Нима има смисъл..? Гледаш навън през изгнилите вече от години прозорци все едно съзираш за прът път лъчите на изгряващото Слънце. Нищо не е останало от миналото. Хората, променени в себе си съществуват по приумицата на нечий болен мозък, тласкащ ги към роботизиране. Звездите не се показват нощем, заменени от огромни светлинни надписи, показващи ти пътя към Небесната благодат. Останала е единствено зелената луна, смалена от годините опити върху нея, накарали я да се отдръпва в чакане, трепнеща за мига, в който ще се освободи от оковите на майката-поробителка. А ти... нима имаш смисъл?Височината не ти се струва голяма. Дори нещо повече - някой, незнайно как и за теб, те накара да повярваш, че можеш да летиш. Или беше ти този някой!? Та сега стоиш на прага...загледан напред, без страх и умора в старите закърнели крила. Единствено желание да стигнеш миналото, някъде там скрило се от безполезни човешки мисли, крещейки в болка и ярост!...
Замахваш с окървавените си крила - веднъж, дваж - можеш ли да повториш... Вятърът профучава покрай оголините ти нозе, разтърсвайки ги в бесен танц, карайки цялото ти тяло да се страхува от неизбежната съдба. Но летиш, неизвестно накъде, ала не те и инетерсува. Старата черупка-дом е оставена назад и скоро ще бъде навярно забравена, както са я забравяли хляди преди теб. Странен е светът оттук - виждаш облачета, червени, сини, жълти, прогнили от времето, но все пак красиви. И дъждът, събрал се в цялата си алена красота, отърсвайки се от времето, което му остава да се излее над минаващите долу същества. Единствено странното петно, наподобяващо теб, лежащо далеко надолу разваляше приказността на момента... Нима обаче има смисъл?
No comments:
Post a Comment