Тъмнина

Крещя. Само това ми остана да правя, невиждайки изход. Краката ми замряха върху застудяващия се все повече под, стискайки ги към себе си с едничката идея да се опитам да ги съживя. Но май и аз изстивах също като тях. Дори не забелязвах голотата си сред еднообразието на това обезцветено пространство. Мисълта кога бях попаднал тук, защо, как. Безнадеждна! Колкото и да се мъчех, не усещах признак за приближаване към истината, а времето течеше болезнено за съществуванието ми. Дали всичко не бе просто сън? Да, навярно е така. И всеки момент ще отворя очи, прозирайки отново болезнено, но истинско, към изгряващото слънце, а до мен ще бъде тя и всичко ще бъде наред. Да, защото всичко е просто сън. Аз сънувам! А ако не е сън... Нима в съня ми болката е толкова реална. Защото боли. Дочух последното пукване на пръстите ми, вкопчили се в колената. Не можех да ги мърдам вече, оставайки вледенен с единствения си страх. А тя къде е? Помня, че беше до мен. "Ох, Боже, колко много те обичам!" казваше. Помня лицето й, помня ласките й, помня я..до мен. Дали ме вижда сега. Да изкрещя ли? Хей, здравей! Едва-едва гласът ми се надига над изкревеното ми тяло, долитайки доку ушите ми. Не отговори. Не ме е чула! А нямаше ли да бъде до мен? Не обеща ли...