afglapi

балонът летеше с крила. да, балоните имат крила, за да могат да летят. но ние така и не можем да ги видим. а крилата на този балон бяха приели вихъра на последния есенен ден, изкачвайки се все по-нависоко. а балонът бе зелен...

1916

беше малък. безжизнен. никой никога не бе го поглеждал. чакал. седеше на земята, гледайки нагоре към същите тези хора, които го заобикаляха отново.. и отново. не се опитваше да ги спре. подсмърчаше, отново. болен. очите му червенееха от замръзване, контрастирайки на заскрежените клепачи, вежди, лице. ръката му все още драскаше нещо по белотата около него. не бе знак. не бе призив. не бе молба или... драскаше така, безспир, вече 10години. все се намираше кой да мине през дадена линия, та му се налагаше да я повтори, докато не се получи точно това, което е било. пръстите мръзнеха. докато рисуваше с един, другите се притискаха един в друг, търсейки утеха. не помнеше топлина. не бе прегръщан. виждаше групи хора, малки групи от по двама. ходеха бавно. крачейки в синхрон. усмихваха се. бузите им червенееха в спокойствие, засипани с усмивки и блясък. той чернееше. чернееше насред белотата, която се бе превърнала в негов дом. насред тази рисунка, която се опитваше да завърши въпреки болката, която изпитваше. беше се свил на кълбо, с безжизнена лява ръка. загубена отдавна, но все още застинала в силата си около краката, които така и не можеше да изправи. но продължаваше да дълбае в неспирния студ. протягаше ръка напред. белота се изсипа от ръката му. свобода, нечувствана от векове. пръстът се откъсна напред, достигайки до полузавършена линия. и спря. прибра ръката си, пристисната върху другата и остана седнал. върху същата тази черна точка, която представляваше. усмихваше му се. тя. тя, която бе другата черна точица в тази белота. някъде там, драскаща подобна рисунка, не-завърнена не отдавна. усмихваше му се, цялата почервенявайки. с белота по лицето си. усмивка, сгряваща нозете. и сърце, което туптеше по-силно от всеки звук, който бе гърмял в ушите им през всичките тези години. гледаха се така, както се бяха гледали преди много време. когато за пръв път се съзряха измежду преминаващите тълпи. с две докоснати рисунки, съединявайки се в една.

23 секунди от 5 дни

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.

2204

- здравей, чудовище. - каза тя.
каза го сериозно този път. не се усмихваше. не въртеше ръката си в хармонични движения около талията си. не отметна кичура коса от лицето си. стоеше права, застанала пред мен.
не, че не го очаквах. казваше го всеки път, когато се срещахме на същата тази пейка. седя тук, точно от лявата страна. чета една и съща книга всеки път. стигнах едва 30 страница, тъй като тя винаги идваше няколко минути след мен. никога не закъсняваше. но този път в ръката й нямаше цвете. не се усещаше пролет дори в очите й.
седна до мен, точно както винаги. в средата. дясната страна бе оставена свободна, случайно ако някой възрастен господин или дама, имаха нужда да поседнат. скри ръцете си в ръкавите. наистина бе студено, но винаги лявата си ръка поставяше върху моята, която все така я чакаше, за да се стопли. а дясната протягаше към лявата ми буза, когато целуваше за добре дошъл челото ми.
да, нямаше целувка. дори погледът й не се спираше върху мен, а все така гледаше надясно. бе я страх. чакаше.
усещах само вятъра. провираше се изпод пейката, карайки краката ми да зъзнат, отделяйки се от безжизненото тяло. не усещах как треперят, но ги видях за миг. миг, в който сведох глава надолу, за да си поема въздух, след минутата, в която не можех да помръдна.
не можех да я погледна. знаех, че не ме гледа. сякаш го усещах. не можех и да я докосна. исках. ах, как исках. но щом ръката ми се повдигнеше, с идеята да я прегърна, да я стисна към мен, да я обвия, колкото и да ме намрази след това.. не можех. ръката се отскубваше от силите ми и падаше безжизнена.
- чудовище... - промълви едва доловимо.
не я чувах какво казва. виждах само устните й, които се отваряха и затваряха. очите й бяха затворени. главата приведена...
* * *
отворих очи. беше зима. бяла и студена. хората минаваха. някои спираха и сядаха отдясната страна на пейката. не ме поглеждаха. от време на време хвърляха някой боклук зад пейката, но преди да мога да извикам те бяха далече. всякаш всичко се движеше толкова бързо.
четях страница 116 от книгата... предпоследна страница.
за 19 път.

