V.A.S.T. - Touched

..:: One of the greatest songs ever ::..

Раждане...

Гледаш света през мъничка ключалка на врата, затворена преди много време. Сънищата, колко и рядко да успяват да се преборят с кошмарите, ти се струват реални, по-реални и от тъмнината на шест стени, обляни единствено в мисли и слепота. Песни на тъга изпълват съзнанието ти във всеки един миг на успокоение, бягайки от страха. Предала ли си се? Чувстваш ли болката на огорченото минало и несъществуващото бъдеще. Крещиш ли? Защо..? Нима вярваш, че има смисъл във всичко, което правиш, че можеш да се пребориш с огъня, бушуващ навред около теб? Искаш да летиш, отвъд този затвор, да видиш сънищата такива, каквито трябва да бъдат. Искаш...
Лежиш сама. Борейки се! С мен, с теб, с нас... с всичко и всички! Примирена, но чакаща. Не търсиш вече изход, който така и несъществува...
* * *
Виждаш ли ме? Стоя до теб, притворил очи за последно. Дишам бавно едва-едва, трепнейки в твоето присъствие. Ти не си сама. Спи! Сънувай утрото и утрешните дни, задето бъдещето се пробуди, а Слънцето изгря с нова песен и ритъм. Недей се плаши, ако те вдигна. Недей се буди още, за да видиш с първото отваряне на очите си зеленината на полята, синевата, да усетиш мириса на пролетта... Недей се страхува. Аз ще те пазя, докато силите ми останат назад в спомени. Ала съм силен... недей се срамува от себе си, някога и аз политнах за пръв път, чудейки се дали изобщо имам крила...

Imagine Me Without You

..:: Една нова мечта, ново начало... към нова пътека ::..

..:: See thru all ::.. [ Thanks for the inspiration ]

"Задушавам се от злобата и лицемерието на хората около мен...мразещи и презиращи всичко чуждо..Защо истинските не ги откривам вече.. нима ги няма!?.."

Стоиш насреща на презрението. Свят изпълнен с доскорошни приятели, обгряни от усмивки и светещи очи, начертани на прага на лъжата и лицемерието. Затваряш очи с надеждата за по-добро утро, опитвайки се да сънуваш далечна мелодия на приказка, разказваща за блясъка на мечтите. Не смееш да кажеш дори на себе си лека нощ, трепнейки в захлас по отминалите дни, отминалите проблеми...
И пак е ден! Слънцето изгрява, пременено в сивкавата си униформа на длъжностно лице. Отдавна не носи старата наслада дори на малките деца, играещи си долу в двора пред блока. А играят ли си все още така..? Или вече просто стоят, загледани нагоре, някъде към твоя прозорец... Облаците застават в мирни редици, обливайки поля и градове, еднакво силно, тържествувайки над собственото си величие.. и разрушение! Същите тълпи, блъскали се до вчера, продължават досадните си игри на ядове, събирайки гнева и яроста си в стъклени буркани, пукащи се от време на време, носейки разнообразие на собствениците си.. а и на околните. Гледаш ги така, както те никога не биха могли да те погледнат. А те те гледат! С ненавист и омраза, знаейки, че си различна. Опитват се да те променят, задето не си тяхна...а могат ли? Но няма значение, защото ти знаеш какво търсиш и го все напред и напред, оглеждайки се понякога около себе си, да не би да си изпуснала мига, разсеяна от виковете на тълпите. А те не ще спрат да викат, дори да си далеко.. чакайки мига, в който ще провъзгласиш възтържествуването си - възкачванетона трона като принцеса... Защото там - чакащ теб - е отговорът!

My Neopet... ;-)

Xwitaniar the Red Xweetok
- Statistics -
Age : 1 hours old
Level : 1
Owner : Bran Bulgarski (You!)
Gender : Male
Height : 18 cms.
Weight : 34 lbs.
Hit Points : 7 / 7
Strength : quite strong
Defence : tough
Movement : cheetah
Intelligence : average
Mood : happy
Hunger : bloated
Intelligence : average


Има си и Petpet на име Ikarishi, който е Weeble ;-)

Funny cartoon =)

Това съм аз... *ирония*

The Mask...

Крия се зад маска, закриваща лице, потънало в забрава и болка. Помня времето, когато всичко бе все още наред, и показвах личноста си наяве, докосвана от Слънце и звезди. А сега това ми се струва толкова далеко, като че ли никога не е било, един прост сън-кошмар...
Ето пак... нахлупвам ужасяващата маска. Усмихва се тя над разплаканите очи, смее се над изсъхналите устни, зажаднели за капка вода, безсолна и различна от хилядите сълзи. Приказва, общува, вярва, лъже... а аз просто стоя, загледан в дупките към простосмъртието си, чакайки. Някога виках, виках, докато дробовете ми захриптят, а душата ми закърви, но никой не чуваше, задето маската виждат само. Аз съм нейде сам, заобиколен от самота и тъга, прогнила стените, затворили ме, построени от собствените ми ръце със забити нокти в тухлите, къртейки ги навън и навън, но здраво е всичко непокварено от времето...
(ще го довърша утре)

Ти.. Аз...

