съм роден. А ти не вярваш?
- Виж Еданиел, син на Акамир, Господар на Северните предели... Виж Исиел, дъщеря на Магьосници, най-великата от Клана на Водата... Виж Елнар, наречен от народа си Брагот рут (Внезапен гняв)... Виж...
Разказвам ти за всички тях и още хиляди оставили имената си незабравени за вечни времена. И макар пак да се чувствам като Бран, старчето, което всяка нощ се сбират десетки от покрайнините на Северния кръстопът, за да го слушат как разказва всички тези истории, няма значение. Защото ти искаш да ги чуеш. А времето някак лети. И Слънцето залезе, а Луната придоби владенията си и разпръсна хилядите си по-малки сестри, да запеят песента си, както никога преди. И никога до сега не си я чувала така с мен...
И всяка една от тях се бе събрала в очите ти, за да блестят съпернически на Луната и да ме накарат да полудея. Случайно?
Целувам те, бавно, опирайки устна до устна, толкова гладки. Усещам топлия ти дъх, да пулсира и изведнъж...спре. Миг, в който пръстите ми се плъзгат по лицето ти, очертавайки Кралство, невиждано до сега, та дори и сред Елфите... Мъждукащата светлина на Луната оставя дири на потайност по плавните извивки по тялото. Несъществуващи красоти и мимолетни спомени... Дали?
Не ще забравя...
Ти си реалност...
Ти си Една...

3... Черногледство...
(...или просто Аз)

"Не мога. Не бива. Не е...По дяволите, обичам те, но не мога да се натрапвам, не и когато съм чужд. А така бих дал всичко, за да съм до теб. За да виждам усмивкатата ти или как се срамиш, твърдейки обаче, че не си срамежлива, а напълно. Е може, да си. Но с мен защо така тогава. За Бога, как се влюбих. Мисля за теб, чакам те да се появиш, а си дадох това тъпо обещание, че ще се опитам да не те безпокоя. Дори да те видя online в icq, Не! Ще чакам ти да се сетиш за мен и ако се - Юпииий! Ако ли не...поне ще знам, че не съм те обезспокоил. Казваш, че е лошо Навярно сиправа, лошо е за мен, но аз съм такъв... Боря се, не боря се. Обикна ли, трудно разлюбвам. Да, мога много лесно да се държа настрана, да бъда студен или пък просто приятел в мига, който си го кажа. Да, мога го. Но вътре. Сам ти казах... аз изглеждам като весел олигофрен отвън, радващ се дори на най-малкото, но инак... та така и тук. И те ревнувам, ох как само, не знаеш... Но кой съм аз. Ревността е може би мутирало чувство, желание за внимание, желание за.... майната й. Има я винаги, та особено при нас. това да си рак е ужасно. Мое ли си е, мое е! Но когато не е мое, пак има.. и единствено културата ти може да те спре пред Голям гаф. В повечето случаи."
Очите й се затварят в уютна прегрътка под клепачите. Той бе замлъкнал, незнаещ какво стана. Говори, но кога е бил добър в обясненията. "Объркваш ме" би му казала навярно и го знаеше. Но не той говореше и го знаеше. Бе оставил онова млакото туптящо глупаче с безкрайните мечти, надежди, илюзии и страхове да поеме контрола. Да го обладее, завърнало се след прекалено дълга обиколка, къде ли...
Чуваше само диханието й. Нежно, бавно с точно равен на неговия. Но сърцето й биеше по-бавно, по-спокойно. Неговото излизаше извън орбитата си, пригризвайки собствените сиограничения, преминаващо отвъд болката на саморазрушението.
Кичур коса се спусна над лицето й, скривайки и последната ярко видима част. Дори лунните лъчи сега бяха забранени да пристъпят към владенията й в тишина.
Какво да каже. Какво да открие още. Не смееше и да отвърне поглед, страхувайки се да изапуне може би кратък миг от нейното съшествувание.
"Ние сме приказка, но с незнайно продължение и наистина Сложна и наистина Странна развръзка... каквато би ни допадала идеално."
:-)

(to be further written)

Кой съм аз...? (Suicider)

