Некролог

Форумът си бе същия. Странното синьо, странните линкове, странните полузамрели теми и едва посещаван. Но тя си го отваряше, от време на време, търсейки нечий специален почерк. Не четеше. Просто се уверяваше, че все още е там, не е избягал. Гледаше снимките, неподправения аватар и се опитваше да не покаже дори на себе си каквито и да е чувства. "Нов разказ", бе писал пак. И то снощи. Потребителското му име стоеше точно под графата "Автор", а до него заглавието "Некролог".
"Чий?"
"През последните три месец знаех, че умирам - Рак му каза докторът..." - думите започнаха да удрят все по-силно и жестоко. "Сбогом... до нови срещи"
Бе се опитвал да бъде щастлив, така казваше тук. Бе се опитал да премахне съжалението и съчувстието, бе се опитвал. Да бъде щастлив за миг поне преди да...
"Знаел си от цели три месеца, защо не си ми казал..." - наистин али тя казваше това. Тя, която бе бягала от самата себе си, търсеща сънищата си насред реалността. Не, не бе сама, но не бе и така изпълнена. Да, бе щастлива, но всичко бе различно, така опростено и...
Нямаше да плаче. Не и сега. Не бе му показвала сълзите си, криеши ги като съкровенно съкровище, потънало в забрава дори от този, на когото някога е принадлежало. Дори умът й бе се превърнал в мъничка капка страх, протягаща се да стигне тясна дупчица светлинка.
- Някога много обещания бяха забравени...повечето са нашите. - прегърна я така силно, че чак устните му се сляха с бледата буза. Не го бе усещала така отдавна, дори не искаше, като че ли, ала сега бе различно.
Опита се да му отвърне, но просто се събра в себе си, потъваки в него като срамежлива мида в в пяната на приливащите вълни. Това й бе достатъчно, това искаше от него винаги. А май и той от нея, но тя не бе способна. Чувстваше се прекалено слаба дори за себе си, не можеше да поеме отговорност за друг. Не можеше...Не можеше и сега да го погледне в очите, просто стискаше клепачите си, опитвайки се да се смали до мъничка порцеланова кукла, стояща в скута на загриженото дете.
Целуна я отново, този път както някога баща й. По главицата, а след това я погали бавно играейки си с дългите й коси, толкова нежни и меки.
"Сбогом, мило мое дете..." - отпусна ръцете си и се остави на вълните.
Някога бе твърдял, разбира се на шега, че рогчетата по рамената са му от закърнели крила. Сега те се отпуснаха, отваряйки дълги пера, описващи стаята от стена до стена.

Тя не погледна. Стоеше в собствния си свят на тишина и мрак, мразеше това място, никога не бе стигала тук, но сега...Опита се да избяга, но нито умът й, нито караката я послушаха. Единствено сърчицето й се опитваше да излезе, да отвори очи, да го види за последно и да поплаче, защото за него не бе възможно да се скрие, то нямаше къде.
"Сбогом..." - крилете направиха лек замах. Лампите угаснаха и сега тя остана сама, осветлявана само отпремигващия монитор, на който се усмихваше мъничко русо момченце с бонбони в ръка и потънала друга в шоколад. Около него пепруда прелиташе от цвят на свят, а котенце и кученце се боричкаха в краката му, като че ли искаха да разберат, на кого му приляга повече това място. А момченцето гледаше така замечтано и щастливо, че чак ти се струваше една реалност...
И този миг щеше да зарови някъде...точно както всички други, останали недоразбрани. И забравени!...за да може да бъде отвън Тя, а отвътре съвсем друга, която навярно никога нямаше да спре да бяга...