(нередактиран вариант)
Вървиш. Бавно стъпваш по отдавна занемарени пътеки, закачайки тръните на протегнали се храсти, настанили се недостойно и ненахално точно пред теб. Слънцето ти липсва. Някога внимаваше да не го разгневиш..Сега ти се иска да бе! Поне смисъл да има, когато те изостави иззад клоните на черните гори, ограждащи те все по-безмилостно. И въпреки това не си сама! Звукът на тишината сега бе заменен от не по-малко значимата си посестрима - музика. Не знаеш от къде идва, но вървиш към нея.. все така бавна, мелодична, едва не приспивна. Заглеждаш се в клоните с надеждата за живот. Единствено вятърът побутва стъблата до там, че се натрупва очакване. Мисъл... и бяг иззад - идващ. Тих! Страх! Бягаш, неспирайки дори за дъх. Нямаш сили, изтръгвайки жизнеността си от прекалено надълбоко, викайки в безмълвие. Връхлитат те спомени, болка, самота..унищожителна фантазия на неспиращи мигове светлина. Няма път вече. Процепи измежду по-черни и от смъртта дървета. Звукът се засилва. Идва! Близо! Светлина.. пропаст.. Спираш на края на гората пред дълбока пропаст, камениста, празна.. Вик! Момичешки... Оплаха.. Болка.. Близо! Храстите се разтварят, погълнати от ужасяваща приливна вълна на енергия. И ето те там. Съглеждаш се изправена на ръба, втренчена в Себе си, в дивашка лудост. Музиката я няма- просто загробващият шепот на затихващия ветрец. И смразяващия костите вик на политащото момиче...
Saturday, September 30, 2006
Thursday, September 28, 2006
Цвете
Така ми се иска и аз да бъдя цвете... Да се разждам и умирам, когато ми е определно... Да не усещам болка... Да не чувствам... А да нося радост... Да ме откъсне някой, влюбен... И да ме подари на своята любов... Тогава щях да се зарадвам... дори това да означава да умра по-рано... аз щях да се радвам... просто съм дал и аз малко радост у някого.... видял съм неговата усмивка... усетил съм топлината на сърцето му.... а това не се забравя, нали... ще имам и аз спомен... и навярно когато пак се родя... аз ще искам отново да ме осткъсне, влюбен... да ме подари... да усетя топлината.... да видя усмивката.... да бъда и аз поне малко щастлив... не бих искал повече... и не вярвам да има повече... та може ли да има по-голямо щастие от това, което ти дават усмивките, породени от теб.... ако бях цвете щях да живея така... но аз не съм... и пак живея така.... няма значение какво съм искал или желал... просто знам.... каквото и да си поискаш то може и да дойде, може и после да ти избяга.... а може и въобще да не дойде.... тогава какво ти пречи да помогнеш на другите, за тях да дойде... а за теб... ами надеждата че някога и ти ще влезеш в нечии ум.. че някой ще те обикне... че някой ще мисли за теб... и ще ти иска само доброто.... а и да не стане така.... да останеш забравен завинаги.... от всекиго... нали си дарил поне една усмивка... тогава ти приятелю си блажен... един от малкото....
Последната страница на един дневник....
Веднъж прочетох някаде, че целият ти живот е такъв, какъвто е първият ти спомен. А като се замисля моя първи спомен е не друг, а самата смърт.
Бях на не повече от годинка и половина - две, когато зърнах умиращата ми пра-пра-баба на леглото си или по-скоро я гледах дълго време. Не знам! Време е така объркано. Ала старостта и страданията помня ясно, че не виждах друго през целия си живот.
Наскоро разбрах още нещо за смърта. Хората са щастливи, че Имат право да избират между два варианта, въпреки че единият е ужасяващ за мен. Това се случва, когато самата душа умре и изчезне в мрак и тишина, а тялото се скита вовеки веков. Тялото и останалите ти мисли се мъчат до края на света, чувствайки страх. Но има и втори - блажен?! Вместо душата тялото умира, а духът се скита известно време, докато намери пътя към Безкрайето.
Моят живот е такъв - немислим!
Сега стоя в тъмнината, държа писалката и се надявам... Очите ми са отворени, но не виждам смисъл. Мракът ни покри... краят дойде... остана ни чувството, че живеем, замръзявайки всяка част от нас. Търпим!...
Изморих се. Искам да затворя очи. Нека поне поспя! Но сякаш умира. Не чувствам вече нищо, нито студа, нито умората. Пред погледа ми се стичат бавно цветовете, тазнцуващи приказни танци... Полудявам ли? Сънувам? Не, не вярвам...
Виждам старото си село, полята, дърветата и реките. Всичко е по старому. Летя. Колко съм лек! Само че не тялото ми. То е все още под мен. Стои и се усмихва. Очите са отворени, но е толкова уморено. Още го усещам... Ляга на тревата и ме поглежда с онзи радостен невинен поглед. Бавно притваря очи и... умира.
19август1985
Навремето се е казвало, че като умреш отиваш на по-добро мяст. А днес, дали не е по-добре, дали не заслужаваме да умрем на по-добро място...
Бях на не повече от годинка и половина - две, когато зърнах умиращата ми пра-пра-баба на леглото си или по-скоро я гледах дълго време. Не знам! Време е така объркано. Ала старостта и страданията помня ясно, че не виждах друго през целия си живот.
Наскоро разбрах още нещо за смърта. Хората са щастливи, че Имат право да избират между два варианта, въпреки че единият е ужасяващ за мен. Това се случва, когато самата душа умре и изчезне в мрак и тишина, а тялото се скита вовеки веков. Тялото и останалите ти мисли се мъчат до края на света, чувствайки страх. Но има и втори - блажен?! Вместо душата тялото умира, а духът се скита известно време, докато намери пътя към Безкрайето.
Моят живот е такъв - немислим!
Сега стоя в тъмнината, държа писалката и се надявам... Очите ми са отворени, но не виждам смисъл. Мракът ни покри... краят дойде... остана ни чувството, че живеем, замръзявайки всяка част от нас. Търпим!...
Изморих се. Искам да затворя очи. Нека поне поспя! Но сякаш умира. Не чувствам вече нищо, нито студа, нито умората. Пред погледа ми се стичат бавно цветовете, тазнцуващи приказни танци... Полудявам ли? Сънувам? Не, не вярвам...
Виждам старото си село, полята, дърветата и реките. Всичко е по старому. Летя. Колко съм лек! Само че не тялото ми. То е все още под мен. Стои и се усмихва. Очите са отворени, но е толкова уморено. Още го усещам... Ляга на тревата и ме поглежда с онзи радостен невинен поглед. Бавно притваря очи и... умира.
19август1985
Навремето се е казвало, че като умреш отиваш на по-добро мяст. А днес, дали не е по-добре, дали не заслужаваме да умрем на по-добро място...
Green eyes
Ако сте минавали покрай Сена, там под едно мостче близко до старото кафе "Le Petit Prince" сигурно сте забелязали едно момче, или млад мъж, да стои на пейката до реката и да се вглежда в дъното напред. Винаги само, безизразно и с една тетрадка и химикалка, стоящи неподвиджни в ръцете му, сякаш непотребни, предназначени само като украса. Но сигурно помните, че в един ден на ранното лято та зи година - то изчезна. Да, много години минаха и всеки посетител на кафенето бе започнал привиква със странната полу-жива статуя до водата и в деня на мистериозното му непоявяване всеки започна да разпитва какво е станало. Дори не бе веднага, а чак след няколко часа, когато всичко започна да става явно, а не просто случайност...
А историята е някак... Стои там на таблото на същото това кафене вече половин година или може би повече. Рядко вече някой й обръща внимание, но нито съдържателят нито жена му смятат да я махат... а по-скоро да я оставят като местна легенда, ако може да се сметне за такава.
Тъга го обливала. Виждал единствено себе си и звездите нощем по повърхността на реката, да се клатушкат и гонят една след друга. Всяка нощ един и същи мъж минавал покрай него, свирил малко на саксофон и продължавал надолу, оставайки бледа следа за присъствието си единствено върху страниците му. А той разказвал историята все по-ясно и точно. Все повече се вслушвал в приказките на реката, а слушателите й не смеели да се откъснат от нея дори а миг. Мостчето се усмихвало понякога, а той му отвръщал нежно и полускрито, срамежлив си бил, дори за пред приятелите си. Единствено на пейката давал да го погали от вреем на време по косичката, вече спускаща се под брадичката, а също и на саксофона да го целуне по ушенцето, само лявото, тъй като дясното отдавана било заспало вечен сън в блян за свобода. Само звездите не му обръщали внимание. Попитал ги веднъж "а може ли и аз да си поиграя с вас", още когато бил малък малък като тях, но те така и не го чули. Не им се разсърдил, макар да се почувствал все повече сам сред всичкото толкова огромно и голямо. Само приказката на реката му давали мънички криле, за да може да полети до планините и морето, но никога по-далеко.
А една вечер реката заразказвала за магия. И толкова красиво започнала, че той затворил за миг очи, ала щом ги отворил до него седяло младо момиче, по-малко и от него дори, гледао го с остър и изпитателен поглед, но все така детски и любопитен, какъвто бил неговия много отдавна. Усмихавала му се. Опита се да обърне глава отново, но очите й го държаха неподвижен и за момент да не се откъсне в самотата си. Две малки зелени точици, каращи го не да лети, а да се почувства по неописуем за него начин...У дома.?!
