Last glory

Пуснете това (една от двете), докато четете:

Опитвам се да мисля. Опитвам се да съчиня промисъл в съзнанието си, карайки всичко в мен да блесне, отхвърляйки признаците на реалност. Опитвам се да разсъждавам извън призмата на идеалистичност, обладала ме в дантелена премяна. И не чувствам болка, когато съществото ми се тресе, влачейки съркофага си от миг на следващ. Не чувам думите на преминаващите сенки. Очи, изпразнени в наличност. Очи, оставени така, както са намерени в олекотената си версия. И полъх на самота. Обитаващ ареала ми, гледайки ме, разпитвайки ме, докосвайки ме нежно по протритото чело и засъхналата съсирила се кръв около врата. Не виждам лъча светлина. Проблесна и се скри иззад странно разноцветните облаци. А планината потъна в мъглата на залеза. Опитвам се да съзра къде си. Всичко се губи в сянка. И потъвам. Вдишвам сякаш за последно. Броя до четири. Ариите на нощните стражи стават все по-осезаеми. Мисли. Такт след такт. Самотно дърво се извисява над покривите на далечните къщи, поклащайки се, блъскано от ветровете. Птица изкряска и изчезва зад студенината на панелените стени. Проба за тишина и буря от цветове на хоризонта. Взрив. Светкавица. ПОследни слова. Утеха в собствена прегрътка, свил се в ъгъла. Стискащ очи, вцепенени напред. Такт. Удар. Сила. Сърцето не слуша. Такт. Тишина..