this is over

my sense died! DOT.

интимно

/not the quite right, but/

нови строежи. сякаш хората се множат на секунди и никой в това време не умира. нови строежи. ей тук долу насред нищото. около моя дом. гледам ги западнали, осверепели. до един пияни или нагълтани с отровен дим. строят. строят новите си сгради, мечтаейки някой ден да ги напълнят със странни птици мигрирали за зимата от север. надали. хората не са глупави. та кой би дошъл да живее тук. до мен. тишината си я обичам и в мига, в който ми я развалят небесата почерняват, водите се надигат... земята се тресе! та - не знам. те си знаят. но нека си строят. загрозяват всичко. не мога да виждам и сантиметър от витоша. жалко. сякаш всичко е замряло, за да чуе какво идва...

шест дена.. без един миг отдалече

нося си китарата. сякаш мога да свиря на нея. но е секси някак си. всичко да е в поза. да съм си поставил маската на свеж, на отворен, на секси, на китарист с муза и коз в уста. на човек, който не му пука, а всъщност е напълно обратното. понякога се чудя дали всичко това има смисъл..
моливът вече е бил подострян навярно дни наред, всеки път все по-остро, все по-силно. останал едва на една четвърт от първоначалната си форма- сякаш всичко е различно. а да не са минали и три дни.
вече е студено. вятър свисти покрай ушите ми. далеч не на запад. жалко.
листът хартия се блъска в себе си, опитвайки се да се свие. да се прегъне, завирайки се колкото може повече към топлината си, която така и само тя си усеща.
допирът на молива към хартия е звук. звук, който аз не чувам вече. звук, който колкото и да ти се иска, не можеш да пропуснеш. звук, на плочка. на дърво. на гора. на различие. мастилото мълчи, макар да пишеш, да се описваш, да .. с него. моливът пее. а може би плаче. аз вече не го чувам. а искам..
може би не знам какво искам. може би съм дете. може би капризнича. може би "си вкарвам" филми. може би се смея или плача. може би дишам. но някак - обичам. не използвам "харесвам", защото мога да харесвам кебапчето с моркови. а обичам. а съм влюбен. а това не мога да сравнявам с нещо ежедневно.
но мълча. всички са като деца. не, че някой трябва да го касае. но всички са като деца, а аз се опитвам да си спомня какво беше да си дете, но единственото, което долавям е - тъгата. аз тъжен ли трябва да съм?! а обичам. искам да се радвам. искам да се смея. искам да плача. искам да капризнича. искам "да си вкарвам филми". искам да дишам. само защото обичам. само защото ОБИЧАМ НЕПРАВИЛНО! кое ли трябва да подчертая - "обичам" или "неправилно". знам, че не трябва. два месеца го знам. но.
искам да съм аз. да седя на сред малка или голяма полянка. да виждам макло хълмче или огромен масив камъни-планина-кълбо планета. да слушам песента на поточе или океан. да се усмихвам на шегите на ветровете или кой знае какво. да се чувствам "във филм". филм направен от обич. от любов. от радост. от ... коз, ако ще! или просто наивност и детска романтика, подарявана в малки книжки, червени на цвят, обвързани с панделка. книжки, за любимата дама, насред императорския двор..
имам си китара. красива, но ненужна китара.
имам си молив. красив, но нетраен молив.
имам си лист хартия. красив, но почернял от думи и срички. от песни и рисунки.
имам си покрив и ръб. приказен, но далече.
а ти си на запад. десет метра натам. на същия ръб. в същото време. някак на запад.
държиш цвете. от някъде цвете или стрък трева.
гледаш напред. някъде напред или просто мечтаеш. "за какво мечтаеш.."
а аз обичам.. и мълча.
останал и без едничко, де има за мене цена.

[Stateless - The Language ft. Lateef The Truthspeaker]

afglapi

балонът летеше с крила. да, балоните имат крила, за да могат да летят. но ние така и не можем да ги видим. а крилата на този балон бяха приели вихъра на последния есенен ден, изкачвайки се все по-нависоко. а балонът бе зелен...

1916

беше малък. безжизнен. никой никога не бе го поглеждал. чакал. седеше на земята, гледайки нагоре към същите тези хора, които го заобикаляха отново.. и отново. не се опитваше да ги спре. подсмърчаше, отново. болен. очите му червенееха от замръзване, контрастирайки на заскрежените клепачи, вежди, лице. ръката му все още драскаше нещо по белотата около него. не бе знак. не бе призив. не бе молба или... драскаше така, безспир, вече 10години. все се намираше кой да мине през дадена линия, та му се налагаше да я повтори, докато не се получи точно това, което е било. пръстите мръзнеха. докато рисуваше с един, другите се притискаха един в друг, търсейки утеха. не помнеше топлина. не бе прегръщан. виждаше групи хора, малки групи от по двама. ходеха бавно. крачейки в синхрон. усмихваха се. бузите им червенееха в спокойствие, засипани с усмивки и блясък. той чернееше. чернееше насред белотата, която се бе превърнала в негов дом. насред тази рисунка, която се опитваше да завърши въпреки болката, която изпитваше. беше се свил на кълбо, с безжизнена лява ръка. загубена отдавна, но все още застинала в силата си около краката, които така и не можеше да изправи. но продължаваше да дълбае в неспирния студ. протягаше ръка напред. белота се изсипа от ръката му. свобода, нечувствана от векове. пръстът се откъсна напред, достигайки до полузавършена линия. и спря. прибра ръката си, пристисната върху другата и остана седнал. върху същата тази черна точка, която представляваше. усмихваше му се. тя. тя, която бе другата черна точица в тази белота. някъде там, драскаща подобна рисунка, не-завърнена не отдавна. усмихваше му се, цялата почервенявайки. с белота по лицето си. усмивка, сгряваща нозете. и сърце, което туптеше по-силно от всеки звук, който бе гърмял в ушите им през всичките тези години. гледаха се така, както се бяха гледали преди много време. когато за пръв път се съзряха измежду преминаващите тълпи. с две докоснати рисунки, съединявайки се в една.