Така както се усмихваше, бързо навде главица, разклащайки дългите тмни крави коси и го целуна по бузката. Точно като малки дечица, играещи си сред тревата. Прииска му се и той да я целуне...да я прегърне....да й каже нещо. Реката вече не се чуваше, единствено сърцето му биеше все по-силно и силно, докато не почувства желание да се пръсне.
- Ела... - протегна му мъничката си ръка и стана в целия си ръст пред него.
Не попита накъде. Не мислеше за това. Сега желанието му да тръгне след нея, да я последва...да бъде с нея го владееше.
Тънка бяла рокля се виеше по слабичкото й тяло, вееща се от ветреца, нашепщаш приспивни песни. Някой доизрече "спи спокойно" и затихна, сливащ се с тишината, а той бавно запристъпва след нея в рекатапотапяйки се целия... Следваше я безкористно, загледан единствено в светещите й зелени очи, усмихвайки му се като за първи път така, оставяйки обаче диря завинаги.
Усети топлина. Някой му се усмихваше. Галеше го по косата. Не виждаше никого. Но помнеше кои са...
В същия ден се появи и една разплакана женица. Постави некролог на дете, младо на около 6 години и си замина. Там пишеше, че било болно от рак и починало преди 10 години... но наистина странното бе, че колкото и да се вглеждахме - всеки от нас виждаше само онова момче до реката... със същия самотен поглед и изпълнен с надежда и тези зелени очи, чакащи.
А историята е някак... Стои там на таблото на същото това кафене вече половин година или може би повече. Рядко вече някой й обръща внимание, но нито съдържателят нито жена му смятат да я махат... а по-скоро да я оставят като местна легенда, ако може да се сметне за такава.
Тъга го обливала. Виждал единствено себе си и звездите нощем по повърхността на реката, да се клатушкат и гонят една след друга. Всяка нощ един и същи мъж минавал покрай него, свирил малко на саксофон и продължавал надолу, оставайки бледа следа за присъствието си единствено върху страниците му. А той разказвал историята все по-ясно и точно. Все повече се вслушвал в приказките на реката, а слушателите й не смеели да се откъснат от нея дори а миг. Мостчето се усмихвало понякога, а той му отвръщал нежно и полускрито, срамежлив си бил, дори за пред приятелите си. Единствено на пейката давал да го погали от вреем на време по косичката, вече спускаща се под брадичката, а също и на саксофона да го целуне по ушенцето, само лявото, тъй като дясното отдавана било заспало вечен сън в блян за свобода. Само звездите не му обръщали внимание. Попитал ги веднъж "а може ли и аз да си поиграя с вас", още когато бил малък малък като тях, но те така и не го чули. Не им се разсърдил, макар да се почувствал все повече сам сред всичкото толкова огромно и голямо. Само приказката на реката му давали мънички криле, за да може да полети до планините и морето, но никога по-далеко.
А една вечер реката заразказвала за магия. И толкова красиво започнала, че той затворил за миг очи, ала щом ги отворил до него седяло младо момиче, по-малко и от него дори, гледао го с остър и изпитателен поглед, но все така детски и любопитен, какъвто бил неговия много отдавна. Усмихавала му се. Опита се да обърне глава отново, но очите й го държаха неподвижен и за момент да не се откъсне в самотата си. Две малки зелени точици, каращи го не да лети, а да се почувства по неописуем за него начин...У дома.?!
Така както се усмихваше, бързо навде главица, разклащайки дългите тмни крави коси и го целуна по бузката. Точно като малки дечица, играещи си сред тревата. Прииска му се и той да я целуне...да я прегърне....да й каже нещо. Реката вече не се чуваше, единствено сърцето му биеше все по-силно и силно, докато не почувства желание да се пръсне.
- Ела... - протегна му мъничката си ръка и стана в целия си ръст пред него.
Не попита накъде. Не мислеше за това. Сега желанието му да тръгне след нея, да я последва...да бъде с нея го владееше.
Тънка бяла рокля се виеше по слабичкото й тяло, вееща се от ветреца, нашепщаш приспивни песни. Някой доизрече "спи спокойно" и затихна, сливащ се с тишината, а той бавно запристъпва след нея в рекатапотапяйки се целия... Следваше я безкористно, загледан единствено в светещите й зелени очи, усмихвайки му се като за първи път така, оставяйки обаче диря завинаги.
Усети топлина. Някой му се усмихваше. Галеше го по косата. Не виждаше никого. Но помнеше кои са...
В същия ден се появи и една разплакана женица. Постави некролог на дете, младо на около 6 години и си замина. Там пишеше, че било болно от рак и починало преди 10 години... но наистина странното бе, че колкото и да се вглеждахме - всеки от нас виждаше само онова момче до реката... със същия самотен поглед и изпълнен с надежда и тези зелени очи, чакащи.
Миг от тишина
Няма вече болка. Чувствата оставих назад, някъде в миналото заедно с всичко, с което бяха свързани. Сега съм просто самотен. Дори мечтите изоставих, погребвайки ги надълбоко в близката открита почва с надеждата един ден, заблудени дечица, търсейки заровени съкровища да ги открият и те да се възродят. Страховете ми побягнаха сами. Не издържаха на очите, кървящи в собствената си жаловитост, търсещи топлина. Единствено сърчицето ме галеше по бузките и нежно целуваше всяка падаща сълзица.
- Не мога да те оставя. Не мога!
Шепнеше ми в ухото, опитвайки се да стопли и последната останала в мен мисъл. Не го чувах. Бях го освободил отдавна, исках то да е свободно и защитено, някак далече от всяка буря връхлитаща ме всеки миг на съмнение. Помня как му пеех приспивни песни, за да заспи и да не чувства нищо, а то ве стоеше с широките си очички и ме галеше с блясъка в тях с такова желание, че първите сълзи падаха върху него, без да съм могъл да се отместя.
Сега дори не мога да го погледна, а то продължаваше да попива сълзите ми една по една, заставайки на пътя на всеки удар отвън.
- Не мога... - едва долавях. - Спася... Съжалявам...
Спи ми се. Клепачите едва се одържат нагоре, прокарвайки тънки лъчи светлина в празните ябълки, някога заемани от две ясни и замечтани очи. Сълзите бавно придобиваха червения си отенък, влачейки се надолу по старите рани, оставени от предшествениците си.
Не чувствам тялото си вече, оставено забравено дори, тънейки в собствената си нищета и саморазруха. Някога летях, опрян на двете си крила, понесен не от вятъра, а от мечти и радост. Сега сам ги отрязах, облян в кръв, оставяйки да прогният до мен, превръщайки се от ярко бели в гарваново черни, пропити в кръв и болка. Лежа така, осещайки едва бавното трептене на перцата, опитващи се да ме погъделичкат, както някога, но оставайки незначителни и осирутели.
Вече е тихо! Очите придобиха изпразнената си форма, оставяйки тъмнината да завладее мирогледа. Чувствам...Някога чувствах самота. Земя на сънища...Някога...това време отмина.
- Не мога да те оставя. Не мога!
Шепнеше ми в ухото, опитвайки се да стопли и последната останала в мен мисъл. Не го чувах. Бях го освободил отдавна, исках то да е свободно и защитено, някак далече от всяка буря връхлитаща ме всеки миг на съмнение. Помня как му пеех приспивни песни, за да заспи и да не чувства нищо, а то ве стоеше с широките си очички и ме галеше с блясъка в тях с такова желание, че първите сълзи падаха върху него, без да съм могъл да се отместя.
Сега дори не мога да го погледна, а то продължаваше да попива сълзите ми една по една, заставайки на пътя на всеки удар отвън.
- Не мога... - едва долавях. - Спася... Съжалявам...
Спи ми се. Клепачите едва се одържат нагоре, прокарвайки тънки лъчи светлина в празните ябълки, някога заемани от две ясни и замечтани очи. Сълзите бавно придобиваха червения си отенък, влачейки се надолу по старите рани, оставени от предшествениците си.
Не чувствам тялото си вече, оставено забравено дори, тънейки в собствената си нищета и саморазруха. Някога летях, опрян на двете си крила, понесен не от вятъра, а от мечти и радост. Сега сам ги отрязах, облян в кръв, оставяйки да прогният до мен, превръщайки се от ярко бели в гарваново черни, пропити в кръв и болка. Лежа така, осещайки едва бавното трептене на перцата, опитващи се да ме погъделичкат, както някога, но оставайки незначителни и осирутели.
Вече е тихо! Очите придобиха изпразнената си форма, оставяйки тъмнината да завладее мирогледа. Чувствам...Някога чувствах самота. Земя на сънища...Някога...това време отмина.
Раперени криле
Помня някога хората ми разказваха за един човек. Странен човек, седящ на брега на морето с лист в ръка, забита до себе си в пясъка химикалка и едва държаща се да не падне килната бутилка, стояща точно пред него. За него целия му свят бяха тези три неща. И винаги зачетен в този лист, незабелязващ нито един от хората минаващи покрай него. Те всички бяха сенки в миналото или бъдещето му, но никога не намираха мястото си в настоящето. Седях и аз така до него, загледан в хоризонта. Не знам дали ме виждаше или и аз бях просто отражение на околноста, но винаги когато си тръгвах от това дали омагьосано място, усещах погледа му забит в гърба, да вика за помощ. Не се обръщах, страхувайки се да не се лъжа и сам да се разочаровам. До де един ден наистина не ме попита, там на този бряг, дали неискам да чуя разказа му. Как някога, много много отдавана живял сам, недалеч оттук, закрит за всичко, нормален като всички. Само една рана стояла в него, уголемявала се с времето и му ставала все по-тежка и тежка, а накрая го свила на легло без да може да помръдне...