някак в 0часа и 29минути

не мога да дишам. не, не се задъхвам. нищо не ме боли. не изпитвам болка или някой ме души. просто н е д и ш а м. да, усещането е странно. вдишах. поех си въздух, търсейки вкус, незабравим. ала не. не усетих полъх. не видях светлина. не чух библейски хорове. нищо. но не дишам. не издишвам обратно този дъх. водата се плиска, стигайки до крайчеца на нозете ми, изостряйки студа, вкоченил се в крайниците ми. луната така и не иска да изгрее, а я чакам. вече три минути. чакам и не дишам. слънцето отдавна го няма. звездите все още играят на криеница, показвайки се на точно определени места, точно зад проявили се облачета. не вали тази нощ. въпреки студа. а го даваха да вали. поне дъжд. тук никога не е валяло. сякаш бе забравена земя, където само слънцето случайно минаваше и то за кратко, а после се появяваше луната и донасяше вести за обратната страна. там, където хората чаката изревите. там, където вярваха в едностранната си плоска земя. не, не бе едностранна. но да, бе плоска. ала аз съм тук. тук сред обширната земя. цялата зелена, кафява, черна, сива. цялата за мен и едно изоставено дърво. някак изниквало от тази страна, полегнало мъчейки се да заема правилната си посока. беше ми странно, това дърво. спя до него. всяка вечер. всеки път щом слънцето припомни за своето съществувание, аз се скривам зад него и затварям очи. мисля си за думите, които луната ми бе казала. не, няма да ви ги кажа. тя ми заръча...да не казвам. защото става дума за нея. тя, която се усмихва. червено-синьо-зеленото момиче, което дар бе да бъде червено-синьо-зеленото момиче. няма да ви кажа, какво е това. ще разберете, когато я видите. а сега луната не идва. чакам още до пет. броя бавно. минали са само шест минути. броя от нула. показалецът ми се повдига, сочейки нагоре. сякаш ще излитне. среднякът с еизправя, прегръщайки брат си в тяхното пътешествие. сумрак ги следва, а до него и петаче...
издишвам и вдишвам силно, копнейки за чистота.
червено-синьо-зеленото момиче... продума тя, светвайки иззад брега.

някак в 0часа и 10минути

помня.. някога... една страна. там всички хора можеха да летят. да, те имаха крила. разперваха ги. поемаха въздуха под огромните си бяло-черни крила и.. излитаха. да, те виждаха цялата си страна от далече в небесата и чуваха всеки полъх преминаващ покрай тях. докосваха звездите, когато са щастливи. или откъсваха крилете си, когато достигнат най-високите облаци и пропадаха надолу вовеки, ако почувстваха тъгата да ги обзема. но той не падна. помни добре как облакът се прониза през съществото му, веднага щом го достигна. сълзите се спускаха, капейки върху раздраните от порейте гърди. а ръцето му се бяха напоили с кръвта на изтръгнатите нокти. да, за да достигнеш там, ти биваше смачкан. никой не те виждаше там, защото никой не ходеше там. никой не ти казваше не го прави, защото всеки все някога стигаше там, обречени на същото. ала да, той остана. крилете се пръснаха във всички страни, оставяйки след себе си само две рани и последните остатъци от коста, някога принадлежала на безжизнено тяло. а той. той се усмихваше. виждаше своята страна зелена. и затвори очи. не виждаше нея. не искаше да вижда нея или това, което си бе представял за нея. не искаше да усеща мириса на цветя, когато разцъфтваха насред улиците, продавани от стари баби. усещаше само песен...
а луната в това време плачеше.

някак в 1часа и 48минути

той не знаеше дали е човек. не, не беше човек и това го знаеха всички малки човечета, които срещаше на пазара в Шамсрир. но той не знаеше. като по-малък си мислеше, че е човек. обичаше едно момиче, което му бе съседско. беше красиво, а той си я хареса от пръв поглед. всичко бе някак мило, спокойно. той я чакаше на ъгъла на 2ра и 3та, точно преди да завият по 4та, в продължение на 4 седмици. а този период е като 4 години за човек. и всеки път не си продумваха и дума. срещаха се. виждаха се. усмихваха се. той й хващаше ръката и тръгваха. тя го поглеждаше. той нея. усмихваха се. всичко ама наистина всичко, бе наред. и толкова щастливо. сега той не знаеше дали е човек. а нея я няма. тя помисли, че той е човек и си тръгна. не дойде онзи ден на ъгъла на 2ра и 3та. нито го пресрешна на 4та, както се бе случвало един или два пъти. затова той не знаеше дали е човек. не бе пораснал. бузите все оше му се червяха като на всички малки човечета. смееше се на собствените си измишльотини, а чуждите рядко разбираше. виждаше слънцето като голям и силен фенер, насочен да ги убие изпод някоя лупа. мислеше за нея, а като типичен малък човек той се влюбваше веднъж и това бе завинаги. написа й поема. а тя започваще така:

"Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!"

