Слушам си "Глава" на Графа и се питам разни неща. Обикновени, като че ли само. Слушам и Стинг и какво ли не още, а главата започва да ме боли, разкъсваща се в миг на болка...и съмнение. Има ли смисъл всичко това!? Гледам хората си мислят, че правят нещо. Живеят обикновено - учат(купонясват), после ще работят, после навярно семейство плюс деца, ако могат разбира се, после...Какво?! Умират!? Навярно - да. И наречете ме песимист, черноглед или каквото и да е, но какво оставят тези "хора" след себе си. Да, хора в кавички, защото за мен те са мъртви сами по себе си, заровени дълбоко долу по земята от самите тях, забравяйки за светлината горе, забравяйки за всичко, което Някога е било около тях. "Хора", предали се пред низостта и всичко не-свято. И какво...оставят? Нищо! Или ще кажете не съм прав. Остават деца, пари...материалните глупости, коиот някои ценят толкова много. Е, деца. "Деца", бъдещи "хора", защото са научени на същото от същите тези "хора". А другите, истинските души, тези, които се извисяват над този затворен кръг, защото казваха ми едно време, "за да излезеш от един затворен кръг, е нужно да с еиздигнеш над него". С тях какво става? Луди ли са, както ги нарират "хората"? Хора, които живеят не единствено за мига, а за безсмъртието... Хора, които правят всичко, макар често тайно, невидимо за никого друг, но наистина го правят. Хора, коиот не искат нищо в замяна..обричат се на гибел с надеждата за една мечта, за Един сън, за Един миг...
Наксоро майката на една "позната" ми каза, че трябва да работя, за да изкарам пари, за да имам семейсвто, за да мога да гледам добре в живота си, да имам апартамент на пъпа на София, да... Фак! Не искам. не искам и аз да умра така, забравен от света и всичко в него. Нима е нормално. Примитивния живот с цел изкарването си на прехраната и задоволяването с това! Самоубийство!!! Предпочитам живота в пустиня, на спокойствие с вода на 100км. от мен и живот на поне още толкова. Предпочитам го, пред този край за душата ми и пред това някога да имам деца и те да бъдат като мен. Още като малък си знаех, че имам ли семейсвто още от преди това те трябва да са осигурени, не като мен...Да са сигурни, та стане ли нещо с мен, да имат пак всичко. Сега не мисля за това. Сега мисля за мечтата си. За еднички филм, който ще ме изпълне с наслада и желание за вечен сън. Странно е може би, но Аз съм Аз. Романтик...изчезнал вид...не знам.
Sunday, September 17, 2006
Сърчице
пиша пак. но не пиша, а започвам и не свършвам. трия пак. и отново започвам... мисля си за теб. как да те опиша. дали ти, мое мъничко, знаеш отговора на тоз въпрос... поема? а дали да не напиша поема. да изкажа чувствата си в лирика. Не. не ме бива в това... на мен ми дай да пиша и да не спра, но поема... тогава как. "Обичам те" - кажи как да го напиша. да ти разкажа приказка... за принц и принцеса... или за сиромахът и пепеляшка... принцове за нея няма. реалност е все пак това... или просто да оставя сърчицето ми да пише. да каже всичко.
"боли ли те, мъниче"
не отговаря!
"плачеш ли и ти, мъниче"
боли го - да. усещаш как се гърчи. крие се. не иска да покаже сълзите си дори.
"защо се криеш. ела. Аз ще те обичам. ела."
идва ли? вярва ли?
"ще те прегърна и няма да те пусна.ще те пазя. ела"
идва. вярва.
"ще те целуна за лека нощ. ще избърша сълзите ти. ще те милвам до край..ела"
дойде.
плаче.
боли.
"нали знаеш, че те обичам"
"посвири ми тази песен..."
"коя, мъниче?"
"онази песен. която ми пееше, когато пак бяхме сами. когато аз те държах в моите ръце. когато казвах ти "Обичам те""
и засвири.онази песен.бавна.тъжна.и запя.бавно и все по-тъжно.
сълзица падна от мъничето.една едничка достиганала земята.чиста.и сама.
"боли ли те, мъниче"
"боли, но ще мине."
