Последната страница на един дневник....

Веднъж прочетох някаде, че целият ти живот е такъв, какъвто е първият ти спомен. А като се замисля моя първи спомен е не друг, а самата смърт.
Бях на не повече от годинка и половина - две, когато зърнах умиращата ми пра-пра-баба на леглото си или по-скоро я гледах дълго време. Не знам! Време е така объркано. Ала старостта и страданията помня ясно, че не виждах друго през целия си живот.
Наскоро разбрах още нещо за смърта. Хората са щастливи, че Имат право да избират между два варианта, въпреки че единият е ужасяващ за мен. Това се случва, когато самата душа умре и изчезне в мрак и тишина, а тялото се скита вовеки веков. Тялото и останалите ти мисли се мъчат до края на света, чувствайки страх. Но има и втори - блажен?! Вместо душата тялото умира, а духът се скита известно време, докато намери пътя към Безкрайето.

Моят живот е такъв - немислим!

Сега стоя в тъмнината, държа писалката и се надявам... Очите ми са отворени, но не виждам смисъл. Мракът ни покри... краят дойде... остана ни чувството, че живеем, замръзявайки всяка част от нас. Търпим!...

Изморих се. Искам да затворя очи. Нека поне поспя! Но сякаш умира. Не чувствам вече нищо, нито студа, нито умората. Пред погледа ми се стичат бавно цветовете, тазнцуващи приказни танци... Полудявам ли? Сънувам? Не, не вярвам...
Виждам старото си село, полята, дърветата и реките. Всичко е по старому. Летя. Колко съм лек! Само че не тялото ми. То е все още под мен. Стои и се усмихва. Очите са отворени, но е толкова уморено. Още го усещам... Ляга на тревата и ме поглежда с онзи радостен невинен поглед. Бавно притваря очи и... умира.

19август1985

Навремето се е казвало, че като умреш отиваш на по-добро мяст. А днес, дали не е по-добре, дали не заслужаваме да умрем на по-добро място...