Толкова е приятно. Питаш ме дали зениците ти са широки и ти отговарям – да. Казваш, че това е знак за щастие. И се радваш, сякаш не усещаш щастието в себе си, за да ме питаш. А така силно ме притискаш до себе си. Дъждът пада, забавен от преминаващото време. Капките се изтъркуляват от небосвода, стигайки до косите ни, но притиснатите ни гърди, до устните вкопчели се едни в други. И колко много аз съм щастлив. Аз, този, който до вчера смяташе, че живее само, когато го боли. Този, който стоеше сам в мрака, гледайки околните, преминаващи от миг в миг, недокосвани от време, от тъга, от лудост. Привиждат ми се силуети обикалящи ни. Тъмни, оставащи следи изпод дъжда. Гледат ме. Усмихнат, загледан в теб. Говориш ми, но не чувам, слушайки започваща им песен. Светлините на колите, спиращи или забързани, блесват в очите ми, замъглявайки и зрението ми. Усмихвам ти се и чакам. Стискам те още по-силно, усещайки диханието ти. Ръцете ми се плъзгат по гърба ти, карайки те да потрепваш. Не усещаме дъжда, нито студа, а само нас самите..и те пускам. Падам назад, огрян от светлините на трамвая. Пробляскване от кабелите, стъргане на метален диск в метален диск. Всичко става толкова бавно. Отдалечавам се, загледан в лицето ти, докато мракът не настъпва. Не чувам викове. Не чувам нищо. Толкова е спокойно...
(не стана, както исках)
No comments:
Post a Comment