Не спираш. Краката започват да болят. Но не спираш. Чуваш удрящите се в асфалта едри капки дъжд и сякаш те отбягват, оставяйки суха диря подир теб, мъчейки се да излеят целия си гняв в края на пътя ти. Но не спираш. А той продължава да се вие все нагоре и нагоре, тънейки в скръб и стонове на забравени герои. Спомняш си как като малък бе хвърлял камъни по тях, докато не чу един да се провиква, съскайки озлоблено. Същите каменни стари статуи, изоставени та дори и от времето. Посрещате и обезводнения басейн на парка със сринатия си мост, плачейки в тон със занамарената си беседка. Звездите протестират, викат, искат да спреш, да не правиш следващата крачка, да се обърнеш, да бягаш, надалеч, там, където светът е илюзия, където светът е приказка, да застанеш послушно в ролята си, да я играеш, да бъдеш пак това, което ти е предопределено...Надписът, същият откъртен, едва забелязващ се сред мрака, дерзаещ над скърцащите, подбутвани от непокорния вятър, порти. Няколко крачки, само няколко и ще бъдеш там. Ще я видиш! Ще стои, както винаги. Ще те чака... с тъжното си лице и откъснати крила, но все пак прегрътката й ще те стопли...
Плочата е студена, но не мислиш за това сега. Дори няма значение. Опитваш се да гледаш нагоре, където тя стои над каменната си ложа, загледана сега в теб, ронейки последната си сълза. И затваряш очи...
No comments:
Post a Comment