23 секунди от 5 дни

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.

2204

- здравей, чудовище. - каза тя.
каза го сериозно този път. не се усмихваше. не въртеше ръката си в хармонични движения около талията си. не отметна кичура коса от лицето си. стоеше права, застанала пред мен.
не, че не го очаквах. казваше го всеки път, когато се срещахме на същата тази пейка. седя тук, точно от лявата страна. чета една и съща книга всеки път. стигнах едва 30 страница, тъй като тя винаги идваше няколко минути след мен. никога не закъсняваше. но този път в ръката й нямаше цвете. не се усещаше пролет дори в очите й.
седна до мен, точно както винаги. в средата. дясната страна бе оставена свободна, случайно ако някой възрастен господин или дама, имаха нужда да поседнат. скри ръцете си в ръкавите. наистина бе студено, но винаги лявата си ръка поставяше върху моята, която все така я чакаше, за да се стопли. а дясната протягаше към лявата ми буза, когато целуваше за добре дошъл челото ми.
да, нямаше целувка. дори погледът й не се спираше върху мен, а все така гледаше надясно. бе я страх. чакаше.
усещах само вятъра. провираше се изпод пейката, карайки краката ми да зъзнат, отделяйки се от безжизненото тяло. не усещах как треперят, но ги видях за миг. миг, в който сведох глава надолу, за да си поема въздух, след минутата, в която не можех да помръдна.
не можех да я погледна. знаех, че не ме гледа. сякаш го усещах. не можех и да я докосна. исках. ах, как исках. но щом ръката ми се повдигнеше, с идеята да я прегърна, да я стисна към мен, да я обвия, колкото и да ме намрази след това.. не можех. ръката се отскубваше от силите ми и падаше безжизнена.
- чудовище... - промълви едва доловимо.
не я чувах какво казва. виждах само устните й, които се отваряха и затваряха. очите й бяха затворени. главата приведена...
* * *
отворих очи. беше зима. бяла и студена. хората минаваха. някои спираха и сядаха отдясната страна на пейката. не ме поглеждаха. от време на време хвърляха някой боклук зад пейката, но преди да мога да извикам те бяха далече. всякаш всичко се движеше толкова бързо.
четях страница 116 от книгата... предпоследна страница.
за 19 път.

някак в 0часа и 29минути

не мога да дишам. не, не се задъхвам. нищо не ме боли. не изпитвам болка или някой ме души. просто н е д и ш а м. да, усещането е странно. вдишах. поех си въздух, търсейки вкус, незабравим. ала не. не усетих полъх. не видях светлина. не чух библейски хорове. нищо. но не дишам. не издишвам обратно този дъх. водата се плиска, стигайки до крайчеца на нозете ми, изостряйки студа, вкоченил се в крайниците ми. луната така и не иска да изгрее, а я чакам. вече три минути. чакам и не дишам. слънцето отдавна го няма. звездите все още играят на криеница, показвайки се на точно определени места, точно зад проявили се облачета. не вали тази нощ. въпреки студа. а го даваха да вали. поне дъжд. тук никога не е валяло. сякаш бе забравена земя, където само слънцето случайно минаваше и то за кратко, а после се появяваше луната и донасяше вести за обратната страна. там, където хората чаката изревите. там, където вярваха в едностранната си плоска земя. не, не бе едностранна. но да, бе плоска. ала аз съм тук. тук сред обширната земя. цялата зелена, кафява, черна, сива. цялата за мен и едно изоставено дърво. някак изниквало от тази страна, полегнало мъчейки се да заема правилната си посока. беше ми странно, това дърво. спя до него. всяка вечер. всеки път щом слънцето припомни за своето съществувание, аз се скривам зад него и затварям очи. мисля си за думите, които луната ми бе казала. не, няма да ви ги кажа. тя ми заръча...да не казвам. защото става дума за нея. тя, която се усмихва. червено-синьо-зеленото момиче, което дар бе да бъде червено-синьо-зеленото момиче. няма да ви кажа, какво е това. ще разберете, когато я видите. а сега луната не идва. чакам още до пет. броя бавно. минали са само шест минути. броя от нула. показалецът ми се повдига, сочейки нагоре. сякаш ще излитне. среднякът с еизправя, прегръщайки брат си в тяхното пътешествие. сумрак ги следва, а до него и петаче...
издишвам и вдишвам силно, копнейки за чистота.
червено-синьо-зеленото момиче... продума тя, светвайки иззад брега.