напомняше му на друго. но не бе човек. а сърце, туптящо из гърдите на човек. а той стоеше ли, стоеше някъде навън в дъжда. гледаше към небето, разполовено от стар покрив с разкривени керемиди и пожълтели стени. и не чувстваше топлина, а студ вледеняваше същността му. и не бе човек, а сърце. знаеше сега. но срце без сърце, умира... просто ей така.

"Един бряг"

тичаш по брега. пръстите ти потъват в тежкия влажен пясък, за да оставят следите си за време, в което дори ти не можеш да ги видиш. но брегът помни. запомнил е всички безбройни следи на забравени корабокрушенци. сякаш само това му е останало. вълните вече не му говорят. няма ги далечните им приказки, разбунващи задремалите лодки. а те се караха, успорваха всяка дума на същите тези вълни до деня, в който разпорваха опонентите си, само и само да се озоват в ядрото на неверите си. а ти продължаваш да вървиш. водата докосва нозете ти, карайки те да отскачаш встрани. току подобно две деца, целувайки се за пръв път. а след всяка целувка бягат в края на стаята, едно срещу друго загледани в другия, питайки се едва с очи "може ли пак". далеч напред разбиващата се пасмина на загубили се вълни, смазващи се в кацналите бетонни блокове, вика. вика твоята усмивка, все по-приближаваща се. и чака, за да те обсипе с частиците на разбитото си сърце. загубулите се никога няма да докоснат повече нозете ти. те се самопоглъщат една след друга, оставяйки не следи или спомени, а далечни викове и просто капка от сълзите си...

FreeFall

вятър. мисъл. усмивка. мисъл. поглед, зареян в зеленина. осеян със звезди и единствен самотен лунен лъч, падащ връз съзнанието на необременен миг. тишина, караща вътрешностите да викат, подскачащи от неописуемо удоволствие. светулки, гонещи се покрай себе си, сътворявайки парад на души, молейки се на Боговете. мисъл. усмивка. нищета. сън, в който ощипването боли, а сълзата е така мокра. вятър. разперени ръце, копнеещи да поемат вятъра, да го уловят за миг, да се самопровъзгласят за птица, да политнат надалеч, да достигнат Луната, да срещнат звездите, да обиколят света, да целунат принцеса, да прегърнат дете, да зарадват дете, да вдигнат високо дете и да му покажат какво е да лети. миг. вятър. усмивка. чакащо своят ред щастие в редица, наредена в дълъг тунел със светлина накрая, а след нея мрак. желание... нищета.
/ ... /

Last glory

Пуснете това (една от двете), докато четете:

Опитвам се да мисля. Опитвам се да съчиня промисъл в съзнанието си, карайки всичко в мен да блесне, отхвърляйки признаците на реалност. Опитвам се да разсъждавам извън призмата на идеалистичност, обладала ме в дантелена премяна. И не чувствам болка, когато съществото ми се тресе, влачейки съркофага си от миг на следващ. Не чувам думите на преминаващите сенки. Очи, изпразнени в наличност. Очи, оставени така, както са намерени в олекотената си версия. И полъх на самота. Обитаващ ареала ми, гледайки ме, разпитвайки ме, докосвайки ме нежно по протритото чело и засъхналата съсирила се кръв около врата. Не виждам лъча светлина. Проблесна и се скри иззад странно разноцветните облаци. А планината потъна в мъглата на залеза. Опитвам се да съзра къде си. Всичко се губи в сянка. И потъвам. Вдишвам сякаш за последно. Броя до четири. Ариите на нощните стражи стават все по-осезаеми. Мисли. Такт след такт. Самотно дърво се извисява над покривите на далечните къщи, поклащайки се, блъскано от ветровете. Птица изкряска и изчезва зад студенината на панелените стени. Проба за тишина и буря от цветове на хоризонта. Взрив. Светкавица. ПОследни слова. Утеха в собствена прегрътка, свил се в ъгъла. Стискащ очи, вцепенени напред. Такт. Удар. Сила. Сърцето не слуша. Такт. Тишина..

