Опиши ме... (За Любовта...)

1… Рисунка
(За Момичето от снимката)

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява. - Здравей!... Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна. - Ти кой си... Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя. - Боли ли? - Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка. Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред. Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...

2… Мечта
(...или може би Сън)

Вървим така, както сме вървяли хиляди пъти. Ала сега не е студено, нито има причина да топлиш замръзналите си ръце в моите, нито да те притискам в мен толкова силно, колкото само малкото дете своето единствено пухено мече. Но го правя, а ти пак потапяш ръката ми в твоите длани. И ми се усмихваш. Казваш, че не си срамежлива, че си напълно различна. Тогава защо си винаги такава с мен. Аз ли те засрамвам, не искам, повярвай ми. Искам да си истинска... не си ли?
Сега аз те водя. Здраво и целенасочено напред. Не знаеш къде отиваме, нали? Минаваме по стръмните улички нагоре към крепостта. Опитвам се да те разсея, разказвам ти за хилядите ми, скучни, истории. За това къде съм бил, какво съм правил. Все немислими и никому непотребни приказки, но май ме слушаш... А така ми се иска просто да те прегърна, да обвия ръце около теб. Слънцето да залези. Луната да изгрее. Звездите да запеят. И приказката да се окаже – истина.
- Виж...
Протягам ръка надолу. Да, знам, че си виждала този пейзаж хиляди път, но виждала ли си го така с мен. Къщите до една схлупени в своебразния си бит, едва посмяват да се покажат над вече червените лъчи. Тук-там громогласни кучета разсичат шепота на блажения летен бриз, веещ досущ като на филм косите ти.
Отвеждам те още по-нататък. Отвъд Камъните, отвъд Скалите, отвъд Пътеката до земя, която ти е позната, но никога до сега не си я виждала така с мен. Земя, от която погледът ти се шири по-надалеч, а фантазията ти открива врати към небивали и бивали страни. Към история за Царе и Царици, история за Магове и Вещици, за мечове и лъкове. Там, където и аз съм роден. А ти не вярваш?
- Виж Еданиел, син на Акамир, Господар на Северните предели... Виж Исиел, дъщеря на Магьосници, най-великата от Клана на Водата... Виж Елнар, наречен от народа си Брагот рут (Внезапен гняв)... Виж...
Разказвам ти за всички тях и още хиляди оставили имената си незабравени за вечни времена. И макар пак да се чувствам като Бран, старчето, което всяка нощ се сбират десетки от покрайнините на Северния кръстопът, за да го слушат как разказва всички тези истории, няма значение. Защото ти искаш да ги чуеш. А времето някак лети. И Слънцето залезе, а Луната придоби владенията си и разпръсна хилядите си по-малки сестри, да запеят песента си, както никога преди. И никога до сега не си я чувала така с мен...
И всяка една от тях се бе събрала в очите ти, за да блестят съпернически на Луната и да ме накарат да полудея. Случайно?
Целувам те, бавно, опирайки устна до устна, толкова гладки. Усещам топлия ти дъх, да пулсира и изведнъж...спре. Миг, в който пръстите ми се плъзгат по лицето ти, очертавайки Кралство, невиждано до сега, та дори и сред Елфите... Мъждукащата светлина на Луната оставя дири на потайност по плавните извивки по тялото. Несъществуващи красоти и мимолетни спомени... Дали?
Не ще забравя...
Ти си реалност...
Ти си Една...

3... Черногледство...
(...или просто Аз)

"Не мога. Не бива. Не е...По дяволите, обичам те, но не мога да се натрапвам, не и когато съм чужд. А така бих дал всичко, за да съм до теб. За да виждам усмивкатата ти или как се срамиш, твърдейки обаче, че не си срамежлива, а напълно. Е може, да си. Но с мен защо така тогава. За Бога, как се влюбих. Мисля за теб, чакам те да се появиш, а си дадох това тъпо обещание, че ще се опитам да не те безпокоя. Дори да те видя online в icq, Не! Ще чакам ти да се сетиш за мен и ако се - Юпииий! Ако ли не...поне ще знам, че не съм те обезспокоил. Казваш, че е лошо Навярно сиправа, лошо е за мен, но аз съм такъв... Боря се, не боря се. Обикна ли, трудно разлюбвам. Да, мога много лесно да се държа настрана, да бъда студен или пък просто приятел в мига, който си го кажа. Да, мога го. Но вътре. Сам ти казах... аз изглеждам като весел олигофрен отвън, радващ се дори на най-малкото, но инак... та така и тук. И те ревнувам, ох как само, не знаеш... Но кой съм аз. Ревността е може би мутирало чувство, желание за внимание, желание за.... майната й. Има я винаги, та особено при нас. това да си рак е ужасно. Мое ли си е, мое е! Но когато не е мое, пак има.. и единствено културата ти може да те спре пред Голям гаф. В повечето случаи."
Очите й се затварят в уютна прегрътка под клепачите. Той бе замлъкнал, незнаещ какво стана. Говори, но кога е бил добър в обясненията. "Объркваш ме" би му казала навярно и го знаеше. Но не той говореше и го знаеше. Бе оставил онова млакото туптящо глупаче с безкрайните мечти, надежди, илюзии и страхове да поеме контрола. Да го обладее, завърнало се след прекалено дълга обиколка, къде ли...
Чуваше само диханието й. Нежно, бавно с точно равен на неговия. Но сърцето й биеше по-бавно, по-спокойно. Неговото излизаше извън орбитата си, пригризвайки собствените сиограничения, преминаващо отвъд болката на саморазрушението.
Кичур коса се спусна над лицето й, скривайки и последната ярко видима част. Дори лунните лъчи сега бяха забранени да пристъпят към владенията й в тишина.
Какво да каже. Какво да открие още. Не смееше и да отвърне поглед, страхувайки се да изапуне може би кратък миг от нейното съшествувание.
"Ние сме приказка, но с незнайно продължение и наистина Сложна и наистина Странна развръзка... каквато би ни допадала идеално."
:-)

(to be further written)