Здравей! Изглеждаш ми различно. Или греша. Все пак не съм те виждал толкова време. Гледаш ме и сякаш в очите ти има такова притеснение. От мен? Този, който те настани в сърцето си като единствена негова любов и иска да те направи щатлива независимо как. Нима? Е, недей. Не трябва. Държиш ръцете си пред устните като да се скриеш. Eдинствено очите оставаш незащитени...
(To be further written)
P.S. Минават дните, през които не съм те съзирал, през които очите ми не срещат твоите, през които сърцето ми бленува да го стоплиш отново. Минават дните без да зърна усмивката ти, прикрита в реалността на ежедневието, замаскирана, превъплътена в щастие за други, но истинска за теб, за мен. И се питам кога...Отново съм тук, загледан през малкия ми прозорец към едничката ми звезда. Една тя се промъква през процепите на междублоковото пространство, пращайки ми усмивки та макар и за миг и сякаш тогава ти си до мен. Виждам те такава, каквато за последно те прегърнах, а и ми се усмихваш, като на малко дете, а и... Държа писалката, треперейки от вълнение. Нима наистина си ти. Не отговаряш, но все така ми се усмихваш, търсейки очите ми или може би търсейки път през тях. Но ще намериш ли, когато душата ми си ти, когато животът ми си ти, а сърцето лети, търсейки теб. Свеждаш глава. Не ми вярваш. Но знай, че те обичам, защото е така. Знай, че ти си единствена в мислите ми, защото е така. Знай, че когато сънувам, аз сънувам теб, че когато поглеждам към звездата, аз виждам теб, че когато пиша, рисувам, пея, свиря, аз го правя с Теб! Защото е така...Усмихваш ми се, но си отиваш. Звездата ми се скрива, ноща настъпва силно, превръщайки и последните слуги на деня в свои роби, притихнали в тиха дрямка. Шепнеш ми леко, отивайки към необятната тишина на слугите ти, докато ме оставяш в мрака, непрогледен с единствен спомен за усмивка и топлина на прегрътка, отминала заедно с времето. Пръстите ми се свиват в студенината на юмръци, оголвайки кокалчетата, изпъкнали враждебно към околността, едва прикрити от проскубан стар пуловер. А трябва да чувствам и умора, да заспивам леко, навярно ми е време... Не мога. Опитвам се все още, незнайно поради какъв инат, да различавам остатъците мастило под движещата се в ръката ми писалка, непредаваща се...и защо ли....
(Организаторите на Фест 2000)
Смях! Смях! Смях... Престани! От къде идва, по дяволите? Чуваш го, не спирайки да се нахвърля върху теб, задушавайки те отвътре, отвън, оставяйки те напълно сам, загниващ, пропилян, изгубен в пропаст, изникнала сред купчината хълмове, напът нагоре към небесата, напът нагоде към Рая, напът нагоре към Нея! А сега единствено този отвратителен смях! Престани! Бог ли е това? "Ако искаш да размееш Господ, започни да си правиш планове" ми казваше тя. Той ли се смее сега, той ли ми се присмива на мен бедния Мечтател?! Аз, който се усмелих да дръзна да бленувам, желая нещо "недопостимо" за мен! Толкова ли съм жалък, че не Мога да мечтая! За това ли ме наказват сега?
Искам да ти кажа само, че... Помниш ли, когато вървяхме двамата. Сами, а около нас бе тъмно, с изгряла Луна и пръснати звезди. Държах те за ръка, а понякога и ти ме насилваше да потомя моята в твоите, за да ме предпазиш от студа. Но не ми беше студено, а напротив. Сърцето ми се радваше тогава, само задето бях до теб, а то е способно да стопли всеки един дом в радиус от 1000 мили. ;-)
Крещя. Само това ми остана да правя, невиждайки изход. Краката ми замряха върху застудяващия се все повече под, стискайки ги към себе си с едничката идея да се опитам да ги съживя. Но май и аз изстивах също като тях. Дори не забелязвах голотата си сред еднообразието на това обезцветено пространство. Мисълта кога бях попаднал тук, защо, как. Безнадеждна! Колкото и да се мъчех, не усещах признак за приближаване към истината, а времето течеше болезнено за съществуванието ми. Дали всичко не бе просто сън? Да, навярно е така. И всеки момент ще отворя очи, прозирайки отново болезнено, но истинско, към изгряващото слънце, а до мен ще бъде тя и всичко ще бъде наред. Да, защото всичко е просто сън. Аз сънувам! А ако не е сън... Нима в съня ми болката е толкова реална. Защото боли. Дочух последното пукване на пръстите ми, вкопчили се в колената. Не можех да ги мърдам вече, оставайки вледенен с единствения си страх. А тя къде е? Помня, че беше до мен. "Ох, Боже, колко много те обичам!" казваше. Помня лицето й, помня ласките й, помня я..до мен. Дали ме вижда сега. Да изкрещя ли? Хей, здравей! Едва-едва гласът ми се надига над изкревеното ми тяло, долитайки доку ушите ми. Не отговори. Не ме е чула! А нямаше ли да бъде до мен? Не обеща ли...
(Репетиции Фест 2005 - Снимка: Славея)