някак в 0часа и 10минути

помня.. някога... една страна. там всички хора можеха да летят. да, те имаха крила. разперваха ги. поемаха въздуха под огромните си бяло-черни крила и.. излитаха. да, те виждаха цялата си страна от далече в небесата и чуваха всеки полъх преминаващ покрай тях. докосваха звездите, когато са щастливи. или откъсваха крилете си, когато достигнат най-високите облаци и пропадаха надолу вовеки, ако почувстваха тъгата да ги обзема. но той не падна. помни добре как облакът се прониза през съществото му, веднага щом го достигна. сълзите се спускаха, капейки върху раздраните от порейте гърди. а ръцето му се бяха напоили с кръвта на изтръгнатите нокти. да, за да достигнеш там, ти биваше смачкан. никой не те виждаше там, защото никой не ходеше там. никой не ти казваше не го прави, защото всеки все някога стигаше там, обречени на същото. ала да, той остана. крилете се пръснаха във всички страни, оставяйки след себе си само две рани и последните остатъци от коста, някога принадлежала на безжизнено тяло. а той. той се усмихваше. виждаше своята страна зелена. и затвори очи. не виждаше нея. не искаше да вижда нея или това, което си бе представял за нея. не искаше да усеща мириса на цветя, когато разцъфтваха насред улиците, продавани от стари баби. усещаше само песен...
а луната в това време плачеше.

някак в 1часа и 48минути

той не знаеше дали е човек. не, не беше човек и това го знаеха всички малки човечета, които срещаше на пазара в Шамсрир. но той не знаеше. като по-малък си мислеше, че е човек. обичаше едно момиче, което му бе съседско. беше красиво, а той си я хареса от пръв поглед. всичко бе някак мило, спокойно. той я чакаше на ъгъла на 2ра и 3та, точно преди да завият по 4та, в продължение на 4 седмици. а този период е като 4 години за човек. и всеки път не си продумваха и дума. срещаха се. виждаха се. усмихваха се. той й хващаше ръката и тръгваха. тя го поглеждаше. той нея. усмихваха се. всичко ама наистина всичко, бе наред. и толкова щастливо. сега той не знаеше дали е човек. а нея я няма. тя помисли, че той е човек и си тръгна. не дойде онзи ден на ъгъла на 2ра и 3та. нито го пресрешна на 4та, както се бе случвало един или два пъти. затова той не знаеше дали е човек. не бе пораснал. бузите все оше му се червяха като на всички малки човечета. смееше се на собствените си измишльотини, а чуждите рядко разбираше. виждаше слънцето като голям и силен фенер, насочен да ги убие изпод някоя лупа. мислеше за нея, а като типичен малък човек той се влюбваше веднъж и това бе завинаги. написа й поема. а тя започваще така:

"Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!"

напомняше му на друго. но не бе човек. а сърце, туптящо из гърдите на човек. а той стоеше ли, стоеше някъде навън в дъжда. гледаше към небето, разполовено от стар покрив с разкривени керемиди и пожълтели стени. и не чувстваше топлина, а студ вледеняваше същността му. и не бе човек, а сърце. знаеше сега. но срце без сърце, умира... просто ей така.

"Един бряг"

тичаш по брега. пръстите ти потъват в тежкия влажен пясък, за да оставят следите си за време, в което дори ти не можеш да ги видиш. но брегът помни. запомнил е всички безбройни следи на забравени корабокрушенци. сякаш само това му е останало. вълните вече не му говорят. няма ги далечните им приказки, разбунващи задремалите лодки. а те се караха, успорваха всяка дума на същите тези вълни до деня, в който разпорваха опонентите си, само и само да се озоват в ядрото на неверите си. а ти продължаваш да вървиш. водата докосва нозете ти, карайки те да отскачаш встрани. току подобно две деца, целувайки се за пръв път. а след всяка целувка бягат в края на стаята, едно срещу друго загледани в другия, питайки се едва с очи "може ли пак". далеч напред разбиващата се пасмина на загубили се вълни, смазващи се в кацналите бетонни блокове, вика. вика твоята усмивка, все по-приближаваща се. и чака, за да те обсипе с частиците на разбитото си сърце. загубулите се никога няма да докоснат повече нозете ти. те се самопоглъщат една след друга, оставяйки не следи или спомени, а далечни викове и просто капка от сълзите си...