"боли ли те, мъниче"
не отговаря!
"плачеш ли и ти, мъниче"
боли го - да. усещаш как се гърчи. крие се. не иска да покаже сълзите си дори.
"защо се криеш. ела. Аз ще те обичам. ела."
идва ли? вярва ли?
"ще те прегърна и няма да те пусна.ще те пазя. ела"
идва. вярва.
"ще те целуна за лека нощ. ще избърша сълзите ти. ще те милвам до край..ела"
дойде.
плаче.
боли.
"нали знаеш, че те обичам"
"посвири ми тази песен..."
"коя, мъниче?"
"онази песен. която ми пееше, когато пак бяхме сами. когато аз те държах в моите ръце. когато казвах ти "Обичам те""
и засвири.онази песен.бавна.тъжна.и запя.бавно и все по-тъжно.
сълзица падна от мъничето.една едничка достиганала земята.чиста.и сама.
"боли ли те, мъниче"
"боли, но ще мине."
Sunday, August 20, 2006
Monday, August 07, 2006
Последен полет (Киноразказ)
Сутрин. Малка уличка образува проход между два стари блока. Някои от претъпкалите уличката коли са пермаментно неподвижни с напълно спаднали гуми. Бавно друга се измъква от мястото си, за да се опита да се прокрадне към близкия изход. На острещния тротоар тъкмо младо момиче затваря портата на входа. Това е Мария, с нарамена раница, спуната черна коса и забързана походка. Минава по уличката, стигайки до по-голяма. В началото, на която има спирка за градски транспорт и малка будка за вестници. Мария се спира пред нея, усмихната. Заглежда списанията.
Мария: XL няма ли?
Иззад щанда изскача нисичко човече, мургаво, с типични гъсти мустаци и синьо-черна тениска от пазара. Това е Петърчо, наречен умалително заради ръста и изключително високия му глас.
Петърчо: Всичко има.
Засмян подава скритоот списание. Същата ръка поема и приготвените пет лева, без дори да ги погледне. В същия момент пристига и трамвая. Самотна мария се качва без да остане вреем за разговор с Петърчо. Той продължава да гледа към трамвая. Започва да ръми
* * *
Трамваят е почти празен. Лек дъжд. Контрольорката стои до шофьора, полузадрямала. Мария седи на двойна седалка с вдигнати крака, присвити в нея, облегната към прозореца. Раницата се намира в нея. Мария изважда една тетрадка, прибирайки списанието. Отваря я до плик писмо. Поглежда го и прелиства на следващата с недовършена графика и поема. Едиственото, което се чува са звуците на пелсите, все така монотонно, повтарящи се безспир.
Млад мъж инава покрай нея. Силен полъх хлад стряска Мария. Разтреперва се. поглежда към младежа. Облечен в черно с контраст към бялото като платно лице, къса черно-гарванова коса и кафеви, омагьосващи очи, втранчени право в нея. Трамваят спира. Вратите се разтварят и той слиза. Младежът застава на спирката, загледан към обърналото се към него лице на Мария, докато трамваят продължава маршрута си. Дъждът вече се усилва. Мария продължава да пише в тетрадката си. Трамваят спира. Шофьорът гръмогласно извиква нещо напълно неразбираемо, посочвайки с мазния си дебел пръст към табелка "За Гараж". От крясъка контрольорката се посабужда, но виждайки празните места, се настанява още по-удобно. Мария слиза. не вали или едва-едва ръми. Права дълга улица на едната страна блок до блок, а от другата градина с училище. Две-три по-малки деца се гонят. Останалите на групички са се събрали, кои пушат, кои скачат, кои пеят, кои пият.
Мария сяда на близката пейка току до входа, вътре в двоа. Поглежда към пейката. Позната й е! Различава рам някъде измежду безбройните надписи три символа с боя - "М + Б". Усмихва се.
Едно от малките дечица се приближава. Застава точно пред нея, клатушкайки се от крак на крак, напълно притеснено. Това е Мирчу!
Мирчу: Ти нали си Ангел? Стоянчу каза, че не си! Кажи, че си!