Радост

Толкова е приятно. Питаш ме дали зениците ти са широки и ти отговарям – да. Казваш, че това е знак за щастие. И се радваш, сякаш не усещаш щастието в себе си, за да ме питаш. А така силно ме притискаш до себе си. Дъждът пада, забавен от преминаващото време. Капките се изтъркуляват от небосвода, стигайки до косите ни, но притиснатите ни гърди, до устните вкопчели се едни в други. И колко много аз съм щастлив. Аз, този, който до вчера смяташе, че живее само, когато го боли. Този, който стоеше сам в мрака, гледайки околните, преминаващи от миг в миг, недокосвани от време, от тъга, от лудост. Привиждат ми се силуети обикалящи ни. Тъмни, оставащи следи изпод дъжда. Гледат ме. Усмихнат, загледан в теб. Говориш ми, но не чувам, слушайки започваща им песен. Светлините на колите, спиращи или забързани, блесват в очите ми, замъглявайки и зрението ми. Усмихвам ти се и чакам. Стискам те още по-силно, усещайки диханието ти. Ръцете ми се плъзгат по гърба ти, карайки те да потрепваш. Не усещаме дъжда, нито студа, а само нас самите..и те пускам. Падам назад, огрян от светлините на трамвая. Пробляскване от кабелите, стъргане на метален диск в метален диск. Всичко става толкова бавно. Отдалечавам се, загледан в лицето ти, докато мракът не настъпва. Не чувам викове. Не чувам нищо. Толкова е спокойно...
(не стана, както исках)

Не Знам

(приказка от Деветте кръга на Ада)
Имало едно време едно момче. То било добро, мило, наивно и глуповато, макар мъдростта и акъла му да се славели в селото на северния край на царството така, както се славело величието на царя насред дворяните му. Обаче то било самотно, толкова много, че животът му протичал в мисли. Не говорел често по същата причина. Мълчал и се усмихвал на всичко, ‘що го заобикаляло. Един ден то просто умряло.. и се възнесло на небето, където Отецът му казал, че бил заслужил място сред близките му. Но то отказало. Поискало да се върне на земята, за да почувства онова, което никога не бил усещал. Изпълнил молбата му Отецът и го пратил на Земята, но с едно условие. Не успеели да намери това, което търси, Блестящият ангел щял да го вземе и никога повече ни небесата ще види, ни звездите, които така обичал, ни Земята и нейните благини. Съгласил се без да помисли дори, защото вярвал, че има кой да го заобича, да иска да го прегърне и никога да не пусне. Живял дълго, предълго за човешки години. Не се променял, само минавал от място на място, за да не се усъмнят в странната му младост. Но с времето се отчайвал все повече. Не веднъж Блестящият ангел идвал при него със заканата да го отведе, но си тръгвал сломен. Думите на момчето сломявали дори непоколебимия ангел, но нито едно човешко съзнание. Закърнелите му криле, които бил отрязал при завръщането си, го болели с цялата си жестокост. Често сънувал как разкъсват кожата му, поливайки го в море от кръв, разпервайки се за ново начало и край на пътя му. Но успявал да ги одържи, с последни мъки. Тялото му се изтощавало от цялата тази пролята енергия, свличайки го на земята, изкарвайки целия му дъх. Но един ден, когато си поемал първи дъх след много дълга борба, той отворил очи и видял Нея напред. По-скоро тя случайно се спряло до него, запитвайки го „кой е” и „дали не е той”. Чедо на мрака била, но духът и греел по-силно от Слънцето, а очите и говорели за хиляди години история на чистота и невинност, сякаш се бе родила вчера. Изправил се той, обиквайки я от същия този миг. Видения за щастие и радост изпълнили душата му, пронизвайки го в гърдите, но не от болка, а от обещания и клетви. И започнал от този ден да сънува, задето никога до сега не бил сънувал. Единствено три кошмара били се промъкнали в умът му, някога преди времето да обърне хода си и да се завлачи към началото си. И й казал „здравей” и й казал, че я обича.. и тя почувствала същото в същия миг, притваряйки очи към самодивата си украска. Хванал я за ръка и я повел през планини и реки, стигнали до морето и се спуснали по брега му на юг, търсейки подслона на ноща и приятелството на звездите. И докато спали на камъните покрай ударите на нощния прилив, желанието и свободолюбието на самодивата я повели настрана и тя изчезнала. Слънцето го събудило. Почувствал се отново сам, без грам сила в себе си. Болката от крилата го ударила в миг. Раните по гърба се подули, раменете се извили, пръскайки кожата назад, разкривайки огромните бели, сега попили аления цвят, криле. Болката разкъсала раните по лицето му, режейки го във виковете на хиляди умиращи. Блестящият ангел стоял до него, приклекнал, наблюдавайки със задоволство, полудяващото дете. Коленето му се донабили в камъка, разкървавайки допълнително. Дрехите се пръснали, под напора на крилете, опъвайки се все по-настрани. И паднал! Безжизненото му тяло пропаднало от камъка, надолу към вълните и образувалата се пяна.. Тялото му го поели русалките и сирените, обгръщайки го силно, поемайки към дълбините. Блестящият ангел следял погребението от камъните, непомръдвайки дори за миг. Изправил крилете си и извикал високо, пробуждайки силите на Земята. Вълните се заудряли в скалите, ветровете забушували, земята се разцепила в малко процепи, а небето почерняло, както досега било чисто без нито едно облаче. И изчезнал..
(недовършен)

Fragile Memories - part II

[Слушайте песента, докато четете]
.. Някой си тананикаше. Тя трудно отвори очи, болейки я цялото тяло. всичко бе замръзнало. габчу скимтеше, притиснат до телцето й, поставило лапичка над очите си. клоните бяха се ошарели с изникнали израстаци изпод снега, придавайки им заплашителен и мрачен вид. небето вече се бе захлупило, оставайки лека сивота в ореолите на короните.
тя се обърна и го видя. голямата монашка роба го закриваше целия. свит в себе си, треперейки, подавайки си малка част от лицето навън, тананикайки, за да не замръзне и устата му.
тя пристъпи на коляно и в този миг той повдигна глава, разкривайки обезобраеното си лице. за миг, докато не се скри зад дървото, както правят малките горски бозайници досущ. пристъпи още една крачка, изправи се и надникна иззад дървото. не помръдваше, държеше главата си помежду ръцете, сякаш се мъчеше да се скрие сам. приклекна до него, наведе глава, за да види лицето му. страх и сълзи. опита се да я сплаши с назъвена физиономия и странно тихо изсъскване, но сам се спря и сведе още повече глава, тъй че да не може да го види.
взе ръката му и се изправи. не бе по-висока от метър, а щом той се изправи се видя колко по-мъничка е от него, задето той бе висок и снажен, макар главата му да бе сведена, сякаш бе гърбав. поведе го напред. габчу, до сега гледаше всичко отстрани, уплашено, свито в едни пожалени шубраци, сега скочи и ги последва завирайки се измежду краката й. робата му се влачеше, разкривайки малко босите нозе, изкачащи изпод нея...

Fragile Memories - part I

(това ми е първия разказ от солидно количество време. пускам го без редакция и.т.н... така че , моля, по-леко с критиката..целта на всичко това е последователна поредица, не знам от колко части, всеки ден. ако съм успял, ехххх, блазе ми ... :Ь също има и по-важна причина. ама не я знаем много хора)

Гледката не бе позната. Малките, гонещи се, снежинки падаха една след друга по външния прозорец, оставайки следите си за миг и забегващи в небитието ака бързо, че тя не можеше вече д ги следи. Беше се спряла в единия край на прозореца, облегната на стената и клекнала в мекотата на възглавницата си. Плавната сутришна светлина, минаваща покрай стената, сега бе разсеяна от купчината облаци, превръщащи целия ден в мъгляво поле. Габчу си играеше в краката й, облизвайки голите й нозе, мъчейки се вече по всевъзможни начини да й привлече вниманието. Ала тя продължаваше с широка усмивка да следи падащите една по една снежинки.
Вихрушката отвън се засилваше, карайки снегът да образува странни форми, в полета си надолу.Старец с дълга, пре-дълга тояга премина, спирайки се за миг, поглеждайки изпод вежди иззад рамо към нея и изчезна. Няколко птици прелетяха от горния клон на едното дърво в края на близката горичка до най-долното на съседното, скривайки се в натрупалите се преспи. Огромен бял жребец, ритайки с предните си крака във въздуха и размахвайки гривата си, подскачаща от едната страна към другата. Завъртя се и ритна в галоп към горичката, пронизвайки се измежду дърветата.
Габчу скочи от леглото и силно ревна към вратата. Тя не знаеше какво прави малкото й кученце. А то продължаваше да драска по дъските, дерейки гласа си. слезе от кревата, взе си палтото, навличайки го мигновенно, и разтвори вратата. Снегът проникна навътре като корабокруширали моряци на остров, окупирайки цялата стая.
Следите оставаха за част от секундата и други снежинки заемаха местата на старите. Вървеше все така боса напред към горичката, където Габчу още щом отвори вратата избяга. викаше макар и тихо, оглеждайки се към всички страни, където можеше да се крие малкото животинче.
Вихрушката спря и започна почти веднага, услилвайки моща си. Тя падна с отворени очи нагоре. снегът се вихреше още по-бързо и сложно, заплиайки странни танци, закривайки клоните, дърветата, небето стана сивкаво, прескачащо от дърво на дърво..затвори очи.