Ангел...(2)
Не искаше да заспива. Гледаше я все така усмихната, макар и заспала, а всяка нейна усмивка бе така красива, че клепачите го слушаха послушно без нито един тон на протест. Дори устните горяха от всеки допир с кожата й, лудешки развълнувани. Знаеше, че сега тя е някъде далече в нейните земи на сънища, радвайки се на всичко прекрасно, което й бе пратил той преди да заспи. Притискаше тялото си близко до нея, гушкай я силно, чакайки всеки удар на сърцето й, споделяйки го между двамата. Всеки дъх...
Първите лъчи се спуснаха над кичур от косата й, придавайки му странно златеникаво на фона на тъмните си събратя. Бавно светлата четка се спускаше, огрявайки постепенно кожата, клепачите на двте очи, които побърза да целуне, устните, които се червенееха от развилнялата се в тях кръв...
Отвори очи, усмихвайки се по същия начин, по който някога я бяха карали да го прави дори в тъга. Слънцето я заслепи за миг, оставяйки й малко време, за да се обърне и стане, търсейки почти мигновенно чехлите под леглото...
Стоеше отстрани, загледан и усмихнат. Радваше й се. Бе се превърнала наистина в приказка или може би наистина, тя бе магия. Искаше му се да я заговори, но винаги всичко се превръщаше в шепот на вятър, който тя долавяше с присъщата й нежност и доброта.
...Сега вече трябваше да я остави, поглеждайки през прозореца, където птиците летяха право срещу слънцето, чакащи го да се присъедини.
Първите лъчи се спуснаха над кичур от косата й, придавайки му странно златеникаво на фона на тъмните си събратя. Бавно светлата четка се спускаше, огрявайки постепенно кожата, клепачите на двте очи, които побърза да целуне, устните, които се червенееха от развилнялата се в тях кръв...
Отвори очи, усмихвайки се по същия начин, по който някога я бяха карали да го прави дори в тъга. Слънцето я заслепи за миг, оставяйки й малко време, за да се обърне и стане, търсейки почти мигновенно чехлите под леглото...
Стоеше отстрани, загледан и усмихнат. Радваше й се. Бе се превърнала наистина в приказка или може би наистина, тя бе магия. Искаше му се да я заговори, но винаги всичко се превръщаше в шепот на вятър, който тя долавяше с присъщата й нежност и доброта.
...Сега вече трябваше да я остави, поглеждайки през прозореца, където птиците летяха право срещу слънцето, чакащи го да се присъедини.
Ангел...
Някога познавах едно момче. Не много голямо, но не и малко. Невинно обаче в цялата си украска. Момче, което познавах за кратко, за дето така, както се появи, така и си тръгна. Помня единствено здрасти и тази усмивка върху това лице, което ме караше мигновенно и аз да се усмихвам, макар да плачех. Ала въпреки краткотo ни познанство, точно това мъничко дете ме накара да вярвам в приказки, мечти. Неща, които до преди това бяха за мен просто думи, които четях вечер на децата ми. Дете, което просто с очите си те караше да се чувстваш незаменим...и точно това дете бе най-нещастното на света. Родено само, без родители и семейство, то така и израстнало. Никога обичано. Никога дори прегръщано, но се научило да вижда в целия този мрак веселието. Смятали го за луд, виждайки го да подскача сред каките на дъжда, цапайки в локвата или дори тичайки след дъгата. Но всъщност точно тези мънички неща го карали да забравя за мъката и нещастието, с които го дарила съдбата. Не един като мен го познавали, не на един като мен то помогнало и никога не искало нищо, макар дуата му да пламтяла от умора и самота, изгаряйки силите му до последно, копнееща за мъничко топлинка и една прегрътка, която да попие сълзите, падащи нощем върху възглавницата му...
Някъде преди време, скоро, чух от друг човек, че и той го познавал. Разказа ми за неговия живот, за любовта, която го сполетяло. За начина, по който то обичало и ка к силно и пламенно било. Толкова, че пламъкът на душата му бушувал с всичка сила. Ала толкова силно, че изгорила и последните му сили, поето от земята, прегърнала го, както майка прегръща детето си. Така, както никоа не го били обичали преди и както тайно си мечтало, с усмивка на лице и поглед винаги загледан към Луната и звездите, броейки ги до последно...
Някъде преди време, скоро, чух от друг човек, че и той го познавал. Разказа ми за неговия живот, за любовта, която го сполетяло. За начина, по който то обичало и ка к силно и пламенно било. Толкова, че пламъкът на душата му бушувал с всичка сила. Ала толкова силно, че изгорила и последните му сили, поето от земята, прегърнала го, както майка прегръща детето си. Така, както никоа не го били обичали преди и както тайно си мечтало, с усмивка на лице и поглед винаги загледан към Луната и звездите, броейки ги до последно...
Лято
"Виждаш сълза, а тя те гледа отсреща и те моли, но не чуваш за какво. Шепот, а той витае около теб, молейки те, но не чуваш за какво. Сърце, кървящо в ръцете ти, молейки те, ала не смееш да чуеш..."
Мъничка като дете, скопчила се в препаската като корабокрушенка. Така я обичаше, дори мисълта, че някога биха могли да бъдат разделени, го караше да се чувства зле. Наслаждаваше се на всеки миг тишина, докосвана единствено от прииждащите вълни, всяка от която по-различна от предишната. Някога му бяха казвали, че всяка носи своя приказка, всяка разказва за отделна душа, погинала далеко навътре в безкрайните води. Но никога не разбра тези приказки, колкото и да се вслушваше, долавяше единствено шепота на сблъкваите се води със скалите. Шепот, по-невероятен и от запиращото небе, рано сутрин, далеко зад хелмовете на фара, чакащо всички да се нагласят за новопристигането му, а фарът да се преклони пред силата и краотата му, загасвайки в полумрак. Но понякога си мислеше, че дори Себелюбивото Слънце, се спира пред красотата й, загледано и умълано в захлас, небивал преди. Лъчите му едва псмяваха да я докоснат, пламтящи от радост и възхвала. Застиващи на място пред неспадащата й усмивка.
"Любов" Шептеше й нежни слова или просто я съзерцаваше, копнееки вовеки. Едиствено сърчицето му спеше, хванало се с нейното в безкрайна прегрътка на топлина и обич. Нежен бе...нежен дори, когато сълзите му слизаха бавно по лицето, за да падна една след друга, попивайки в пясъка. Някога мислил ли е, че ще бъде така щастлив?!...
Мъничка като дете, скопчила се в препаската като корабокрушенка. Така я обичаше, дори мисълта, че някога биха могли да бъдат разделени, го караше да се чувства зле. Наслаждаваше се на всеки миг тишина, докосвана единствено от прииждащите вълни, всяка от която по-различна от предишната. Някога му бяха казвали, че всяка носи своя приказка, всяка разказва за отделна душа, погинала далеко навътре в безкрайните води. Но никога не разбра тези приказки, колкото и да се вслушваше, долавяше единствено шепота на сблъкваите се води със скалите. Шепот, по-невероятен и от запиращото небе, рано сутрин, далеко зад хелмовете на фара, чакащо всички да се нагласят за новопристигането му, а фарът да се преклони пред силата и краотата му, загасвайки в полумрак. Но понякога си мислеше, че дори Себелюбивото Слънце, се спира пред красотата й, загледано и умълано в захлас, небивал преди. Лъчите му едва псмяваха да я докоснат, пламтящи от радост и възхвала. Застиващи на място пред неспадащата й усмивка.
"Любов" Шептеше й нежни слова или просто я съзерцаваше, копнееки вовеки. Едиствено сърчицето му спеше, хванало се с нейното в безкрайна прегрътка на топлина и обич. Нежен бе...нежен дори, когато сълзите му слизаха бавно по лицето, за да падна една след друга, попивайки в пясъка. Някога мислил ли е, че ще бъде така щастлив?!...
Малка нощна музика
(Телевизорът ми е включен и всичко просто се мени така, че чудя се, изчезна ли сега, когато се върна, дали ще си тук, дали ще има каквото и да е било, както до сега)
"Болката е относителност!" А всъщност не чувствам нищо освен молитвите в главата ми. Сякаш не животът ми минава на лента, а бъдещето и всичко, което ми бе писано се връща до един миг на студ и безразличие на пълна безчувственост към всички и всичко.
Щипеше ме до сега, но престана. Усмихвам се, миличко. Около мен е така красиво. Виждам алените поля да се простират до далечни от мен земи, а по тях тихо плуват нежните лица на цветята. Дори раната ми, май, зарастна. Ръката ми вече спря да кърви, а гърдите отново поемат въздух силно и възторжено от забравеното преживяване. Бяло небе?! Бяло...кога за последно бях го виждал така? И някаква малка мелодийка шепти сега около мен...
Болка. Завърна се. Не ме е забравила. И студа на вледенените плочки, проникващ дълбоко в мен. не се помръдвам, миличко. Вече не мога. Нямам сили. Всички просто ги оставих да ме напуснат с надеждата за по-добър край за тях.
Спи ми се. Вече - да. Желанието се премесва с молитвите... остава просто да чакам. Малко...
"Болката е относителност!" А всъщност не чувствам нищо освен молитвите в главата ми. Сякаш не животът ми минава на лента, а бъдещето и всичко, което ми бе писано се връща до един миг на студ и безразличие на пълна безчувственост към всички и всичко.