Сега спира да се движи, втораче в МАрия, а тя само с еусмихва. Блясък!
Мирчу: тате ми каза, че мама е при ангелите.. И ми ги показа в една книжка, където си ти. Нали си Ангел?!
Мария кленичи до момченцето. Милва го по бузките, загледана в пълните му със сълзи очи. Целува го по челцето.
Мария: Майка ти те обича много и ми заръча да те целуна... Ето...
Мирчу избгва в другия край на двроа, прибира се в сградата. Останалите малчугани го последват. Стоейки няколко мига, загледана към детето, Мария не помръдва. Дъждът отново се усилва. Всички от двора се прибират. Часовникът бие. Бавно три пъти един след друг. Три часът - 03.08.2006 е изписано на цифровото табло над входа към кулата с часовника.
Звукът на трамвая събужда от транса измокрената Мария. Поема към него. Отново е празен. Единствено стар дядо подпрял се на бастуна си, седящ до вратата. Мария не сяда. Застава до вратата. Не слиза на първата спирка. Никой не се качва. не слиза на втората. Отново никой не се качва. Трамваят спира за трети път и сега Мария слиза, а една дузина забързани хорица се качват. Трамваят потегля. Остава само на дълъг и висок мост. Отдолу преминава влак, смесвайки своето тракане с това на отдалечаващия се трамвай. Вали все тала силно.
* * *
Вратите на трамвая се разтварят. Мария слиза изпред същата будка на Петърчо, но сега не е той. Мария притиска устни и продължава напред по малката уличка. Сега не вали. Черно облаци затъмняват ранния следобед. Половината уличка едва е заета. Едиствено застоялите се, нефункциониращи коли.
* * *
Апартаментът е малък. Леко осетен от малките прозорчета. Мария се върти из кухнята, най-вече около кафе машината. Две чашки стоят пред машината, с лъжичка в тях. Мария налива от каната. Поставя ги на масата около неотворено писмо. Взима го, отваряйки го бавно по отвора. Седейки на стопла към масала, чете. Лека усмивка се прокарва по лицето й, последвана от прозявка. Клепачите се присвиват. Заглежда се навън отвъд прозорчето. Тъмнината бавно, но ясно бива измествана от светъл лъч светлина, проникващ право вътре, падащ върху лицето на Мария.
* * *
Мостът. Влакът отминава, оставяйки пълното господство на дъжда, тътнещ в металния парапет. Мария гледа напред, отвъд хоризонта, където релсите се сбират в проста точка. Бързо се възкачва връз парапета, разпервайки ръце под дъжда. Очите й зачервени и въпреки дъжда се виждат птеките сълзи, застинали като белези по лицето й! [Скача]
До парапета лежи раницата й, а върху нея тетрадката с отвореното писмо.
[написано]:Ще се върна утре.. чакай ме на нашата пейка в три!
Борис... Ирак - 03.08.2005"
Мария: XL няма ли?
Иззад щанда изскача нисичко човече, мургаво, с типични гъсти мустаци и синьо-черна тениска от пазара. Това е Петърчо, наречен умалително заради ръста и изключително високия му глас.
Петърчо: Всичко има.
Засмян подава скритоот списание. Същата ръка поема и приготвените пет лева, без дори да ги погледне. В същия момент пристига и трамвая. Самотна мария се качва без да остане вреем за разговор с Петърчо. Той продължава да гледа към трамвая. Започва да ръми
* * *
Трамваят е почти празен. Лек дъжд. Контрольорката стои до шофьора, полузадрямала. Мария седи на двойна седалка с вдигнати крака, присвити в нея, облегната към прозореца. Раницата се намира в нея. Мария изважда една тетрадка, прибирайки списанието. Отваря я до плик писмо. Поглежда го и прелиства на следващата с недовършена графика и поема. Едиственото, което се чува са звуците на пелсите, все така монотонно, повтарящи се безспир.