Fragile

(нередактиран вариант)
Вървиш. Бавно стъпваш по отдавна занемарени пътеки, закачайки тръните на протегнали се храсти, настанили се недостойно и ненахално точно пред теб. Слънцето ти липсва. Някога внимаваше да не го разгневиш..Сега ти се иска да бе! Поне смисъл да има, когато те изостави иззад клоните на черните гори, ограждащи те все по-безмилостно. И въпреки това не си сама! Звукът на тишината сега бе заменен от не по-малко значимата си посестрима - музика. Не знаеш от къде идва, но вървиш към нея.. все така бавна, мелодична, едва не приспивна. Заглеждаш се в клоните с надеждата за живот. Единствено вятърът побутва стъблата до там, че се натрупва очакване. Мисъл... и бяг иззад - идващ. Тих! Страх! Бягаш, неспирайки дори за дъх. Нямаш сили, изтръгвайки жизнеността си от прекалено надълбоко, викайки в безмълвие. Връхлитат те спомени, болка, самота..унищожителна фантазия на неспиращи мигове светлина. Няма път вече. Процепи измежду по-черни и от смъртта дървета. Звукът се засилва. Идва! Близо! Светлина.. пропаст.. Спираш на края на гората пред дълбока пропаст, камениста, празна.. Вик! Момичешки... Оплаха.. Болка.. Близо! Храстите се разтварят, погълнати от ужасяваща приливна вълна на енергия. И ето те там. Съглеждаш се изправена на ръба, втренчена в Себе си, в дивашка лудост. Музиката я няма- просто загробващият шепот на затихващия ветрец. И смразяващия костите вик на политащото момиче...

Цвете

Така ми се иска и аз да бъдя цвете... Да се разждам и умирам, когато ми е определно... Да не усещам болка... Да не чувствам... А да нося радост... Да ме откъсне някой, влюбен... И да ме подари на своята любов... Тогава щях да се зарадвам... дори това да означава да умра по-рано... аз щях да се радвам... просто съм дал и аз малко радост у някого.... видял съм неговата усмивка... усетил съм топлината на сърцето му.... а това не се забравя, нали... ще имам и аз спомен... и навярно когато пак се родя... аз ще искам отново да ме осткъсне, влюбен... да ме подари... да усетя топлината.... да видя усмивката.... да бъда и аз поне малко щастлив... не бих искал повече... и не вярвам да има повече... та може ли да има по-голямо щастие от това, което ти дават усмивките, породени от теб.... ако бях цвете щях да живея така... но аз не съм... и пак живея така.... няма значение какво съм искал или желал... просто знам.... каквото и да си поискаш то може и да дойде, може и после да ти избяга.... а може и въобще да не дойде.... тогава какво ти пречи да помогнеш на другите, за тях да дойде... а за теб... ами надеждата че някога и ти ще влезеш в нечии ум.. че някой ще те обикне... че някой ще мисли за теб... и ще ти иска само доброто.... а и да не стане така.... да останеш забравен завинаги.... от всекиго... нали си дарил поне една усмивка... тогава ти приятелю си блажен... един от малкото....

Последната страница на един дневник....

Веднъж прочетох някаде, че целият ти живот е такъв, какъвто е първият ти спомен. А като се замисля моя първи спомен е не друг, а самата смърт.
Бях на не повече от годинка и половина - две, когато зърнах умиращата ми пра-пра-баба на леглото си или по-скоро я гледах дълго време. Не знам! Време е така объркано. Ала старостта и страданията помня ясно, че не виждах друго през целия си живот.
Наскоро разбрах още нещо за смърта. Хората са щастливи, че Имат право да избират между два варианта, въпреки че единият е ужасяващ за мен. Това се случва, когато самата душа умре и изчезне в мрак и тишина, а тялото се скита вовеки веков. Тялото и останалите ти мисли се мъчат до края на света, чувствайки страх. Но има и втори - блажен?! Вместо душата тялото умира, а духът се скита известно време, докато намери пътя към Безкрайето.

