Раждане...

Гледаш света през мъничка ключалка на врата, затворена преди много време. Сънищата, колко и рядко да успяват да се преборят с кошмарите, ти се струват реални, по-реални и от тъмнината на шест стени, обляни единствено в мисли и слепота. Песни на тъга изпълват съзнанието ти във всеки един миг на успокоение, бягайки от страха. Предала ли си се? Чувстваш ли болката на огорченото минало и несъществуващото бъдеще. Крещиш ли? Защо..? Нима вярваш, че има смисъл във всичко, което правиш, че можеш да се пребориш с огъня, бушуващ навред около теб? Искаш да летиш, отвъд този затвор, да видиш сънищата такива, каквито трябва да бъдат. Искаш...
Лежиш сама. Борейки се! С мен, с теб, с нас... с всичко и всички! Примирена, но чакаща. Не търсиш вече изход, който така и несъществува...
* * *
Виждаш ли ме? Стоя до теб, притворил очи за последно. Дишам бавно едва-едва, трепнейки в твоето присъствие. Ти не си сама. Спи! Сънувай утрото и утрешните дни, задето бъдещето се пробуди, а Слънцето изгря с нова песен и ритъм. Недей се плаши, ако те вдигна. Недей се буди още, за да видиш с първото отваряне на очите си зеленината на полята, синевата, да усетиш мириса на пролетта... Недей се страхува. Аз ще те пазя, докато силите ми останат назад в спомени. Ала съм силен... недей се срамува от себе си, някога и аз политнах за пръв път, чудейки се дали изобщо имам крила...