Миг от тишина

Няма вече болка. Чувствата оставих назад, някъде в миналото заедно с всичко, с което бяха свързани. Сега съм просто самотен. Дори мечтите изоставих, погребвайки ги надълбоко в близката открита почва с надеждата един ден, заблудени дечица, търсейки заровени съкровища да ги открият и те да се възродят. Страховете ми побягнаха сами. Не издържаха на очите, кървящи в собствената си жаловитост, търсещи топлина. Единствено сърчицето ме галеше по бузките и нежно целуваше всяка падаща сълзица.
- Не мога да те оставя. Не мога!
Шепнеше ми в ухото, опитвайки се да стопли и последната останала в мен мисъл. Не го чувах. Бях го освободил отдавна, исках то да е свободно и защитено, някак далече от всяка буря връхлитаща ме всеки миг на съмнение. Помня как му пеех приспивни песни, за да заспи и да не чувства нищо, а то ве стоеше с широките си очички и ме галеше с блясъка в тях с такова желание, че първите сълзи падаха върху него, без да съм могъл да се отместя.
Сега дори не мога да го погледна, а то продължаваше да попива сълзите ми една по една, заставайки на пътя на всеки удар отвън.
- Не мога... - едва долавях. - Спася... Съжалявам...
Спи ми се. Клепачите едва се одържат нагоре, прокарвайки тънки лъчи светлина в празните ябълки, някога заемани от две ясни и замечтани очи. Сълзите бавно придобиваха червения си отенък, влачейки се надолу по старите рани, оставени от предшествениците си.
Не чувствам тялото си вече, оставено забравено дори, тънейки в собствената си нищета и саморазруха. Някога летях, опрян на двете си крила, понесен не от вятъра, а от мечти и радост. Сега сам ги отрязах, облян в кръв, оставяйки да прогният до мен, превръщайки се от ярко бели в гарваново черни, пропити в кръв и болка. Лежа така, осещайки едва бавното трептене на перцата, опитващи се да ме погъделичкат, както някога, но оставайки незначителни и осирутели.
Вече е тихо! Очите придобиха изпразнената си форма, оставяйки тъмнината да завладее мирогледа. Чувствам...Някога чувствах самота. Земя на сънища...Някога...това време отмина.