помня.. някога... една страна. там всички хора можеха да летят. да, те имаха крила. разперваха ги. поемаха въздуха под огромните си бяло-черни крила и.. излитаха. да, те виждаха цялата си страна от далече в небесата и чуваха всеки полъх преминаващ покрай тях. докосваха звездите, когато са щастливи. или откъсваха крилете си, когато достигнат най-високите облаци и пропадаха надолу вовеки, ако почувстваха тъгата да ги обзема. но той не падна. помни добре как облакът се прониза през съществото му, веднага щом го достигна. сълзите се спускаха, капейки върху раздраните от порейте гърди. а ръцето му се бяха напоили с кръвта на изтръгнатите нокти. да, за да достигнеш там, ти биваше смачкан. никой не те виждаше там, защото никой не ходеше там. никой не ти казваше не го прави, защото всеки все някога стигаше там, обречени на същото. ала да, той остана. крилете се пръснаха във всички страни, оставяйки след себе си само две рани и последните остатъци от коста, някога принадлежала на безжизнено тяло. а той. той се усмихваше. виждаше своята страна зелена. и затвори очи. не виждаше нея. не искаше да вижда нея или това, което си бе представял за нея. не искаше да усеща мириса на цветя, когато разцъфтваха насред улиците, продавани от стари баби. усещаше само песен...
а луната в това време плачеше.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment