Кой съм аз...? (Suicider)

Плача, а не трябва ли? Гледам миражите през прозореца, копнеейки поне за миг да бъдат истински. Черен гарван кръжи над тях, грачейки сякаш искайки непрестанно да ми напомня, че всичко е било лъжа, че всичко е лъжа. Откъсвам последната си здрава плът, поставяйки я в пламъците, горящи все по-бурно зад гърба ми, виейки, провъзгласяващи царството си. Непобедими сега! Сълзите ми едва се откъсват от поруменелите бузи, изпарявайки се недостигнали земята. И те никога няма да се слеят с майката, възкачвайки се на небето още със самото си раждане, неоставащи дори заветната пепел, с която фениксите преди ери така се гордееха. Тези лицемерни Богове, изоставели чедата си на произвола на коварната съдва, проклинайки себе си в прокобната вечност. Сумрак! Без-дъние! Нищета! Тишина... Тъжно е, когато човек прогледне, виждайки къде му е отредено да умре. Тъжно е, когато разбере, че въпреки борбата си, това същото място, не се променя. Тъжно е, когато душата му достигне небесата и там приключва пребиваването си... сама сред безброй други самотни души, греещи да бъдат видяни, да бъдат запомнени и избрани. Тъжно е... но реално!