Anger

Смях! Смях! Смях... Престани! От къде идва, по дяволите? Чуваш го, не спирайки да се нахвърля върху теб, задушавайки те отвътре, отвън, оставяйки те напълно сам, загниващ, пропилян, изгубен в пропаст, изникнала сред купчината хълмове, напът нагоре към небесата, напът нагоде към Рая, напът нагоре към Нея! А сега единствено този отвратителен смях! Престани! Бог ли е това? "Ако искаш да размееш Господ, започни да си правиш планове" ми казваше тя. Той ли се смее сега, той ли ми се присмива на мен бедния Мечтател?! Аз, който се усмелих да дръзна да бленувам, желая нещо "недопостимо" за мен! Толкова ли съм жалък, че не Мога да мечтая! За това ли ме наказват сега?
Последната глъчка на затихващи викове. Отказаха ли се? Или за тях всичко свърши? Виждам единствено пропитите с кръв стени на рова. Толкова жадна пръст, подканяща чедата си да й се отдадат за последно, да утолят жаждата й, да я нагостят с плътта си, да я усмирят, да се помирят с Майка си, да изгният в нейна чест, да поемат наказанието си за хилядите грешки, които са сторили, които са щелид а сторят, които са...
Това ли е? Сънят! Миражът! Страхът! Краят! Болката...
Викай! Викай! Викай... Викай, защото после няма да можеш. Гняв! Искаш, да. Освободи го! Бъди истински, първичен, животински. Рови. Давай. Отдай всичко на пръста. Катери се. Има път нагоре! Нека камъните те заливат. Болката преминава! Кръвта се съсирва! Раните заздравяват! Катери се! Викай! Докато имаш сили... Докато имаш надежда, за дето после и тя ще да умре!