23 секунди от 5 дни

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.