Млад мъж инава покрай нея. Силен полъх хлад стряска Мария. Разтреперва се. поглежда към младежа. Облечен в черно с контраст към бялото като платно лице, къса черно-гарванова коса и кафеви, омагьосващи очи, втранчени право в нея. Трамваят спира. Вратите се разтварят и той слиза. Младежът застава на спирката, загледан към обърналото се към него лице на Мария, докато трамваят продължава маршрута си. Дъждът вече се усилва. Мария продължава да пише в тетрадката си. Трамваят спира. Шофьорът гръмогласно извиква нещо напълно неразбираемо, посочвайки с мазния си дебел пръст към табелка "За Гараж". От крясъка контрольорката се посабужда, но виждайки празните места, се настанява още по-удобно. Мария слиза. не вали или едва-едва ръми. Права дълга улица на едната страна блок до блок, а от другата градина с училище. Две-три по-малки деца се гонят. Останалите на групички са се събрали, кои пушат, кои скачат, кои пеят, кои пият.
Мария сяда на близката пейка току до входа, вътре в двоа. Поглежда към пейката. Позната й е! Различава рам някъде измежду безбройните надписи три символа с боя - "М + Б". Усмихва се.
Едно от малките дечица се приближава. Застава точно пред нея, клатушкайки се от крак на крак, напълно притеснено. Това е Мирчу!
Мирчу: Ти нали си Ангел? Стоянчу каза, че не си! Кажи, че си!
Сега спира да се движи, втораче в МАрия, а тя само с еусмихва. Блясък!
Мирчу: тате ми каза, че мама е при ангелите.. И ми ги показа в една книжка, където си ти. Нали си Ангел?!
Мария кленичи до момченцето. Милва го по бузките, загледана в пълните му със сълзи очи. Целува го по челцето.
Мария: Майка ти те обича много и ми заръча да те целуна... Ето...
Мирчу избгва в другия край на двроа, прибира се в сградата. Останалите малчугани го последват. Стоейки няколко мига, загледана към детето, Мария не помръдва. Дъждът отново се усилва. Всички от двора се прибират. Часовникът бие. Бавно три пъти един след друг. Три часът - 03.08.2006 е изписано на цифровото табло над входа към кулата с часовника.
Звукът на трамвая събужда от транса измокрената Мария. Поема към него. Отново е празен. Единствено стар дядо подпрял се на бастуна си, седящ до вратата. Мария не сяда. Застава до вратата. Не слиза на първата спирка. Никой не се качва. не слиза на втората. Отново никой не се качва. Трамваят спира за трети път и сега Мария слиза, а една дузина забързани хорица се качват. Трамваят потегля. Остава само на дълъг и висок мост. Отдолу преминава влак, смесвайки своето тракане с това на отдалечаващия се трамвай. Вали все тала силно.
* * *
Вратите на трамвая се разтварят. Мария слиза изпред същата будка на Петърчо, но сега не е той. Мария притиска устни и продължава напред по малката уличка. Сега не вали. Черно облаци затъмняват ранния следобед. Половината уличка едва е заета. Едиствено застоялите се, нефункциониращи коли.
* * *
Апартаментът е малък. Леко осетен от малките прозорчета. Мария се върти из кухнята, най-вече около кафе машината. Две чашки стоят пред машината, с лъжичка в тях. Мария налива от каната. Поставя ги на масата около неотворено писмо. Взима го, отваряйки го бавно по отвора. Седейки на стопла към масала, чете. Лека усмивка се прокарва по лицето й, последвана от прозявка. Клепачите се присвиват. Заглежда се навън отвъд прозорчето. Тъмнината бавно, но ясно бива измествана от светъл лъч светлина, проникващ право вътре, падащ върху лицето на Мария.
* * *
Мостът. Влакът отминава, оставяйки пълното господство на дъжда, тътнещ в металния парапет. Мария гледа напред, отвъд хоризонта, където релсите се сбират в проста точка. Бързо се възкачва връз парапета, разпервайки ръце под дъжда. Очите й зачервени и въпреки дъжда се виждат птеките сълзи, застинали като белези по лицето й! [Скача]
До парапета лежи раницата й, а върху нея тетрадката с отвореното писмо.
[написано]:Ще се върна утре.. чакай ме на нашата пейка в три!
Борис... Ирак - 03.08.2005"
Thursday, July 27, 2006
Wednesday, July 19, 2006
Tuesday, July 18, 2006
Monday, July 17, 2006
Проба за ораторство - Първа част!
