Плача ли.. пръстите ми преминават през падащите капки, сипещи се над мен все по-големи и тежки, удрящи с цялата си безразличност. А плача ли? Не разбирам. Не мигам. Но боли. Чувствам болката да изпива гърдите ми, притискайки дробовете в ребрата ми. Но плача ли?! И стискам теб. Безжизнена. Напълно унемяла в сенките на залязващата луна. Стискам теб по-силно и по-силно, разперил широко криле, искайки, молейки се да те предпазя от заливащата ни буря. И плача.. Единствено сълзите ми се свличат по обезумялото лице, за да се откъснат и застинат върху устните ти. Всичко изченза. Мракът пое дажбата си, завличайки ме до ръба. Не помръдвам. Не смея. Не мога да те оставя. Напира, стенейки злокобната си песен, разкъсващ плътта ми с отровните со нокти. Усет за идващ край. Миг на надежда. Не отвръщам поглед. Нима нищо не е истинско. Впивам устни в твоите. Впивам остатъка от силите си в теб, крещейки, проклинайки богове и демони, задето отнеха единствената истина в илюзорния ми кошмар. И плача.. за последно.
Вик! Ярост! Гняв! Омраза! Мъст ! И всичко събирам в последна капка любов, излята през разтреперващите ми се устни. Крилете се късат под напора на дъжда. Боли. Сила.. боли! Викът ми секва за част от мига, пръскайки плътта ми на невидими парченца. Спомен за погубено лице, пръскащо се в последен опит за молитва..
И ти поглеждаш..към първия лъч светлина на новото Слънце!
1 comment:
ама ти не пускаш и не пускаш тая история.кви са тея сълзи сега....
Post a Comment