Моят живот е такъв - немислим!

Сега стоя в тъмнината, държа писалката и се надявам... Очите ми са отворени, но не виждам смисъл. Мракът ни покри... краят дойде... остана ни чувството, че живеем, замръзявайки всяка част от нас. Търпим!...

Изморих се. Искам да затворя очи. Нека поне поспя! Но сякаш умира. Не чувствам вече нищо, нито студа, нито умората. Пред погледа ми се стичат бавно цветовете, тазнцуващи приказни танци... Полудявам ли? Сънувам? Не, не вярвам...
Виждам старото си село, полята, дърветата и реките. Всичко е по старому. Летя. Колко съм лек! Само че не тялото ми. То е все още под мен. Стои и се усмихва. Очите са отворени, но е толкова уморено. Още го усещам... Ляга на тревата и ме поглежда с онзи радостен невинен поглед. Бавно притваря очи и... умира.

19август1985

Навремето се е казвало, че като умреш отиваш на по-добро мяст. А днес, дали не е по-добре, дали не заслужаваме да умрем на по-добро място...

Green eyes

Ако сте минавали покрай Сена, там под едно мостче близко до старото кафе "Le Petit Prince" сигурно сте забелязали едно момче, или млад мъж, да стои на пейката до реката и да се вглежда в дъното напред. Винаги само, безизразно и с една тетрадка и химикалка, стоящи неподвиджни в ръцете му, сякаш непотребни, предназначени само като украса. Но сигурно помните, че в един ден на ранното лято та зи година - то изчезна. Да, много години минаха и всеки посетител на кафенето бе започнал привиква със странната полу-жива статуя до водата и в деня на мистериозното му непоявяване всеки започна да разпитва какво е станало. Дори не бе веднага, а чак след няколко часа, когато всичко започна да става явно, а не просто случайност...
А историята е някак... Стои там на таблото на същото това кафене вече половин година или може би повече. Рядко вече някой й обръща внимание, но нито съдържателят нито жена му смятат да я махат... а по-скоро да я оставят като местна легенда, ако може да се сметне за такава.

Тъга го обливала. Виждал единствено себе си и звездите нощем по повърхността на реката, да се клатушкат и гонят една след друга. Всяка нощ един и същи мъж минавал покрай него, свирил малко на саксофон и продължавал надолу, оставайки бледа следа за присъствието си единствено върху страниците му. А той разказвал историята все по-ясно и точно. Все повече се вслушвал в приказките на реката, а слушателите й не смеели да се откъснат от нея дори а миг. Мостчето се усмихвало понякога, а той му отвръщал нежно и полускрито, срамежлив си бил, дори за пред приятелите си. Единствено на пейката давал да го погали от вреем на време по косичката, вече спускаща се под брадичката, а също и на саксофона да го целуне по ушенцето, само лявото, тъй като дясното отдавана било заспало вечен сън в блян за свобода. Само звездите не му обръщали внимание. Попитал ги веднъж "а може ли и аз да си поиграя с вас", още когато бил малък малък като тях, но те така и не го чули. Не им се разсърдил, макар да се почувствал все повече сам сред всичкото толкова огромно и голямо. Само приказката на реката му давали мънички криле, за да може да полети до планините и морето, но никога по-далеко.
А една вечер реката заразказвала за магия. И толкова красиво започнала, че той затворил за миг очи, ала щом ги отворил до него седяло младо момиче, по-малко и от него дори, гледао го с остър и изпитателен поглед, но все така детски и любопитен, какъвто бил неговия много отдавна. Усмихавала му се. Опита се да обърне глава отново, но очите й го държаха неподвижен и за момент да не се откъсне в самотата си. Две малки зелени точици, каращи го не да лети, а да се почувства по неописуем за него начин...У дома.?!
Така както се усмихваше, бързо навде главица, разклащайки дългите тмни крави коси и го целуна по бузката. Точно като малки дечица, играещи си сред тревата. Прииска му се и той да я целуне...да я прегърне....да й каже нещо. Реката вече не се чуваше, единствено сърцето му биеше все по-силно и силно, докато не почувства желание да се пръсне.
- Ела... - протегна му мъничката си ръка и стана в целия си ръст пред него.
Не попита накъде. Не мислеше за това. Сега желанието му да тръгне след нея, да я последва...да бъде с нея го владееше.
Тънка бяла рокля се виеше по слабичкото й тяло, вееща се от ветреца, нашепщаш приспивни песни. Някой доизрече "спи спокойно" и затихна, сливащ се с тишината, а той бавно запристъпва след нея в рекатапотапяйки се целия... Следваше я безкористно, загледан единствено в светещите й зелени очи, усмихвайки му се като за първи път така, оставяйки обаче диря завинаги.
Усети топлина. Някой му се усмихваше. Галеше го по косата. Не виждаше никого. Но помнеше кои са...

