Ти...

Здравей! Изглеждаш ми различно. Или греша. Все пак не съм те виждал толкова време. Гледаш ме и сякаш в очите ти има такова притеснение. От мен? Този, който те настани в сърцето си като единствена негова любов и иска да те направи щатлива независимо как. Нима? Е, недей. Не трябва. Държиш ръцете си пред устните като да се скриеш. Eдинствено очите оставаш незащитени...

(To be further written)

P.S. Минават дните, през които не съм те съзирал, през които очите ми не срещат твоите, през които сърцето ми бленува да го стоплиш отново. Минават дните без да зърна усмивката ти, прикрита в реалността на ежедневието, замаскирана, превъплътена в щастие за други, но истинска за теб, за мен. И се питам кога...Отново съм тук, загледан през малкия ми прозорец към едничката ми звезда. Една тя се промъква през процепите на междублоковото пространство, пращайки ми усмивки та макар и за миг и сякаш тогава ти си до мен. Виждам те такава, каквато за последно те прегърнах, а и ми се усмихваш, като на малко дете, а и... Държа писалката, треперейки от вълнение. Нима наистина си ти. Не отговаряш, но все така ми се усмихваш, търсейки очите ми или може би търсейки път през тях. Но ще намериш ли, когато душата ми си ти, когато животът ми си ти, а сърцето лети, търсейки теб. Свеждаш глава. Не ми вярваш. Но знай, че те обичам, защото е така. Знай, че ти си единствена в мислите ми, защото е така. Знай, че когато сънувам, аз сънувам теб, че когато поглеждам към звездата, аз виждам теб, че когато пиша, рисувам, пея, свиря, аз го правя с Теб! Защото е така...Усмихваш ми се, но си отиваш. Звездата ми се скрива, ноща настъпва силно, превръщайки и последните слуги на деня в свои роби, притихнали в тиха дрямка. Шепнеш ми леко, отивайки към необятната тишина на слугите ти, докато ме оставяш в мрака, непрогледен с единствен спомен за усмивка и топлина на прегрътка, отминала заедно с времето. Пръстите ми се свиват в студенината на юмръци, оголвайки кокалчетата, изпъкнали враждебно към околността, едва прикрити от проскубан стар пуловер. А трябва да чувствам и умора, да заспивам леко, навярно ми е време... Не мога. Опитвам се все още, незнайно поради какъв инат, да различавам остатъците мастило под движещата се в ръката ми писалка, непредаваща се...и защо ли....