23 секунди от 5 дни

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.

2204

- здравей, чудовище. - каза тя.
каза го сериозно този път. не се усмихваше. не въртеше ръката си в хармонични движения около талията си. не отметна кичура коса от лицето си. стоеше права, застанала пред мен.
не, че не го очаквах. казваше го всеки път, когато се срещахме на същата тази пейка. седя тук, точно от лявата страна. чета една и съща книга всеки път. стигнах едва 30 страница, тъй като тя винаги идваше няколко минути след мен. никога не закъсняваше. но този път в ръката й нямаше цвете. не се усещаше пролет дори в очите й.
седна до мен, точно както винаги. в средата. дясната страна бе оставена свободна, случайно ако някой възрастен господин или дама, имаха нужда да поседнат. скри ръцете си в ръкавите. наистина бе студено, но винаги лявата си ръка поставяше върху моята, която все така я чакаше, за да се стопли. а дясната протягаше към лявата ми буза, когато целуваше за добре дошъл челото ми.
да, нямаше целувка. дори погледът й не се спираше върху мен, а все така гледаше надясно. бе я страх. чакаше.
усещах само вятъра. провираше се изпод пейката, карайки краката ми да зъзнат, отделяйки се от безжизненото тяло. не усещах как треперят, но ги видях за миг. миг, в който сведох глава надолу, за да си поема въздух, след минутата, в която не можех да помръдна.
не можех да я погледна. знаех, че не ме гледа. сякаш го усещах. не можех и да я докосна. исках. ах, как исках. но щом ръката ми се повдигнеше, с идеята да я прегърна, да я стисна към мен, да я обвия, колкото и да ме намрази след това.. не можех. ръката се отскубваше от силите ми и падаше безжизнена.
- чудовище... - промълви едва доловимо.
не я чувах какво казва. виждах само устните й, които се отваряха и затваряха. очите й бяха затворени. главата приведена...
* * *
отворих очи. беше зима. бяла и студена. хората минаваха. някои спираха и сядаха отдясната страна на пейката. не ме поглеждаха. от време на време хвърляха някой боклук зад пейката, но преди да мога да извикам те бяха далече. всякаш всичко се движеше толкова бързо.
четях страница 116 от книгата... предпоследна страница.
за 19 път.

някак в 0часа и 29минути

не мога да дишам. не, не се задъхвам. нищо не ме боли. не изпитвам болка или някой ме души. просто н е д и ш а м. да, усещането е странно. вдишах. поех си въздух, търсейки вкус, незабравим. ала не. не усетих полъх. не видях светлина. не чух библейски хорове. нищо. но не дишам. не издишвам обратно този дъх. водата се плиска, стигайки до крайчеца на нозете ми, изостряйки студа, вкоченил се в крайниците ми. луната така и не иска да изгрее, а я чакам. вече три минути. чакам и не дишам. слънцето отдавна го няма. звездите все още играят на криеница, показвайки се на точно определени места, точно зад проявили се облачета. не вали тази нощ. въпреки студа. а го даваха да вали. поне дъжд. тук никога не е валяло. сякаш бе забравена земя, където само слънцето случайно минаваше и то за кратко, а после се появяваше луната и донасяше вести за обратната страна. там, където хората чаката изревите. там, където вярваха в едностранната си плоска земя. не, не бе едностранна. но да, бе плоска. ала аз съм тук. тук сред обширната земя. цялата зелена, кафява, черна, сива. цялата за мен и едно изоставено дърво. някак изниквало от тази страна, полегнало мъчейки се да заема правилната си посока. беше ми странно, това дърво. спя до него. всяка вечер. всеки път щом слънцето припомни за своето съществувание, аз се скривам зад него и затварям очи. мисля си за думите, които луната ми бе казала. не, няма да ви ги кажа. тя ми заръча...да не казвам. защото става дума за нея. тя, която се усмихва. червено-синьо-зеленото момиче, което дар бе да бъде червено-синьо-зеленото момиче. няма да ви кажа, какво е това. ще разберете, когато я видите. а сега луната не идва. чакам още до пет. броя бавно. минали са само шест минути. броя от нула. показалецът ми се повдига, сочейки нагоре. сякаш ще излитне. среднякът с еизправя, прегръщайки брат си в тяхното пътешествие. сумрак ги следва, а до него и петаче...
издишвам и вдишвам силно, копнейки за чистота.
червено-синьо-зеленото момиче... продума тя, светвайки иззад брега.