той не знаеше дали е човек. не, не беше човек и това го знаеха всички малки човечета, които срещаше на пазара в Шамсрир. но той не знаеше. като по-малък си мислеше, че е човек. обичаше едно момиче, което му бе съседско. беше красиво, а той си я хареса от пръв поглед. всичко бе някак мило, спокойно. той я чакаше на ъгъла на 2ра и 3та, точно преди да завият по 4та, в продължение на 4 седмици. а този период е като 4 години за човек. и всеки път не си продумваха и дума. срещаха се. виждаха се. усмихваха се. той й хващаше ръката и тръгваха. тя го поглеждаше. той нея. усмихваха се. всичко ама наистина всичко, бе наред. и толкова щастливо. сега той не знаеше дали е човек. а нея я няма. тя помисли, че той е човек и си тръгна. не дойде онзи ден на ъгъла на 2ра и 3та. нито го пресрешна на 4та, както се бе случвало един или два пъти. затова той не знаеше дали е човек. не бе пораснал. бузите все оше му се червяха като на всички малки човечета. смееше се на собствените си измишльотини, а чуждите рядко разбираше. виждаше слънцето като голям и силен фенер, насочен да ги убие изпод някоя лупа. мислеше за нея, а като типичен малък човек той се влюбваше веднъж и това бе завинаги. написа й поема. а тя започваще така:
"Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!
Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!
Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!"
напомняше му на друго. но не бе човек. а сърце, туптящо из гърдите на човек. а той стоеше ли, стоеше някъде навън в дъжда. гледаше към небето, разполовено от стар покрив с разкривени керемиди и пожълтели стени. и не чувстваше топлина, а студ вледеняваше същността му. и не бе човек, а сърце. знаеше сега. но срце без сърце, умира... просто ей така.
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment