Последното писмо...?

Искам да ти кажа само, че... Помниш ли, когато вървяхме двамата. Сами, а около нас бе тъмно, с изгряла Луна и пръснати звезди. Държах те за ръка, а понякога и ти ме насилваше да потомя моята в твоите, за да ме предпазиш от студа. Но не ми беше студено, а напротив. Сърцето ми се радваше тогава, само задето бях до теб, а то е способно да стопли всеки един дом в радиус от 1000 мили. ;-)
Помниш ли, когато те прегръщах, а ти гледаше в другата посока, криеща лицето си от мен. Криеше мислите си ли тогава? Мисли, спомени, мечти, водещи те далеч, където ме няма. Ала аз бях там, стискащ те силно, за да те предпазя от всичко, което можеше да те накара и една сълза да пророниш. Независимо видим или невидим.
Помниш ли...
Стоя сега, загледан в хоризонта. Там ли си? Не бива да питам! Гледам вълните да се удрят в скалите долу под пропастта, пеейки своята песен, донасяйки далечни истории. И може би някоя от тях, някъде на другия кай на света, ще разкаже моята. Потапяйки се в нея, да ме отнесе в дълбините, където непознатото царува.
Помниш ли, че исках да ти кажа, че..те обичам! И ще те обичам...