[Та първо да си кажа, че всеки със слабо сърце НЕ БИВА ДА ЧЕТЕ ТОВА. Второ - такива ми бяха есетта по Литература след 5-6 клас, та не очаквайте много изненади.. но как сюрпрезирах даскалките, всяка година ги сменяха ;-( Трето - енджой, всяко мнение е добре дошло... всяко контра - още повече (сорръ за некултурното ми поведение :-)]01.52 17.07.2006 ('чи щи ибъ датата)
Пука ли ви какво сме сега - имам в напредвид дата, час, минута... миг? Какво става около вас, в съседите, пред блока или на майната си в далечината, където Осама се крие, Буш си играе с оназ си работа, чудейки се какво да направи с останалите си 2год. като президент или пък... Нима истината е някъде там? Бас държа, че не... и особено вие 'що четет това, мили ми българчета. Една част се наслаждават на приказния живот, даряван им от XXL/TV 1000 или каквито и да и са там сеганите канали. Друга още по-забавно са се напафили/направили/напили/на... и се чудят как да изреват "Копелееееееее, виж ме колко съм злеееееее" (разбира се, на много по-завален език). А трета - спят. Благословени да сте, братя и сестри. Та ви питам - къде сме ние? Българите? 'Що за хора, сме по дяволите.. нима дори вече не сме хомо-сапиенс, амиии... ъммм... хомо бибенди (б.а. - човек пияница - благодаря на wH1spEr за помоща в латинския език) Знаете ли и какво разбрах напоследък - тук, в нашата мила родина НЯМА НИЩО ИСТИНСКО. Колкото и да се мислим за нещо, да се правим на нещо си оставаме плагиати и мечтатели. Душите ни са се изпразнели преди векове, когато турчулята още са ни го набивали изотзаде, задето сме им дали първоначално, ама мани - това е друга дългаааа история, нали така, господа и госпожи, незнайни... Вярвайте си, че сте постигнали нещо... Да, можете. АМА НЕ ТУК! Отидете някъде другаде и повярвайте ми - ще разберете. В България нито кино има, нито публикация, нито пазар, нито музика... Ваща мама, само шурбаджанащина има! Деградирахмеееееее! И няма връщане назад. Само задгранично спасение за тези, които още имат шанс... милички. Уповавайте се на себе си! Аз ще се боря тук обаче, докато умра... или се намери някоя, заради която да напусна, да си идем в Италия например и животец... ;-) Лав я!
Saturday, July 15, 2006
Wednesday, July 12, 2006
Sunday, July 09, 2006
Friday, July 07, 2006
Ехх... за специална приятелка - Щурец и половина... ;-)
[Giuseppe Povia - Il bambini fanno ooh!]
Quando i bambini fanno oh
c'è un topolino
mentre i bambini fanno oh
c'è un cagnolino
se c'è una cosa che ora sò
ma che mai più io rivedrò
è un lupo nero che da un bacino
a un agnellino
Tutti i bambini fanno oh
dammi la mano perchè mi lasci solo
sai che da soli non si può
senza qualcuno, nessuno può diventare un uomo
per una bambola o un robot bot bot
magari litigano un pò
ma col ditino ad alta voce
almeno loro, eh, fanno la pace
così ogni cosa nuova è una sorpresa
proprio quando piove
i bambini fanno oh guarda la pioggia
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oooooooh
e fare tutto come mi piglia
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia,ne sulla lingua
I bambini
sono molto indiscreti, ma hanno tanti segreti
come i poeti
i bambini volan la fantasia e anche qualche bugia
o mamma mia...bada
ma ogni cosa è chiara e trasparente
che quando un grande piange
i bambini fanno oh
ti sei fatto la bua è colpa tua
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oh
non sò più andare sull'altalena
di un fil di lana non sò più fare una collana
lalalalalalala
Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno BOH
tutto resta uguale
Ma se i bambini fanno ohh
basta la vocale
io mi vergogno un pò
invece i grandi fanno NO
io chiedo asilo, io chiedo asilo
come i leoni io voglio andare a gattoni ..
e ognuno è perfetto
uguale il colore
evviva i pazzi che hanno capito cos'é l'amore
è tutto un fumetto di strane parole
che io non ho letto
voglio tornare a fare oh
voglio tornare a fare oh
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia ne sulla lingua..
[превод довечера, нали]
[Giuseppe Povia - Il bambini fanno ooh!]
Quando i bambini fanno oh
c'è un topolino
mentre i bambini fanno oh
c'è un cagnolino
se c'è una cosa che ora sò
ma che mai più io rivedrò
è un lupo nero che da un bacino
a un agnellino
Tutti i bambini fanno oh
dammi la mano perchè mi lasci solo
sai che da soli non si può
senza qualcuno, nessuno può diventare un uomo
per una bambola o un robot bot bot
magari litigano un pò
ma col ditino ad alta voce
almeno loro, eh, fanno la pace
così ogni cosa nuova è una sorpresa
proprio quando piove
i bambini fanno oh guarda la pioggia
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oooooooh
e fare tutto come mi piglia
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia,ne sulla lingua
I bambini
sono molto indiscreti, ma hanno tanti segreti
come i poeti
i bambini volan la fantasia e anche qualche bugia
o mamma mia...bada
ma ogni cosa è chiara e trasparente
che quando un grande piange
i bambini fanno oh
ti sei fatto la bua è colpa tua
Quando i bambini fanno oh
che meraviglia, che meraviglia
ma che scemo vedi però però
e mi vergogno un pò
perchè non sò più fare oh
non sò più andare sull'altalena
di un fil di lana non sò più fare una collana
lalalalalalala
Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno
Fin che i cretini fanno BOH
tutto resta uguale
Ma se i bambini fanno ohh
basta la vocale
io mi vergogno un pò
invece i grandi fanno NO
io chiedo asilo, io chiedo asilo
come i leoni io voglio andare a gattoni ..
e ognuno è perfetto
uguale il colore
evviva i pazzi che hanno capito cos'é l'amore
è tutto un fumetto di strane parole
che io non ho letto
voglio tornare a fare oh
voglio tornare a fare oh
perchè i bambini non hanno peli
ne sulla pancia ne sulla lingua..
[превод довечера, нали]
Tuesday, July 04, 2006
Sunday, July 02, 2006
Saturday, July 01, 2006
July Morning
Нима има смисъл..? Гледаш навън през изгнилите вече от години прозорци все едно съзираш за прът път лъчите на изгряващото Слънце. Нищо не е останало от миналото. Хората, променени в себе си съществуват по приумицата на нечий болен мозък, тласкащ ги към роботизиране. Звездите не се показват нощем, заменени от огромни светлинни надписи, показващи ти пътя към Небесната благодат. Останала е единствено зелената луна, смалена от годините опити върху нея, накарали я да се отдръпва в чакане, трепнеща за мига, в който ще се освободи от оковите на майката-поробителка. А ти... нима имаш смисъл?Височината не ти се струва голяма. Дори нещо повече - някой, незнайно как и за теб, те накара да повярваш, че можеш да летиш. Или беше ти този някой!? Та сега стоиш на прага...загледан напред, без страх и умора в старите закърнели крила. Единствено желание да стигнеш миналото, някъде там скрило се от безполезни човешки мисли, крещейки в болка и ярост!...
Замахваш с окървавените си крила - веднъж, дваж - можеш ли да повториш... Вятърът профучава покрай оголините ти нозе, разтърсвайки ги в бесен танц, карайки цялото ти тяло да се страхува от неизбежната съдба. Но летиш, неизвестно накъде, ала не те и инетерсува. Старата черупка-дом е оставена назад и скоро ще бъде навярно забравена, както са я забравяли хляди преди теб. Странен е светът оттук - виждаш облачета, червени, сини, жълти, прогнили от времето, но все пак красиви. И дъждът, събрал се в цялата си алена красота, отърсвайки се от времето, което му остава да се излее над минаващите долу същества. Единствено странното петно, наподобяващо теб, лежащо далеко надолу разваляше приказността на момента... Нима обаче има смисъл?
Subscribe to:
Posts (Atom)
