Unreal...

Вървиш бавно по тъмните улици, заляти от миризмата на прогнила кожа. Пак някой се е опитвам да избяга от затвора си, макара да знае, че някога самият той се е затворил. Изпепелената тъкан виси насред оградите, провесена от неръждясващите телени мрежи, по които все така течеше свирепата смърт. Питаш се кога ли ще свърши всичко, кога ще бъдете свободни, здрави... кога цялата тази напаст навън ще отмине и всички ще бъдете спокойни. Болестта бе дошла, още докато беше малък, едва дете, принуждавайки ви да се затворите в собственоръчни затвори, обградени един с друг, запазвайки човечеството занапред. Изминаха вече петдесет години, в които лудостта и злобата бяха наделяли над човешката природа . Първичната истина излезе наяве, показвайки ви ужасяващото си лице.
Чуваш стъпки нечий, ала по цялата улица няма никой, дои в заблудените мрачни отсечки, пескачащи към тухлени стени на не повече от пет метра в страни. Обажда се и.. бебе. Плаче, свирепо, все ли е огладняло. Усещаш го. Близките кашони, захвърлени до стените на старата семинария, помръдват от душещото псе, някога и то било горда собственост на видна личност, все още носещо отличителните си белези на каишка. Приближаваш се, мъчейки се да изпревариш смърта.
Няма нищо... нищо освен стари кашони и малка дървена щайка за плодове и зеленчуци, а под нея...
Детето спря да плаче. Бе не по-голямо от няколко дена, увито в синьо одеалце и жълта кърпа. Очите му по-сини от небето денем, а косата тъмна като мрака, обгръщащ ги в спокоен сън всяка нощ. А то просто заспа, още когато го пое...
"Ще те назова - Иисус"
...