Щипеше ме до сега, но престана. Усмихвам се, миличко. Около мен е така красиво. Виждам алените поля да се простират до далечни от мен земи, а по тях тихо плуват нежните лица на цветята. Дори раната ми, май, зарастна. Ръката ми вече спря да кърви, а гърдите отново поемат въздух силно и възторжено от забравеното преживяване. Бяло небе?! Бяло...кога за последно бях го виждал така? И някаква малка мелодийка шепти сега около мен...
Болка. Завърна се. Не ме е забравила. И студа на вледенените плочки, проникващ дълбоко в мен. не се помръдвам, миличко. Вече не мога. Нямам сили. Всички просто ги оставих да ме напуснат с надеждата за по-добър край за тях.
Спи ми се. Вече - да. Желанието се премесва с молитвите... остава просто да чакам. Малко...
"Обича ме, не ме обича. Мрази ме, не ме мрази"
(Наздраве за любовта)
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре, чао...
Стоя сам, отново. Виждам теб, усмихната, добра, срамежлива, но защо? Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Но май е за последно вече. Изборът мой ли бе, но няма значение... Пак ме гледаш, от високо или може би аз съм над теб, обърнат надолу, гледайки през мъглите на заоблачаващото се небе. Раната на врата ми вече я няма. Единствено споменът за ножа, за дръпването и ...
* * *
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре... Усмихни ми се. - прегърна ме? - Ела.
Подаде ми ръка и ме поведе навън. Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Говориш ми тихо. Едва чувам гласа ти, но си се притиснала до мен, затопляйки последната останала в мен частица човек. Галиш ръката ми нежно, поглеждайки към старите рани, оставяни след всеки опит да достигна себе си. Щастието. Целуваш ме по челцето, както майка за пръв път новороденото си... Чувствам се... Усещам се...А не ме боли? Сънувам ли? "За да се почувстваш жив, те боли..." нали така живеехме? Нали това бяхме...
- Ела с мен.....
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре, чао...
Стоя сам, отново. Виждам теб, усмихната, добра, срамежлива, но защо? Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Но май е за последно вече. Изборът мой ли бе, но няма значение... Пак ме гледаш, от високо или може би аз съм над теб, обърнат надолу, гледайки през мъглите на заоблачаващото се небе. Раната на врата ми вече я няма. Единствено споменът за ножа, за дръпването и ...
* * *
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре... Усмихни ми се. - прегърна ме? - Ела.
Подаде ми ръка и ме поведе навън. Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Говориш ми тихо. Едва чувам гласа ти, но си се притиснала до мен, затопляйки последната останала в мен частица човек. Галиш ръката ми нежно, поглеждайки към старите рани, оставяни след всеки опит да достигна себе си. Щастието. Целуваш ме по челцето, както майка за пръв път новороденото си... Чувствам се... Усещам се...А не ме боли? Сънувам ли? "За да се почувстваш жив, те боли..." нали така живеехме? Нали това бяхме...
- Ела с мен.....
Tuesday, September 26, 2006
Плюшенето зайче (Inspired by Margery Williams)
Не помнеше вече от кога не ме спирало да се вглежда в тази точка. Някак бе започнало да свиква, но нещо отвътре го гризеше, че не бива, не е правилно. Понякога просто се молеше някой да мине пред него, не да го взима, а само да мине и да зърне нещо различно. Не искаше много, вяърваше, че не го заслужава. И как ще го? То бе просто едно малко плюшено зайче с вече остарели и окъсани дрипави ушички и леко разпоренокоремче, от което се показваше пух и кончета. Болеше го, но вече като че ли не... или не усещаше вече. Научи се да не мисли за това.
Понякога до него стоеше едно мече и други зайчета. Новички, лъскави. Те се разхождаха, виждаха всякакви светове, помнеше да... помнеше как и то се разхождаше бавно сред зелените поляни и се усмихваше. Помнеше ак въпреки кръпките блестеше като ново и го глезеха повече от всеки. Но тогава дойдоха те. Не им завиждаше, макар да го болеше. Всеки има своя момент. не ги и мразише, те бяха негови побратими, или поне то така си мислеше... те никога не му продумаха, макар да се опитваше да ги заговори. Само мечето понякога му скимваше, гледаше го как се опитва да плаче и го погалваше по муцунката да се усмихне...
- Теб всяка вечер те водят в Страната на сънищата... ти си щастливец, знаеш ли?! - не можеше да откъсне поглед от едната точка, главицата едва се държеше вече издращена и изцапана от времето.
Мечето сега се натъжи и за пръв път не знаеше какво да каже или да направи за зайчето.Погледна напред, почуди се и се опита да помисли, но в този момент пак го грабнаха и то забрави за зайчето, оставено самичко отново в ъгъла. Но не бе така. То не го забрави, а цяла нощ мисли... и нма другата вечер!
Се скри.
В мига, в който го поставиха отново до зайчето, то само прошепна "Приятен сън" и се катурна напред в коша за пране при останалите играчки. Зайчето не видя това, ала някак светът около него се промени...
Тя преминапред погледа му, завъртя се... търсеше нещо, докато накрая не протегна ръка към него.
- Е явно теб ще гушкам тази вечер. - не разбра дали е щастлива. Искрено се надяваше да е поне, колкото него...поне. Дори не се опита да различава личицето й. Само гледаше в очите й, а те светеха, както никога преди... магия?!
Помнеше това легло, помнеше и мириса. И как, нали тях бе бленувал вече толкова много време.
- Малко си пораздърпано...но нищо. - Усмихна му се. Сън?! - Лека.
Целувка? Нима всичко бе сън, както бе казал Мечо... сега виждаше нея. И само нея. Дори да можеше да се помръдне, не искаше. Ако можеше да плаче, би. Единственото, което съумяваше да направи е да протегне лапичка и да я погали по челцето. Спеше и не го видя... Спомняше си, че и трябва и то да заспи. Спомняше и си и как... но този път се помоли за последно...
Точно така и затвори очи. Запомни нея такава... усмихната, детска, мила... И никога не отвори повече очи, оставайки там, където тя гоотведе.. на място наречено Страната на сънищата...
Понякога до него стоеше едно мече и други зайчета. Новички, лъскави. Те се разхождаха, виждаха всякакви светове, помнеше да... помнеше как и то се разхождаше бавно сред зелените поляни и се усмихваше. Помнеше ак въпреки кръпките блестеше като ново и го глезеха повече от всеки. Но тогава дойдоха те. Не им завиждаше, макар да го болеше. Всеки има своя момент. не ги и мразише, те бяха негови побратими, или поне то така си мислеше... те никога не му продумаха, макар да се опитваше да ги заговори. Само мечето понякога му скимваше, гледаше го как се опитва да плаче и го погалваше по муцунката да се усмихне...
- Теб всяка вечер те водят в Страната на сънищата... ти си щастливец, знаеш ли?! - не можеше да откъсне поглед от едната точка, главицата едва се държеше вече издращена и изцапана от времето.
Мечето сега се натъжи и за пръв път не знаеше какво да каже или да направи за зайчето.Погледна напред, почуди се и се опита да помисли, но в този момент пак го грабнаха и то забрави за зайчето, оставено самичко отново в ъгъла. Но не бе така. То не го забрави, а цяла нощ мисли... и нма другата вечер!
Се скри.
В мига, в който го поставиха отново до зайчето, то само прошепна "Приятен сън" и се катурна напред в коша за пране при останалите играчки. Зайчето не видя това, ала някак светът около него се промени...
Тя преминапред погледа му, завъртя се... търсеше нещо, докато накрая не протегна ръка към него.
- Е явно теб ще гушкам тази вечер. - не разбра дали е щастлива. Искрено се надяваше да е поне, колкото него...поне. Дори не се опита да различава личицето й. Само гледаше в очите й, а те светеха, както никога преди... магия?!
Помнеше това легло, помнеше и мириса. И как, нали тях бе бленувал вече толкова много време.
- Малко си пораздърпано...но нищо. - Усмихна му се. Сън?! - Лека.
Целувка? Нима всичко бе сън, както бе казал Мечо... сега виждаше нея. И само нея. Дори да можеше да се помръдне, не искаше. Ако можеше да плаче, би. Единственото, което съумяваше да направи е да протегне лапичка и да я погали по челцето. Спеше и не го видя... Спомняше си, че и трябва и то да заспи. Спомняше и си и как... но този път се помоли за последно...
Точно така и затвори очи. Запомни нея такава... усмихната, детска, мила... И никога не отвори повече очи, оставайки там, където тя гоотведе.. на място наречено Страната на сънищата...
Saturday, September 23, 2006
Мъничко човече
Някога имало едно човече, толкова мъничко и невинно, че се страхувало от всички и всичко. Всеки, който го погледнало, веднага се влюбвало в него, но над него падало ужасно проклятие. Всеки който му подавал ръка, всяко добро, то виждало черно като смърта и желание да му навредят. За това наранявало то първо.Живяло вече години, но не пораствало, а проклятието не падало, та то било останало напълно само...макар да му се искало има приятели и да го обичат, както другите си имали приятели, които да го обичат, и да го гушкат, и да го целуват по бузките и по челцето... Затова в това мъничко човече се събирала най-голямата тъга на цялата земя.
Един ден се появил поредния, който се влюбил в това мъничко човече. Толкова много, че почти проклятието се пръснало на малки парченца и то можело да бъде щастливо. Но не...Изминало време и то убило възлюбения си. Не тъжало, дори не разбрало какво е направило. Само знаело, че така му било добре и това био най-добре. Продължавало...