Плача, а не трябва ли? Гледам миражите през прозореца, копнеейки поне за миг да бъдат истински. Черен гарван кръжи над тях, грачейки сякаш искайки непрестанно да ми напомня, че всичко е било лъжа, че всичко е лъжа. Откъсвам последната си здрава плът, поставяйки я в пламъците, горящи все по-бурно зад гърба ми, виейки, провъзгласяващи царството си. Непобедими сега! Сълзите ми едва се откъсват от поруменелите бузи, изпарявайки се недостигнали земята. И те никога няма да се слеят с майката, възкачвайки се на небето още със самото си раждане, неоставащи дори заветната пепел, с която фениксите преди ери така се гордееха. Тези лицемерни Богове, изоставели чедата си на произвола на коварната съдва, проклинайки себе си в прокобната вечност. Сумрак! Без-дъние! Нищета! Тишина... Тъжно е, когато човек прогледне, виждайки къде му е отредено да умре. Тъжно е, когато разбере, че въпреки борбата си, това същото място, не се променя. Тъжно е, когато душата му достигне небесата и там приключва пребиваването си... сама сред безброй други самотни души, греещи да бъдат видяни, да бъдат запомнени и избрани. Тъжно е... но реално!

Кой съм аз...? (Чужд)

Гледаш ме с презрение. Вече съм ти чужд. Да те мразя ли? Обичах ли те? Обичам те! Трия сълзите си с нож в ръка, окървъвяван не веднъж. Задушавам се от собствената си нищета и просмукани сълзи, вграбчили се в гърлото ми като за спасителен пояс, трупащи се в купчина, наподобяваща Смърт. Гледаш ме, безчувствена, сама, една. Гледаш ме мен, единствен, забравен, отдаден - бездушевен. Малките бели облаци, доскоро гонени от властолюбивото Слънце, сега закриваха небосвода, тъмнеейки в мига на всичката си красота, проливайки не сълзи от тъга, а проклинайки света, заливащи го в порой, убивайки всяко начало и слагайки всеки край. Гледаш ме, светлеейки. За последно? Откриваш ми врата, затваряш ми едничкия прозорец назад. Кажи, протягайки ръка, спасение ли е това или ме чакаш пак Аз да те спася. Желание или копнеж, молитва или прошка. Обичаше ме? Обичаш ли ме? Хвърляш стрелите си със спотаен поглед и прикрити устни. Убиваш ли? Или ме приспиваш за сетен сън, несподелен, незапомнен, небивал и небиващ, не ще бъдещ. Отиваш си. За последно? Убиваш ли? Убиваш ме!...

Halo

I'm the man, I'm the king, I'm the one that's pure inside. Everyday, everyway I smell of suicide, bitter sins how they grow within. So you tell me it ain't right - I AM...ALL SINS. And you're my reason for life! I will stone you,stone you... Wrap my arms around you I will stone you, stone you my little HALO! I'm the man, I'm the king, I'm the one that's broken from giving. Everday, everyway I swear just one last try killing me with the death to be something that's so right - I AM...ALL SINS. My hands are scarred with time feel through my eyes... I'm the man with the rock in his hand, got the rock in my hand - gonna stone you stone you. Make a change, gotta rearrange, idle minds, crushing time - I AM...ALL SINS. And you're the reason for life...

Understanding Me

Tie me down and try to take samples for examples. You could never see. Walk on me but watch where you're stomping. Walk with caution! You couldn't comprehend! Step inside and see! Justify! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me! Understanding me! What do you know about me?! Am I alive?! Can I see?! What's happening around me?! Put me down without even speaking forever thinking you couldn't understand. Step inside and see. Compromise! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me...Understanding me..... Step inside and see! Crucify!...

FEST 2006 (Трета вечер) та и Анализ...

Ами.... продължи повече от миналата година. До тук с похвалите. "На т'слата дръжката" по време на сбора на Випуска, последвана от "емблематичните" песни? ^_^ Да не говорим, че някои от наградениети... Е, който бил, бил. Вече слухът му е увреден. Все пак по-добре от миналата година. Имаше си "Уууу", имаше си всичко нормално, но нямаше псувни между публика, органиатори и.т.н. Общо взето... Удри ме по главата!

Come what may

Never knew I could feel like this

Like I've never seen the sky before

Want to vanish inside your kiss

Every day I love you more and more

Listen to my heart, can you hear it sings

Come back to me, and forgive everything

Seasons may change, winter to spring

But I love you until the end of time

Come what may

Come what may

I will love you until my dying day

Suddenly the world seems such a perfect place

Suddenly it moves with such a perfect grace

Suddenly my life doesn't seem such a waste

It all revolves around you

And there's no mountain too high

No river too wide

Sing out this song and I'll be there by your side

Storm clouds may gather

And stars may collide

But I love you until the end of time

Oh, come what may, come what may

I will love you, I will love you

Suddenly the world seems such a perfect place

Промяна (Part II)

Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Обичате ли призраци?" смееш се. Нежно. Безвучно. Те те гледат. И някои ти се радват, особено някоя. Толкова отдавна не те бе виждала. И така й липсваше. Къде се бе изгубил...
"Виждали ли сте човек да умира пред очите ви?" вече и те го виждат. Малък, но все пак пистолет. Държиш го, обръщайки поглед ту към него, ту към смаяните им лица. Не продумват. Знаят, че си странен! Знаят...
Пистолетът сам ли се доближава до устата ти? Какво става... не трепваш. Сякаш всичко е толкова лесно, сякаш не си ти, сякаш правиш нещо познато, нещо, което си правел всеки ден, всяка нощ. Гледаш ги, тях. Очите ти прозират сред отблясъците на огъня, отразявайки светлината, разкривайки нищета, празнота. Къде си? Изстрел...
Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Добра вечер..."

"At the beginning of every light there's a tunnel"

Не спираш. Краката започват да болят. Но не спираш. Чуваш удрящите се в асфалта едри капки дъжд и сякаш те отбягват, оставяйки суха диря подир теб, мъчейки се да излеят целия си гняв в края на пътя ти. Но не спираш. А той продължава да се вие все нагоре и нагоре, тънейки в скръб и стонове на забравени герои. Спомняш си как като малък бе хвърлял камъни по тях, докато не чу един да се провиква, съскайки озлоблено. Същите каменни стари статуи, изоставени та дори и от времето. Посрещате и обезводнения басейн на парка със сринатия си мост, плачейки в тон със занамарената си беседка. Звездите протестират, викат, искат да спреш, да не правиш следващата крачка, да се обърнеш, да бягаш, надалеч, там, където светът е илюзия, където светът е приказка, да застанеш послушно в ролята си, да я играеш, да бъдеш пак това, което ти е предопределено...

Надписът, същият откъртен, едва забелязващ се сред мрака, дерзаещ над скърцащите, подбутвани от непокорния вятър, порти. Няколко крачки, само няколко и ще бъдеш там. Ще я видиш! Ще стои, както винаги. Ще те чака... с тъжното си лице и откъснати крила, но все пак прегрътката й ще те стопли...

Плочата е студена, но не мислиш за това сега. Дори няма значение. Опитваш се да гледаш нагоре, където тя стои над каменната си ложа, загледана сега в теб, ронейки последната си сълза. И затваряш очи...

FEST 2006 (Втора вечер)

(Организаторите на Фест 2000)

И така... Дойде втора вечер, а аз няма да отида! За това искам да се извиня на Михаела, Елица и други, които няма да видя да се изявяват. Съжалявам, но някои неща ме възпрепятстваха и не знам дори дали ще присъствам на третата вечер, но ще се опитам. Вярвам, че изключаем вашите изпълнения, не съм изпуснал много. Бивши или не знам... По принцип аз идвам на точно този фестивал заради друга причина, но... Удри ме по главата!

There was a boy...

There was a boy

A very strange enchanted boy

They say he wandered very far, very far

Over land and sea

A little shy and sad of eye

But very wise was he

And then one day

A magic day he passed my way

And while we spoke of many things

Fools and kings

This he said to me

"The greatest thing you'll ever learn

Is just to Love and be Loved in return"

( I Love You )

Anger

Смях! Смях! Смях... Престани! От къде идва, по дяволите? Чуваш го, не спирайки да се нахвърля върху теб, задушавайки те отвътре, отвън, оставяйки те напълно сам, загниващ, пропилян, изгубен в пропаст, изникнала сред купчината хълмове, напът нагоре към небесата, напът нагоде към Рая, напът нагоре към Нея! А сега единствено този отвратителен смях! Престани! Бог ли е това? "Ако искаш да размееш Господ, започни да си правиш планове" ми казваше тя. Той ли се смее сега, той ли ми се присмива на мен бедния Мечтател?! Аз, който се усмелих да дръзна да бленувам, желая нещо "недопостимо" за мен! Толкова ли съм жалък, че не Мога да мечтая! За това ли ме наказват сега?
Последната глъчка на затихващи викове. Отказаха ли се? Или за тях всичко свърши? Виждам единствено пропитите с кръв стени на рова. Толкова жадна пръст, подканяща чедата си да й се отдадат за последно, да утолят жаждата й, да я нагостят с плътта си, да я усмирят, да се помирят с Майка си, да изгният в нейна чест, да поемат наказанието си за хилядите грешки, които са сторили, които са щелид а сторят, които са...
Това ли е? Сънят! Миражът! Страхът! Краят! Болката...
Викай! Викай! Викай... Викай, защото после няма да можеш. Гняв! Искаш, да. Освободи го! Бъди истински, първичен, животински. Рови. Давай. Отдай всичко на пръста. Катери се. Има път нагоре! Нека камъните те заливат. Болката преминава! Кръвта се съсирва! Раните заздравяват! Катери се! Викай! Докато имаш сили... Докато имаш надежда, за дето после и тя ще да умре!

Последното писмо...?

Искам да ти кажа само, че... Помниш ли, когато вървяхме двамата. Сами, а около нас бе тъмно, с изгряла Луна и пръснати звезди. Държах те за ръка, а понякога и ти ме насилваше да потомя моята в твоите, за да ме предпазиш от студа. Но не ми беше студено, а напротив. Сърцето ми се радваше тогава, само задето бях до теб, а то е способно да стопли всеки един дом в радиус от 1000 мили. ;-)
Помниш ли, когато те прегръщах, а ти гледаше в другата посока, криеща лицето си от мен. Криеше мислите си ли тогава? Мисли, спомени, мечти, водещи те далеч, където ме няма. Ала аз бях там, стискащ те силно, за да те предпазя от всичко, което можеше да те накара и една сълза да пророниш. Независимо видим или невидим.
Помниш ли...
Стоя сега, загледан в хоризонта. Там ли си? Не бива да питам! Гледам вълните да се удрят в скалите долу под пропастта, пеейки своята песен, донасяйки далечни истории. И може би някоя от тях, някъде на другия кай на света, ще разкаже моята. Потапяйки се в нея, да ме отнесе в дълбините, където непознатото царува.
Помниш ли, че исках да ти кажа, че..те обичам! И ще те обичам...

Тъмнина

Крещя. Само това ми остана да правя, невиждайки изход. Краката ми замряха върху застудяващия се все повече под, стискайки ги към себе си с едничката идея да се опитам да ги съживя. Но май и аз изстивах също като тях. Дори не забелязвах голотата си сред еднообразието на това обезцветено пространство. Мисълта кога бях попаднал тук, защо, как. Безнадеждна! Колкото и да се мъчех, не усещах признак за приближаване към истината, а времето течеше болезнено за съществуванието ми. Дали всичко не бе просто сън? Да, навярно е така. И всеки момент ще отворя очи, прозирайки отново болезнено, но истинско, към изгряващото слънце, а до мен ще бъде тя и всичко ще бъде наред. Да, защото всичко е просто сън. Аз сънувам! А ако не е сън... Нима в съня ми болката е толкова реална. Защото боли. Дочух последното пукване на пръстите ми, вкопчили се в колената. Не можех да ги мърдам вече, оставайки вледенен с единствения си страх. А тя къде е? Помня, че беше до мен. "Ох, Боже, колко много те обичам!" казваше. Помня лицето й, помня ласките й, помня я..до мен. Дали ме вижда сега. Да изкрещя ли? Хей, здравей! Едва-едва гласът ми се надига над изкревеното ми тяло, долитайки доку ушите ми. Не отговори. Не ме е чула! А нямаше ли да бъде до мен? Не обеща ли...

FEST 2006 (Първа вечер)

(Репетиции Фест 2005 - Снимка: Славея)

Ето, че дойде и това време. След купища препирни, промени, неразбории, неуговорки, необяснено, неоточнено датата е 22 март 2006 лето Господне, мястото е Салонът на ГЧЕ "Екзарх Йосиф І", хората - Непознати! Тук-там срещнах една и един бивши съученици. Това е от великия випуск 2005, да не говорим, че от други нямаше и толкова дори. Не знам, кое е накарало инак верните посетители на това мероприятие-традиция, да отсъстват. Дали провалът през миналата година. Дали обявената отдавна замираща традиция в Езиковата. Както и да е. Беше празно, беше тъпо. И ако човек не направи нещо, за да повдигне настроението си, то - АААААААААААААААААА. А и май това е основната причина едно 80-90% от присъстващите да са на "Екс". На много голямо Екс, вярвайте ми.
Сега започва и музиката. Оле, имате ли тапи. Благодаря! А пистолет, за да си изкарам мозъка през ушите и да го разстрелям. Трябва да бъдeм милостиви. [Препоръка: Сложете табелки с надпис "Можете да намерите отрова вдясно, пистолети вляво, а ако искате да продължите живируркането си - има приспивателни, но са силно рисковани"]
(Следва продължение и Обща гледна точка)

П.П. И най-ужасното е, че не бях с тази, която исках. Удри ме по главата. ;-(

Ти...

