"Един бряг"

тичаш по брега. пръстите ти потъват в тежкия влажен пясък, за да оставят следите си за време, в което дори ти не можеш да ги видиш. но брегът помни. запомнил е всички безбройни следи на забравени корабокрушенци. сякаш само това му е останало. вълните вече не му говорят. няма ги далечните им приказки, разбунващи задремалите лодки. а те се караха, успорваха всяка дума на същите тези вълни до деня, в който разпорваха опонентите си, само и само да се озоват в ядрото на неверите си. а ти продължаваш да вървиш. водата докосва нозете ти, карайки те да отскачаш встрани. току подобно две деца, целувайки се за пръв път. а след всяка целувка бягат в края на стаята, едно срещу друго загледани в другия, питайки се едва с очи "може ли пак". далеч напред разбиващата се пасмина на загубили се вълни, смазващи се в кацналите бетонни блокове, вика. вика твоята усмивка, все по-приближаваща се. и чака, за да те обсипе с частиците на разбитото си сърце. загубулите се никога няма да докоснат повече нозете ти. те се самопоглъщат една след друга, оставяйки не следи или спомени, а далечни викове и просто капка от сълзите си...