Но този път... Когато той умрял, духът му не преминал нито в рая, нито в Ада, а останал да бди над мъничкото човече. Толкова силна все още била любовта му, че го обгърнало плътно, чак проклятието възпряло да действа.
(дам дам идея... ама да се направи на разказ)
Един ден се появил поредния, който се влюбил в това мъничко човече. Толкова много, че почти проклятието се пръснало на малки парченца и то можело да бъде щастливо. Но не...Изминало време и то убило възлюбения си. Не тъжало, дори не разбрало какво е направило. Само знаело, че така му било добре и това био най-добре. Продължавало...
Но този път... Когато той умрял, духът му не преминал нито в рая, нито в Ада, а останал да бди над мъничкото човече. Толкова силна все още била любовта му, че го обгърнало плътно, чак проклятието възпряло да действа.
(дам дам идея... ама да се направи на разказ)
Отлъчен
Спря. За миг спря. А ако можеше само да знае от кога бяга. Бе отдавна, но колко вече бе забравил. Сега като че ли бе се отскубнал. Достатъчно време, за да си поеме чист въздух, да се упомни.... Достатъчно вреем спомените да го нападнат отново.
* * *
А бе просто един от всички. Мечтаеше. ЗНаеше как да изпълни мечтите си. Живееше добре сред остаалите. Обичаше. Мразеше. Имаше приятели, врагове и бразлични хора, които преминаваха покрай него на улицата, в магазина, в парка. И изведнъж започна да бяга. Тогава валеше силен порой насред парка, помнеше, защото се скри под чадъра на едно момиченце, което му се усмихна наивно и се придвижиха до близката сграда в подслон. Помнеше, че бе я обикнла още на мига, но нещо заедно с възторга, го накара да се страхува по-силно от когато и да е било. Но си спомни и как всичко загина след този момент.. Как мечтите му станаха мъртви души, а всичко останало забравени с тях... всичко бе тя. Макар резервирана и невярваща у жертвоготовността му. И тогава започна да бяга... бягаше все надалеч.
* * *
Не можеше да стои повече. Напрегна всичките си изнемощели сили и затича отново. Не виждаше нищо пред себе си, само тишина, мрак и самота...и един силует, от когото изпитваше несравнимо желание да се скрие. не чуваше ни стъпките му, ни го усещаше с вятъа, но знаеше, че е там... Спираше все по-често. Колкото и да опитваше, нещо го караше да пада на земята, заринл глава в калта, а тих шепот да напяваше приспивна песен на самота.
Сега пак падна. Тишината и мрака все още стояха пред него, заслепявайки и оглушавайки го за околноста, за което незнайно защо той благодареше по-искрено от никога преди. макар сега само ветрецът да му пееше нежна тиха песен близо до него с желание за спокойствие...така копнееше за прегрътката на майка му от детството. Да се почувства в безопасност, в сигурност...така го искаше и толкова, че не усети кога силуета се бе приближил едва да го докосне. Застанал пред него, коленичил до омърлушеното легнало тяло.
- Недей... - глас не по-различен от неговия го събуди, от започналия сън. - От какво бягаш?
Погледите им се срещнаха. Но все едно не бяха на един човек, а на два напълно различни. От страхуващото се прогнило лице, до ухилинето невинно създание, обгърнало с ръце главата на другия... - Сега си в сигурност с мен... Усмихни се!
* * *
А бе просто един от всички. Мечтаеше. ЗНаеше как да изпълни мечтите си. Живееше добре сред остаалите. Обичаше. Мразеше. Имаше приятели, врагове и бразлични хора, които преминаваха покрай него на улицата, в магазина, в парка. И изведнъж започна да бяга. Тогава валеше силен порой насред парка, помнеше, защото се скри под чадъра на едно момиченце, което му се усмихна наивно и се придвижиха до близката сграда в подслон. Помнеше, че бе я обикнла още на мига, но нещо заедно с възторга, го накара да се страхува по-силно от когато и да е било. Но си спомни и как всичко загина след този момент.. Как мечтите му станаха мъртви души, а всичко останало забравени с тях... всичко бе тя. Макар резервирана и невярваща у жертвоготовността му. И тогава започна да бяга... бягаше все надалеч.
* * *
Не можеше да стои повече. Напрегна всичките си изнемощели сили и затича отново. Не виждаше нищо пред себе си, само тишина, мрак и самота...и един силует, от когото изпитваше несравнимо желание да се скрие. не чуваше ни стъпките му, ни го усещаше с вятъа, но знаеше, че е там... Спираше все по-често. Колкото и да опитваше, нещо го караше да пада на земята, заринл глава в калта, а тих шепот да напяваше приспивна песен на самота.
Сега пак падна. Тишината и мрака все още стояха пред него, заслепявайки и оглушавайки го за околноста, за което незнайно защо той благодареше по-искрено от никога преди. макар сега само ветрецът да му пееше нежна тиха песен близо до него с желание за спокойствие...така копнееше за прегрътката на майка му от детството. Да се почувства в безопасност, в сигурност...така го искаше и толкова, че не усети кога силуета се бе приближил едва да го докосне. Застанал пред него, коленичил до омърлушеното легнало тяло.
- Недей... - глас не по-различен от неговия го събуди, от започналия сън. - От какво бягаш?
Погледите им се срещнаха. Но все едно не бяха на един човек, а на два напълно различни. От страхуващото се прогнило лице, до ухилинето невинно създание, обгърнало с ръце главата на другия... - Сега си в сигурност с мен... Усмихни се!
If it's hurting you...
Колкото и да се взираше, чашата си стоеше все така празна. До нея други подобни й, се скатаваха от непохватните ръце на прилитащия барман, втренчил се в поредната русокоса посетителка, заливайки се от смях един през друг. Надеждата за още едно обаче изтрезня при наличието на празни джобове и окъпана в пяна сметка, а колкото и да не му се искаше да върви, знаеше, че нито може да продължи, нито да достигне до желания резултат. Вече няколко вечери се отбиваше ве тук и всяка си тръгваше едва леко замаян с още по-силно гърмящо име в главата си. И онова лице...
Навън всичко бе отново познато. Улицата се чернееше под премигващата светлина на стара лампа, а трабантът, като че ли стоеше до близката стена с единствена идея да я закрепи за по-дълго. Безумицата на цялата околия го караше да се чувства по-самотен дори, отколкото бе до преди минути в компанията на празните мечти. Някога закрепена табела, сега се поклащаше над процепа между два блока. Някога може би и там е светел нечии прозорец, сега всичко останало бяха купчината боклуци по земята и скитникът, спяш на противопожарната стълба, похъркващ безгрижно. Странно! Вратата в края на коридора, проскърцна, затвори я след себе си... Останали му бяха едно легло, прокъсано и проядено от години и един прозорец. Не гледаше нещо навън, просто съзрцаваше, не можеше да мечатае, а по-скоро спомените го връхлитаха като буря. Тя го прегърна. Гледа го така нежно с тези очи, молейки и той да я прегърне, а когато го стореше, се усмихваше, греейки със сила на безброй звезди. Не иска да я пуска, никога повече...но бе казал сбогом.
* * *
Погледът му сега бе напред. Олющената стена, дупката в замилката, образуваща странна фигура, стичащата се вода и бавно загасящата се тъмнина. Не можеше да отместо очи. Тялото му грациозно се виеше около нахлулия вятър, предвестник на едва доловимата все още буря. Ситни капки дъжд достигаха до стъклото, оставяйки следи на сълзи върху отдавна нарисувано женско лице. Но всичко затихна, оставяйки за миг само въжето да изпее траурната си песен, стискайки се за последно.
Навън всичко бе отново познато. Улицата се чернееше под премигващата светлина на стара лампа, а трабантът, като че ли стоеше до близката стена с единствена идея да я закрепи за по-дълго. Безумицата на цялата околия го караше да се чувства по-самотен дори, отколкото бе до преди минути в компанията на празните мечти. Някога закрепена табела, сега се поклащаше над процепа между два блока. Някога може би и там е светел нечии прозорец, сега всичко останало бяха купчината боклуци по земята и скитникът, спяш на противопожарната стълба, похъркващ безгрижно. Странно! Вратата в края на коридора, проскърцна, затвори я след себе си... Останали му бяха едно легло, прокъсано и проядено от години и един прозорец. Не гледаше нещо навън, просто съзрцаваше, не можеше да мечатае, а по-скоро спомените го връхлитаха като буря. Тя го прегърна. Гледа го така нежно с тези очи, молейки и той да я прегърне, а когато го стореше, се усмихваше, греейки със сила на безброй звезди. Не иска да я пуска, никога повече...но бе казал сбогом.
* * *
Погледът му сега бе напред. Олющената стена, дупката в замилката, образуваща странна фигура, стичащата се вода и бавно загасящата се тъмнина. Не можеше да отместо очи. Тялото му грациозно се виеше около нахлулия вятър, предвестник на едва доловимата все още буря. Ситни капки дъжд достигаха до стъклото, оставяйки следи на сълзи върху отдавна нарисувано женско лице. Но всичко затихна, оставяйки за миг само въжето да изпее траурната си песен, стискайки се за последно.
Некролог
Форумът си бе същия. Странното синьо, странните линкове, странните полузамрели теми и едва посещаван. Но тя си го отваряше, от време на време, търсейки нечий специален почерк. Не четеше. Просто се уверяваше, че все още е там, не е избягал. Гледаше снимките, неподправения аватар и се опитваше да не покаже дори на себе си каквито и да е чувства. "Нов разказ", бе писал пак. И то снощи. Потребителското му име стоеше точно под графата "Автор", а до него заглавието "Некролог".