Здравей! Изглеждаш ми различно. Или греша. Все пак не съм те виждал толкова време. Гледаш ме и сякаш в очите ти има такова притеснение. От мен? Този, който те настани в сърцето си като единствена негова любов и иска да те направи щатлива независимо как. Нима? Е, недей. Не трябва. Държиш ръцете си пред устните като да се скриеш. Eдинствено очите оставаш незащитени...

(To be further written)

P.S. Минават дните, през които не съм те съзирал, през които очите ми не срещат твоите, през които сърцето ми бленува да го стоплиш отново. Минават дните без да зърна усмивката ти, прикрита в реалността на ежедневието, замаскирана, превъплътена в щастие за други, но истинска за теб, за мен. И се питам кога...Отново съм тук, загледан през малкия ми прозорец към едничката ми звезда. Една тя се промъква през процепите на междублоковото пространство, пращайки ми усмивки та макар и за миг и сякаш тогава ти си до мен. Виждам те такава, каквато за последно те прегърнах, а и ми се усмихваш, като на малко дете, а и... Държа писалката, треперейки от вълнение. Нима наистина си ти. Не отговаряш, но все така ми се усмихваш, търсейки очите ми или може би търсейки път през тях. Но ще намериш ли, когато душата ми си ти, когато животът ми си ти, а сърцето лети, търсейки теб. Свеждаш глава. Не ми вярваш. Но знай, че те обичам, защото е така. Знай, че ти си единствена в мислите ми, защото е така. Знай, че когато сънувам, аз сънувам теб, че когато поглеждам към звездата, аз виждам теб, че когато пиша, рисувам, пея, свиря, аз го правя с Теб! Защото е така...Усмихваш ми се, но си отиваш. Звездата ми се скрива, ноща настъпва силно, превръщайки и последните слуги на деня в свои роби, притихнали в тиха дрямка. Шепнеш ми леко, отивайки към необятната тишина на слугите ти, докато ме оставяш в мрака, непрогледен с единствен спомен за усмивка и топлина на прегрътка, отминала заедно с времето. Пръстите ми се свиват в студенината на юмръци, оголвайки кокалчетата, изпъкнали враждебно към околността, едва прикрити от проскубан стар пуловер. А трябва да чувствам и умора, да заспивам леко, навярно ми е време... Не мога. Опитвам се все още, незнайно поради какъв инат, да различавам остатъците мастило под движещата се в ръката ми писалка, непредаваща се...и защо ли....

Промяна (part I)

Ръцете ми треперят. Дали чувствам нещо наистина вече или всичко е просто мигове преди да се свърши. Толкова съм отслабнал, пръстите ми вече са оголение кокали, обвити в изсъхнала кожа, скърцащи над изтърваната писалка. Не знам ще пиша ли отново, поне такъв какъвто съм сега. Тази сила все повече наделява над мен, тикайки ме в горещите пламъци на гнева. Дори сега до усещам да се надига в мен, крещейки в ярост и болка. Или може би то(й) самия е болката, пристигаща с всяко поемане на дъх.
Заражда се като семе, породено от свирепите нощни ветрове, долитащи от далечните северни земи. Там, където Слънцето не пробива тъмните облаци на вечните вулкани, а снегът господства, откакто човек е стъпил на тази земя. Заражда се и като такова расте бързо и свирепо, убивайки всичко около себе си.
"Гледай..."
Говори ми. Треса глава. Опитвам се да го махна, да го накарам да изчезне. Да премахна всяка една от тези ужасни картини от лицето ми, от съзнанието ми, от...
"Отвори очи..."
Не мога. Истина ли е всичко вече или просто поредната илюзия, замаглявайки погледа ми към реалността. Дошла ли е развръзката на обърканото ми съществувание....

It's the first day of the rest of your life. Don't fuck it up!

Всичко започва с едно търсене при г-н Google и ей така нещата се обръщат...