Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг."Обичате ли призраци?" смееш се. Нежно. Безвучно. Те те гледат. И някои ти се радват, особено някоя. Толкова отдавна не те бе виждала. И така й липсваше. Къде се бе изгубил...
"Виждали ли сте човек да умира пред очите ви?" вече и те го виждат. Малък, но все пак пистолет. Държиш го, обръщайки поглед ту към него, ту към смаяните им лица. Не продумват. Знаят, че си странен! Знаят...
Пистолетът сам ли се доближава до устата ти? Какво става... не трепваш. Сякаш всичко е толкова лесно, сякаш не си ти, сякаш правиш нещо познато, нещо, което си правел всеки ден, всяка нощ. Гледаш ги, тях. Очите ти прозират сред отблясъците на огъня, отразявайки светлината, разкривайки нищета, празнота. Къде си? Изстрел...
Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Добра вечер..."
No comments:
Post a Comment