"Чий?"
"През последните три месец знаех, че умирам - Рак му каза докторът..." - думите започнаха да удрят все по-силно и жестоко. "Сбогом... до нови срещи"
Бе се опитвал да бъде щастлив, така казваше тук. Бе се опитал да премахне съжалението и съчувстието, бе се опитвал. Да бъде щастлив за миг поне преди да...
"Знаел си от цели три месеца, защо не си ми казал..." - наистин али тя казваше това. Тя, която бе бягала от самата себе си, търсеща сънищата си насред реалността. Не, не бе сама, но не бе и така изпълнена. Да, бе щастлива, но всичко бе различно, така опростено и...
Нямаше да плаче. Не и сега. Не бе му показвала сълзите си, криеши ги като съкровенно съкровище, потънало в забрава дори от този, на когото някога е принадлежало. Дори умът й бе се превърнал в мъничка капка страх, протягаща се да стигне тясна дупчица светлинка.
- Някога много обещания бяха забравени...повечето са нашите. - прегърна я така силно, че чак устните му се сляха с бледата буза. Не го бе усещала така отдавна, дори не искаше, като че ли, ала сега бе различно.
Опита се да му отвърне, но просто се събра в себе си, потъваки в него като срамежлива мида в в пяната на приливащите вълни. Това й бе достатъчно, това искаше от него винаги. А май и той от нея, но тя не бе способна. Чувстваше се прекалено слаба дори за себе си, не можеше да поеме отговорност за друг. Не можеше...Не можеше и сега да го погледне в очите, просто стискаше клепачите си, опитвайки се да се смали до мъничка порцеланова кукла, стояща в скута на загриженото дете.
Целуна я отново, този път както някога баща й. По главицата, а след това я погали бавно играейки си с дългите й коси, толкова нежни и меки.
"Сбогом, мило мое дете..." - отпусна ръцете си и се остави на вълните.
Някога бе твърдял, разбира се на шега, че рогчетата по рамената са му от закърнели крила. Сега те се отпуснаха, отваряйки дълги пера, описващи стаята от стена до стена.
Тя не погледна. Стоеше в собствния си свят на тишина и мрак, мразеше това място, никога не бе стигала тук, но сега...Опита се да избяга, но нито умът й, нито караката я послушаха. Единствено сърчицето й се опитваше да излезе, да отвори очи, да го види за последно и да поплаче, защото за него не бе възможно да се скрие, то нямаше къде.
"Сбогом..." - крилете направиха лек замах. Лампите угаснаха и сега тя остана сама, осветлявана само отпремигващия монитор, на който се усмихваше мъничко русо момченце с бонбони в ръка и потънала друга в шоколад. Около него пепруда прелиташе от цвят на свят, а котенце и кученце се боричкаха в краката му, като че ли искаха да разберат, на кого му приляга повече това място. А момченцето гледаше така замечтано и щастливо, че чак ти се струваше една реалност...
И този миг щеше да зарови някъде...точно както всички други, останали недоразбрани. И забравени!...за да може да бъде отвън Тя, а отвътре съвсем друга, която навярно никога нямаше да спре да бяга...
"Чий?"
"През последните три месец знаех, че умирам - Рак му каза докторът..." - думите започнаха да удрят все по-силно и жестоко. "Сбогом... до нови срещи"
Бе се опитвал да бъде щастлив, така казваше тук. Бе се опитал да премахне съжалението и съчувстието, бе се опитвал. Да бъде щастлив за миг поне преди да...
"Знаел си от цели три месеца, защо не си ми казал..." - наистин али тя казваше това. Тя, която бе бягала от самата себе си, търсеща сънищата си насред реалността. Не, не бе сама, но не бе и така изпълнена. Да, бе щастлива, но всичко бе различно, така опростено и...
Нямаше да плаче. Не и сега. Не бе му показвала сълзите си, криеши ги като съкровенно съкровище, потънало в забрава дори от този, на когото някога е принадлежало. Дори умът й бе се превърнал в мъничка капка страх, протягаща се да стигне тясна дупчица светлинка.
- Някога много обещания бяха забравени...повечето са нашите. - прегърна я така силно, че чак устните му се сляха с бледата буза. Не го бе усещала така отдавна, дори не искаше, като че ли, ала сега бе различно.
Опита се да му отвърне, но просто се събра в себе си, потъваки в него като срамежлива мида в в пяната на приливащите вълни. Това й бе достатъчно, това искаше от него винаги. А май и той от нея, но тя не бе способна. Чувстваше се прекалено слаба дори за себе си, не можеше да поеме отговорност за друг. Не можеше...Не можеше и сега да го погледне в очите, просто стискаше клепачите си, опитвайки се да се смали до мъничка порцеланова кукла, стояща в скута на загриженото дете.
Целуна я отново, този път както някога баща й. По главицата, а след това я погали бавно играейки си с дългите й коси, толкова нежни и меки.
"Сбогом, мило мое дете..." - отпусна ръцете си и се остави на вълните.
Някога бе твърдял, разбира се на шега, че рогчетата по рамената са му от закърнели крила. Сега те се отпуснаха, отваряйки дълги пера, описващи стаята от стена до стена.
Тя не погледна. Стоеше в собствния си свят на тишина и мрак, мразеше това място, никога не бе стигала тук, но сега...Опита се да избяга, но нито умът й, нито караката я послушаха. Единствено сърчицето й се опитваше да излезе, да отвори очи, да го види за последно и да поплаче, защото за него не бе възможно да се скрие, то нямаше къде.
"Сбогом..." - крилете направиха лек замах. Лампите угаснаха и сега тя остана сама, осветлявана само отпремигващия монитор, на който се усмихваше мъничко русо момченце с бонбони в ръка и потънала друга в шоколад. Около него пепруда прелиташе от цвят на свят, а котенце и кученце се боричкаха в краката му, като че ли искаха да разберат, на кого му приляга повече това място. А момченцето гледаше така замечтано и щастливо, че чак ти се струваше една реалност...
И този миг щеше да зарови някъде...точно както всички други, останали недоразбрани. И забравени!...за да може да бъде отвън Тя, а отвътре съвсем друга, която навярно никога нямаше да спре да бяга...
Сбогом, моя любов (аз не плача)
Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня очите й, лицето й, дългите прави коси. Помня начинът, по който ме прегръщаше вечер, когато си лягахме един до друг сгушени. Помня как тя ме гледаше, когато я целувах по челцето и след това съзирах блясъка в очите и с часове. Помня нейната нежност, когато... Помня как умрях! Сълзите и бавано се стичака по гладкото й лице, гонейки се в забавена детска игра, но не на смях, а на тъга. Помня как за последно стискаше главицата ми, прошепвайки думи, които не бе изричала дълго време, гледайки ме право в блясъка на загасващите ми очи. Помня как нейния вече бе загаснал или почти едва креташе невидим за околните. И помня как ме целуна по челцето и ми каза сбогом, а аз... Не можах. Казаха ми, че времето е дошло. Дошло е и моето. Стоях неподвижен, неспособен отстрани, загледан в затихващата двойка, угасващ пламък, без да мога да продумам, безсилен да кажа и аз сбогом.
А сега я гледам пак така. Всеки ден стои тук на балкона и гледа към небето, където малки облачета си играят на криеница със звездите, а луната строго съблюдава всичко да е по правилата. Понякога изговаря нежни думи на слънцето с надеждата да й отговори, с надеждата аз да й отговоря, но уви...
...Гледам я как се опитва да прави първите си крачки. Как опитва да кажепървата си думичка...Липсва ми, макар всеки миг да стоя до нея. Липсва ми блясъка в очите й, нежността на гласа й, щастието у нея... Понякога си мисля, че ме вижда. С часове стои загледана в мен, когато лягам до нея. Докато не пророни мъничка сълза, заспи и разбера, че всичко е било илюзия... Но колкото и голяма да е тя, си мисля, че тя знае, че съм до нея и не съм я оставил.
"А може би трябва?!"
Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня как мислех, как стоях до нея, както й бях обещал някога, как гледах саморазрушението й...Как й казах един ден там на балкона сбогом (а тя чу ли ме?!), прошепвайки й Слънцето надеждата и усмивката, за да заживее отново...вдъхвайки й живот.
И тя се усмихна...тогава като че ли ме видя. За последно! (поне до сега)
А сега я гледам пак така. Всеки ден стои тук на балкона и гледа към небето, където малки облачета си играят на криеница със звездите, а луната строго съблюдава всичко да е по правилата. Понякога изговаря нежни думи на слънцето с надеждата да й отговори, с надеждата аз да й отговоря, но уви...
...Гледам я как се опитва да прави първите си крачки. Как опитва да кажепървата си думичка...Липсва ми, макар всеки миг да стоя до нея. Липсва ми блясъка в очите й, нежността на гласа й, щастието у нея... Понякога си мисля, че ме вижда. С часове стои загледана в мен, когато лягам до нея. Докато не пророни мъничка сълза, заспи и разбера, че всичко е било илюзия... Но колкото и голяма да е тя, си мисля, че тя знае, че съм до нея и не съм я оставил.
"А може би трябва?!"
Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня как мислех, как стоях до нея, както й бях обещал някога, как гледах саморазрушението й...Как й казах един ден там на балкона сбогом (а тя чу ли ме?!), прошепвайки й Слънцето надеждата и усмивката, за да заживее отново...вдъхвайки й живот.