В същия ден се появи и една разплакана женица. Постави некролог на дете, младо на около 6 години и си замина. Там пишеше, че било болно от рак и починало преди 10 години... но наистина странното бе, че колкото и да се вглеждахме - всеки от нас виждаше само онова момче до реката... със същия самотен поглед и изпълнен с надежда и тези зелени очи, чакащи.

Миг от тишина

Няма вече болка. Чувствата оставих назад, някъде в миналото заедно с всичко, с което бяха свързани. Сега съм просто самотен. Дори мечтите изоставих, погребвайки ги надълбоко в близката открита почва с надеждата един ден, заблудени дечица, търсейки заровени съкровища да ги открият и те да се възродят. Страховете ми побягнаха сами. Не издържаха на очите, кървящи в собствената си жаловитост, търсещи топлина. Единствено сърчицето ме галеше по бузките и нежно целуваше всяка падаща сълзица.
- Не мога да те оставя. Не мога!
Шепнеше ми в ухото, опитвайки се да стопли и последната останала в мен мисъл. Не го чувах. Бях го освободил отдавна, исках то да е свободно и защитено, някак далече от всяка буря връхлитаща ме всеки миг на съмнение. Помня как му пеех приспивни песни, за да заспи и да не чувства нищо, а то ве стоеше с широките си очички и ме галеше с блясъка в тях с такова желание, че първите сълзи падаха върху него, без да съм могъл да се отместя.
Сега дори не мога да го погледна, а то продължаваше да попива сълзите ми една по една, заставайки на пътя на всеки удар отвън.
- Не мога... - едва долавях. - Спася... Съжалявам...
Спи ми се. Клепачите едва се одържат нагоре, прокарвайки тънки лъчи светлина в празните ябълки, някога заемани от две ясни и замечтани очи. Сълзите бавно придобиваха червения си отенък, влачейки се надолу по старите рани, оставени от предшествениците си.
Не чувствам тялото си вече, оставено забравено дори, тънейки в собствената си нищета и саморазруха. Някога летях, опрян на двете си крила, понесен не от вятъра, а от мечти и радост. Сега сам ги отрязах, облян в кръв, оставяйки да прогният до мен, превръщайки се от ярко бели в гарваново черни, пропити в кръв и болка. Лежа така, осещайки едва бавното трептене на перцата, опитващи се да ме погъделичкат, както някога, но оставайки незначителни и осирутели.
Вече е тихо! Очите придобиха изпразнената си форма, оставяйки тъмнината да завладее мирогледа. Чувствам...Някога чувствах самота. Земя на сънища...Някога...това време отмина.

Ангел...(2)

Не искаше да заспива. Гледаше я все така усмихната, макар и заспала, а всяка нейна усмивка бе така красива, че клепачите го слушаха послушно без нито един тон на протест. Дори устните горяха от всеки допир с кожата й, лудешки развълнувани. Знаеше, че сега тя е някъде далече в нейните земи на сънища, радвайки се на всичко прекрасно, което й бе пратил той преди да заспи. Притискаше тялото си близко до нея, гушкай я силно, чакайки всеки удар на сърцето й, споделяйки го между двамата. Всеки дъх...
Първите лъчи се спуснаха над кичур от косата й, придавайки му странно златеникаво на фона на тъмните си събратя. Бавно светлата четка се спускаше, огрявайки постепенно кожата, клепачите на двте очи, които побърза да целуне, устните, които се червенееха от развилнялата се в тях кръв...
Отвори очи, усмихвайки се по същия начин, по който някога я бяха карали да го прави дори в тъга. Слънцето я заслепи за миг, оставяйки й малко време, за да се обърне и стане, търсейки почти мигновенно чехлите под леглото...
Стоеше отстрани, загледан и усмихнат. Радваше й се. Бе се превърнала наистина в приказка или може би наистина, тя бе магия. Искаше му се да я заговори, но винаги всичко се превръщаше в шепот на вятър, който тя долавяше с присъщата й нежност и доброта.
...Сега вече трябваше да я остави, поглеждайки през прозореца, където птиците летяха право срещу слънцето, чакащи го да се присъедини.