Крия се зад маска, закриваща лице, потънало в забрава и болка. Помня времето, когато всичко бе все още наред, и показвах личноста си наяве, докосвана от Слънце и звезди. А сега това ми се струва толкова далеко, като че ли никога не е било, един прост сън-кошмар...Ето пак... нахлупвам ужасяващата маска. Усмихва се тя над разплаканите очи, смее се над изсъхналите устни, зажаднели за капка вода, безсолна и различна от хилядите сълзи. Приказва, общува, вярва, лъже... а аз просто стоя, загледан в дупките към простосмъртието си, чакайки. Някога виках, виках, докато дробовете ми захриптят, а душата ми закърви, но никой не чуваше, задето маската виждат само. Аз съм нейде сам, заобиколен от самота и тъга, прогнила стените, затворили ме, построени от собствените ми ръце със забити нокти в тухлите, къртейки ги навън и навън, но здраво е всичко непокварено от времето...
(ще го довърша утре)
No comments:
Post a Comment