И тя се усмихна...тогава като че ли ме видя. За последно! (поне до сега)
Sunday, September 17, 2006
Fly Like An Eagle
Животът... Какво е това?
Още от преди много години познавах едно момче. Едно добро, невинно, скромно. От него се научих да не искам много от живота, просто защото не всичко ще ми бъде дадено, а разочарованието не е хубаво нещо. Та това момче веднъж ми разказа една история. Леко странна. Но всеки ден когато се събудя тя изниква в съзнанието ми. Точно тази история...
Някога, а може би и сега, на една земя живеели едни много странни птици. Орли, по-големи от всички останали с гордост и величие надарени. И за тях се носела една легенда. Като всички живи същества те умирали. Но не като други. Те избирали своята смърт.
Всеки наближаващ смърта орел излитал за последно. Тръгвал на запад и летял, летял над морето усещайки постепенно умората в тялото си. Никой не знаел какво ставало с тях после... Но се знае, че някаде на пътя имало голям остров, където всеки достигнал го, го чакало Огромна награда и блаженство сред всички живи твари.
Един ден се родил един от най-прекрасните орли сред тях. Орел, достоен за Крал на всичко и всички. Летял надалече. Носел мъдрост, неподобна за неговия род. И всички затъжили, когато дошъл и неговия ред. Защото губили най-добрият, част от всеки един от тях.
Понесал се и той над морската шир. Скоро не виждал вече дома си. Не виждал нищо познато, а само безкрайността на вечните сини вълни. Но и той започнал да се измаря. Крилата му не издържали под силните ветрове. Заискало му се да спре, да отпочине. Но нямало как... Виждал как пада в морето и загива, предавайки се... Не искал да е единствен умрял така... страхливо... Та продължавал, напред и все напред... Болка усещал, да... Нечувана... Сърцето му се забивало с всеки трепет в тялото, искайки да изкочи... Да се пръсне и всичко да спре. Да не умре страхливо, а предаден. Но не! Орелът се държал. Летял. Летял толкова надалеч, колкото нищо друго не би успяло. Летял по земи и светове, непознати на никого друг. Но и той не можел повече... Замахнал за последно и се оставил на ветровете. А те духали по-силно и още се засилили. Затворил очи и просто се опитвал да не усеща нищо. Тялото му се движело машинално. Някак си продължавал обаче...
Отвори очи. Отвори ги, защото отново усети мириса на трева, на земя. Лежеше изнемощял. А около него всички, тръгнали на същия път. И те му разказали всичко. Той бил стигнал, не се знаело как... Но стигнал. Не Бил Се Предал. Не Бил Се Оставил На Умората. Успял. Единствен. Всички други падали и умирали в безкрайното море. Защото то наистина било такова и само чист по дух можел да го прекоси. Не летейки, а издържайки на собствените си страхове. А той бил успял. И наистина му дали Огромна награда. Неуморимио крила и свободата да лети... да лети накъдето си пожелаел. Да стига до други светове... Да е Свободен. И той се зарадвал, че след това никой никога не го видял да каца. Само новопристигащите на Блажения остров разказвали, че срещали необичаен орел... Летял високо, силно и горд... По-красив от всичко... и всички...
Това ми разказа това момче... и как да не го помня... И искрено се надявам, че когато пое по своя път... То се е преборило със свойте страхове, а сега лети... Лети безспир... Усеща мириса на небето така близко... А така ми се искаше да го упознаете... Един ден, когато и вие поемите по този път.... Огледайте се.... Може и да видите някаде, някога... Едно момче... Лети... Усмихнато... защото се намира у дома си... там сред облаците... Под звездите... А те драги ми бяха неговите единствени приятели... Те го обичаха и той ги обичаше... както всичко останало...
Огледайте се...
Още от преди много години познавах едно момче. Едно добро, невинно, скромно. От него се научих да не искам много от живота, просто защото не всичко ще ми бъде дадено, а разочарованието не е хубаво нещо. Та това момче веднъж ми разказа една история. Леко странна. Но всеки ден когато се събудя тя изниква в съзнанието ми. Точно тази история...
Някога, а може би и сега, на една земя живеели едни много странни птици. Орли, по-големи от всички останали с гордост и величие надарени. И за тях се носела една легенда. Като всички живи същества те умирали. Но не като други. Те избирали своята смърт.
Всеки наближаващ смърта орел излитал за последно. Тръгвал на запад и летял, летял над морето усещайки постепенно умората в тялото си. Никой не знаел какво ставало с тях после... Но се знае, че някаде на пътя имало голям остров, където всеки достигнал го, го чакало Огромна награда и блаженство сред всички живи твари.
Един ден се родил един от най-прекрасните орли сред тях. Орел, достоен за Крал на всичко и всички. Летял надалече. Носел мъдрост, неподобна за неговия род. И всички затъжили, когато дошъл и неговия ред. Защото губили най-добрият, част от всеки един от тях.
Понесал се и той над морската шир. Скоро не виждал вече дома си. Не виждал нищо познато, а само безкрайността на вечните сини вълни. Но и той започнал да се измаря. Крилата му не издържали под силните ветрове. Заискало му се да спре, да отпочине. Но нямало как... Виждал как пада в морето и загива, предавайки се... Не искал да е единствен умрял така... страхливо... Та продължавал, напред и все напред... Болка усещал, да... Нечувана... Сърцето му се забивало с всеки трепет в тялото, искайки да изкочи... Да се пръсне и всичко да спре. Да не умре страхливо, а предаден. Но не! Орелът се държал. Летял. Летял толкова надалеч, колкото нищо друго не би успяло. Летял по земи и светове, непознати на никого друг. Но и той не можел повече... Замахнал за последно и се оставил на ветровете. А те духали по-силно и още се засилили. Затворил очи и просто се опитвал да не усеща нищо. Тялото му се движело машинално. Някак си продължавал обаче...
Отвори очи. Отвори ги, защото отново усети мириса на трева, на земя. Лежеше изнемощял. А около него всички, тръгнали на същия път. И те му разказали всичко. Той бил стигнал, не се знаело как... Но стигнал. Не Бил Се Предал. Не Бил Се Оставил На Умората. Успял. Единствен. Всички други падали и умирали в безкрайното море. Защото то наистина било такова и само чист по дух можел да го прекоси. Не летейки, а издържайки на собствените си страхове. А той бил успял. И наистина му дали Огромна награда. Неуморимио крила и свободата да лети... да лети накъдето си пожелаел. Да стига до други светове... Да е Свободен. И той се зарадвал, че след това никой никога не го видял да каца. Само новопристигащите на Блажения остров разказвали, че срещали необичаен орел... Летял високо, силно и горд... По-красив от всичко... и всички...
Това ми разказа това момче... и как да не го помня... И искрено се надявам, че когато пое по своя път... То се е преборило със свойте страхове, а сега лети... Лети безспир... Усеща мириса на небето така близко... А така ми се искаше да го упознаете... Един ден, когато и вие поемите по този път.... Огледайте се.... Може и да видите някаде, някога... Едно момче... Лети... Усмихнато... защото се намира у дома си... там сред облаците... Под звездите... А те драги ми бяха неговите единствени приятели... Те го обичаха и той ги обичаше... както всичко останало...
Огледайте се...
Приказка за тъгата
Някога имало един човек, който живял сам много много време. А под сам се има на впредвид напълно сам и то по собствено желание. Живял някъде там в пустинята, на сто километра от най-близкия кладенец за вода и на повече от 300 от най-близкия човек. И...не бил нещастен, но не бил и щастлив. Сам решил така. Когато като малък видял какво е да си нещастен се преселил на това забравено място, далеч от всички, които можели да му навредят. Той не вярвал в нищо човешко. Не искал да знае за съществуването им дори. Когато някого бил виждал човек, който му твърдял, че е влюбен, а това е най-красивото нещо случвало му се, той самос е присмял. Как ще има такова нещо, което не се докосва, не можеш да го опишеш, а да съществува.
Но също така този човек имал и мечти... колкото и странно да звучи. За съжаление обаче те били толкова надълбоко скрити и покрити, че дори той ги забравил и изгубил вовеки. Не тъжал за това. Не й им и отдавал много внимание. Илюзии. Лъжи! Ала те стояли в него и забождали все повече корените си в сърцето му, така че се стигнало до един ден, в който те крещяли силно. Толкова че... Но инат бил той, глух и сляп за тях. Не искал нито да ги знае, нито да си помисля за тях и колкото и да го гонили, той винаги им бягал все по-надалеч.
До един сън...
Виждал себе си. Същият, какъвто се виждал всеки ден, но на легло. Сам, обграден от нищета и безразличие. Наоколо крачел непознати и познати, но никой не се спирал дори за миг, нито го поглеждали. Никой не го познавал, оставяйки го в безразличието и жестокостта на душата му. Някога някои от тях значели нещо за него, нещо отдавана забравено и обезначено... Някога някои от тях обичал, по-късно безраличен към тях за миг променен...Някога всичко било различно и спомените го въхритали един подир друг...
Слава, се събудил. И продължил живота си така, както го водил до този ден. Безраличен се оказал и към съня. Безразличен останал и когато годините минавали, а той се инатил към себе си и всичко в себе си. Безраличен и инатлив дори, когато душата му изнемощяла, а тялото покърнало в несвяст...
Но живота не го оставил. Дтржал го така, подари едни малки три причини. Едни стари мъници, загнездили се толкова силно в ърцето му, спряло вече отдавна да бие, че чак живота успял да ги забележи и да остави те да се докоснат до слънчевите лъчи...А тези малки мечти били толкова променени вече, че до една се превърнали в нещо нова. Всяка станала секунда, мъничка частица от дългия и предълъг живот и смърт на този човек, че когато станали толкова големи, за да го обгърнат...
Той им се зарадвал, а тези 3 секунди му се сторили по-гълги и от вечността, та чак сега разбрал, че колкото и да бягал от нещастието... забравил, че бягаш ли от него, ти бягаш и от щастието... поне 3 секунди от него. А бягаш ли от него, никога не разбираш, че си изпълнен само с тъга и нещастие, от които не може да се избяга, за дет те винаги крачат до теб...
(ти все пак можеш да се молиш за поне три...секунди последни на щастие, оценявайки ги в пъти над целия си живот нещастие)
Но също така този човек имал и мечти... колкото и странно да звучи. За съжаление обаче те били толкова надълбоко скрити и покрити, че дори той ги забравил и изгубил вовеки. Не тъжал за това. Не й им и отдавал много внимание. Илюзии. Лъжи! Ала те стояли в него и забождали все повече корените си в сърцето му, така че се стигнало до един ден, в който те крещяли силно. Толкова че... Но инат бил той, глух и сляп за тях. Не искал нито да ги знае, нито да си помисля за тях и колкото и да го гонили, той винаги им бягал все по-надалеч.
До един сън...
Виждал себе си. Същият, какъвто се виждал всеки ден, но на легло. Сам, обграден от нищета и безразличие. Наоколо крачел непознати и познати, но никой не се спирал дори за миг, нито го поглеждали. Никой не го познавал, оставяйки го в безразличието и жестокостта на душата му. Някога някои от тях значели нещо за него, нещо отдавана забравено и обезначено... Някога някои от тях обичал, по-късно безраличен към тях за миг променен...Някога всичко било различно и спомените го въхритали един подир друг...
Слава, се събудил. И продължил живота си така, както го водил до този ден. Безраличен се оказал и към съня. Безразличен останал и когато годините минавали, а той се инатил към себе си и всичко в себе си. Безраличен и инатлив дори, когато душата му изнемощяла, а тялото покърнало в несвяст...
Но живота не го оставил. Дтржал го така, подари едни малки три причини. Едни стари мъници, загнездили се толкова силно в ърцето му, спряло вече отдавна да бие, че чак живота успял да ги забележи и да остави те да се докоснат до слънчевите лъчи...А тези малки мечти били толкова променени вече, че до една се превърнали в нещо нова. Всяка станала секунда, мъничка частица от дългия и предълъг живот и смърт на този човек, че когато станали толкова големи, за да го обгърнат...
Той им се зарадвал, а тези 3 секунди му се сторили по-гълги и от вечността, та чак сега разбрал, че колкото и да бягал от нещастието... забравил, че бягаш ли от него, ти бягаш и от щастието... поне 3 секунди от него. А бягаш ли от него, никога не разбираш, че си изпълнен само с тъга и нещастие, от които не може да се избяга, за дет те винаги крачат до теб...
(ти все пак можеш да се молиш за поне три...секунди последни на щастие, оценявайки ги в пъти над целия си живот нещастие)
Рисунка
Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява.
- Здравей!...
Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна.
- Ти кой си...
Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя.
- Боли ли?
- Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка.
Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред.
Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...
- Здравей!...
Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна.
- Ти кой си...
Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя.
- Боли ли?
- Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка.
Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред.
Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...
Не знам...
Слушам си "Глава" на Графа и се питам разни неща. Обикновени, като че ли само. Слушам и Стинг и какво ли не още, а главата започва да ме боли, разкъсваща се в миг на болка...и съмнение. Има ли смисъл всичко това!? Гледам хората си мислят, че правят нещо. Живеят обикновено - учат(купонясват), после ще работят, после навярно семейство плюс деца, ако могат разбира се, после...Какво?! Умират!? Навярно - да. И наречете ме песимист, черноглед или каквото и да е, но какво оставят тези "хора" след себе си. Да, хора в кавички, защото за мен те са мъртви сами по себе си, заровени дълбоко долу по земята от самите тях, забравяйки за светлината горе, забравяйки за всичко, което Някога е било около тях. "Хора", предали се пред низостта и всичко не-свято. И какво...оставят? Нищо! Или ще кажете не съм прав. Остават деца, пари...материалните глупости, коиот някои ценят толкова много. Е, деца. "Деца", бъдещи "хора", защото са научени на същото от същите тези "хора". А другите, истинските души, тези, които се извисяват над този затворен кръг, защото казваха ми едно време, "за да излезеш от един затворен кръг, е нужно да с еиздигнеш над него". С тях какво става? Луди ли са, както ги нарират "хората"? Хора, които живеят не единствено за мига, а за безсмъртието... Хора, които правят всичко, макар често тайно, невидимо за никого друг, но наистина го правят. Хора, коиот не искат нищо в замяна..обричат се на гибел с надеждата за една мечта, за Един сън, за Един миг...
Наксоро майката на една "позната" ми каза, че трябва да работя, за да изкарам пари, за да имам семейсвто, за да мога да гледам добре в живота си, да имам апартамент на пъпа на София, да... Фак! Не искам. не искам и аз да умра така, забравен от света и всичко в него. Нима е нормално. Примитивния живот с цел изкарването си на прехраната и задоволяването с това! Самоубийство!!! Предпочитам живота в пустиня, на спокойствие с вода на 100км. от мен и живот на поне още толкова. Предпочитам го, пред този край за душата ми и пред това някога да имам деца и те да бъдат като мен. Още като малък си знаех, че имам ли семейсвто още от преди това те трябва да са осигурени, не като мен...Да са сигурни, та стане ли нещо с мен, да имат пак всичко. Сега не мисля за това. Сега мисля за мечтата си. За еднички филм, който ще ме изпълне с наслада и желание за вечен сън. Странно е може би, но Аз съм Аз. Романтик...изчезнал вид...не знам.
Наксоро майката на една "позната" ми каза, че трябва да работя, за да изкарам пари, за да имам семейсвто, за да мога да гледам добре в живота си, да имам апартамент на пъпа на София, да... Фак! Не искам. не искам и аз да умра така, забравен от света и всичко в него. Нима е нормално. Примитивния живот с цел изкарването си на прехраната и задоволяването с това! Самоубийство!!! Предпочитам живота в пустиня, на спокойствие с вода на 100км. от мен и живот на поне още толкова. Предпочитам го, пред този край за душата ми и пред това някога да имам деца и те да бъдат като мен. Още като малък си знаех, че имам ли семейсвто още от преди това те трябва да са осигурени, не като мен...Да са сигурни, та стане ли нещо с мен, да имат пак всичко. Сега не мисля за това. Сега мисля за мечтата си. За еднички филм, който ще ме изпълне с наслада и желание за вечен сън. Странно е може би, но Аз съм Аз. Романтик...изчезнал вид...не знам.
Сърчице
пиша пак. но не пиша, а започвам и не свършвам. трия пак. и отново започвам... мисля си за теб. как да те опиша. дали ти, мое мъничко, знаеш отговора на тоз въпрос... поема? а дали да не напиша поема. да изкажа чувствата си в лирика. Не. не ме бива в това... на мен ми дай да пиша и да не спра, но поема... тогава как. "Обичам те" - кажи как да го напиша. да ти разкажа приказка... за принц и принцеса... или за сиромахът и пепеляшка... принцове за нея няма. реалност е все пак това... или просто да оставя сърчицето ми да пише. да каже всичко.
"боли ли те, мъниче"
не отговаря!
"плачеш ли и ти, мъниче"
боли го - да. усещаш как се гърчи. крие се. не иска да покаже сълзите си дори.
"защо се криеш. ела. Аз ще те обичам. ела."
идва ли? вярва ли?
"ще те прегърна и няма да те пусна.ще те пазя. ела"
идва. вярва.
"ще те целуна за лека нощ. ще избърша сълзите ти. ще те милвам до край..ела"
дойде.
плаче.
боли.
"нали знаеш, че те обичам"
"посвири ми тази песен..."
"коя, мъниче?"
"онази песен. която ми пееше, когато пак бяхме сами. когато аз те държах в моите ръце. когато казвах ти "Обичам те""
и засвири.онази песен.бавна.тъжна.и запя.бавно и все по-тъжно.
сълзица падна от мъничето.една едничка достиганала земята.чиста.и сама.
"боли ли те, мъниче"
"боли, но ще мине."
"боли ли те, мъниче"
не отговаря!
"плачеш ли и ти, мъниче"
боли го - да. усещаш как се гърчи. крие се. не иска да покаже сълзите си дори.
"защо се криеш. ела. Аз ще те обичам. ела."
идва ли? вярва ли?
"ще те прегърна и няма да те пусна.ще те пазя. ела"
идва. вярва.
"ще те целуна за лека нощ. ще избърша сълзите ти. ще те милвам до край..ела"
дойде.
плаче.
боли.
"нали знаеш, че те обичам"
"посвири ми тази песен..."
"коя, мъниче?"
"онази песен. която ми пееше, когато пак бяхме сами. когато аз те държах в моите ръце. когато казвах ти "Обичам те""
и засвири.онази песен.бавна.тъжна.и запя.бавно и все по-тъжно.
сълзица падна от мъничето.една едничка достиганала земята.чиста.и сама.
"боли ли те, мъниче"
"боли, но ще мине."
Subscribe to:
Posts (Atom)