Ти. Минаваш покрай мен, загледана в срама си или може би съжаление..?
Аз. Стъпвам, забравил болка, милост и мечти, с поставена маска на хиляди години стара.
Ти. Не говориш, казвайки си, че всичко е било игра и лесно ще се забрави.
Аз. Умъртвявам себе си, този, търсещ истината насред сънищата.
Ти. Поставяш косите си пред погледа на света, криеейки се от "виновния"..
Аз. Бягам, несмеейки да кажа нищо, уважаващ твоето решение...кога...защо?
Замина.
Заминах.
Не каза сбогом дори...
Опитах се да сътворя мир.
Пропиляваш дни или цял един живот.
Наивен съм отново към съдбите на останалите простосмъртни.
Съществуваш!
Умирам...
Отваряш очи...
Затварям кръгозора си в една простичка точка, погълната от мрак.
Спомняш си.
Забравям, но как!?
Плачеш.
Смея се.. над себе си!
Маска.
Маска.
Не искаш да я махнеш...
Не мога да я махна!

Unreal...

Вървиш бавно по тъмните улици, заляти от миризмата на прогнила кожа. Пак някой се е опитвам да избяга от затвора си, макара да знае, че някога самият той се е затворил. Изпепелената тъкан виси насред оградите, провесена от неръждясващите телени мрежи, по които все така течеше свирепата смърт. Питаш се кога ли ще свърши всичко, кога ще бъдете свободни, здрави... кога цялата тази напаст навън ще отмине и всички ще бъдете спокойни. Болестта бе дошла, още докато беше малък, едва дете, принуждавайки ви да се затворите в собственоръчни затвори, обградени един с друг, запазвайки човечеството занапред. Изминаха вече петдесет години, в които лудостта и злобата бяха наделяли над човешката природа . Първичната истина излезе наяве, показвайки ви ужасяващото си лице.
Чуваш стъпки нечий, ала по цялата улица няма никой, дои в заблудените мрачни отсечки, пескачащи към тухлени стени на не повече от пет метра в страни. Обажда се и.. бебе. Плаче, свирепо, все ли е огладняло. Усещаш го. Близките кашони, захвърлени до стените на старата семинария, помръдват от душещото псе, някога и то било горда собственост на видна личност, все още носещо отличителните си белези на каишка. Приближаваш се, мъчейки се да изпревариш смърта.
Няма нищо... нищо освен стари кашони и малка дървена щайка за плодове и зеленчуци, а под нея...
Детето спря да плаче. Бе не по-голямо от няколко дена, увито в синьо одеалце и жълта кърпа. Очите му по-сини от небето денем, а косата тъмна като мрака, обгръщащ ги в спокоен сън всяка нощ. А то просто заспа, още когато го пое...
"Ще те назова - Иисус"
...

15.06.2006 ~03:52 (+2 GMT)

Алоу... чувате ли гласа ми? Не знам какво ми става днес, а по принцип тези няколко дни. Бях напълно се променил, ала си дойдох и отново тези ужасни мисли в главата ми. И този трепет на сърцето, приближавайки до онова така "странно-объркващо-срамежливо" (хаха) момиче. Ах, как само трепти това сърце...! И някак мисля, мисля все едно ги е нямало теази два месеца. Времетъо бе спряло. Слънцето изгряваше всеки ден да повтори еднаквата си пътека, връщайки се вечер отново на стартова позиция, казвайки си "няма да дойде утре". А не, благодаря ви много. Дайте сила на инвалида и подновете страданията му, за да почувства живота в изгнилата си плът, в атрофиралите си мускули и разрушени кости. А да боли... че какво е болката освен относителност във времето. Е=мс(на квадрат), променяме диференцията, отнасяме към настоящето, заменяме корените, пренасяме действието, получаваме Е=gm(на квадрат) или сиреч казано... времето, за което ще преминете разстоянието от етажа, на който се намирате, до мястото, където ще се разпльокате.
Ай как съм уморен, а тепърва трябва да се стягам, да местя лодки, да подновявам срещи... Да стегна ума си и това КАКВО ИСКАМ! И колко всъщност неща искам и дали трябва да ги степенувам. Дали? А и от коя гледна точка да ги погледна... на егоиста, на аутроиста, на наивника, на глупака, на кучето на Павлов?...

Що е любов и има ли почва у нас?

Или просто сме си българи и давайте да си приказваме само за: "плюскане и ебане", а от време на време и за Сране! А тези италианци (как само ги мразят българите за това, чак им се подиграват) знаят само: "Soldi, mangia, amore" Трябва ли му друго на човек и дали това е правилната гледна точка...? Или да му мислим за ебането - наред, каквото падне, без да се подбира? Може ли да ме извините, ще отида да повърна след като си представих тази перспектива... (след 5минути) и до какво стигаме накрая?! Има ли почва за "Il Amore" в мизерна България? Има, и то доста плодородна, но за съжаление незасята и незнанието как да се отглежда води до дефектен продукт, наречен - гаджелък!

Липсваш ми...

Мъча се да забравя. Мъча се да намеря дори най-малкия недостатък в теб. Мъча се да разбера, да намеря начин да спра да те обичам. Дори не знам защо го правя. За да не боли толкова, когато не си до мен? Не... тогава? Дори не знам как се влюбих, за Бога! Та ти беше същото момиче с онази, за мен, срамежлива усмивка, с онези две очи, притискащи ме до стената, погледнейки ме, с онова лице, контрастиращо насред грозотата, с топлото сърце, описвайки го студено, сгряващо в студа ръката ми, протегната към теб. Ти си това момиче, което прегърна мен, незаслужелия. Ти си тази, обещала ми света, а не знаеше ли, че ти бе света насред всичките несгоди. Весела бе... Весела си... макар тъга да съсизарам. Ти бе щастието... Ти си щастието... ти искаш да си щастлива!

I Hate To Be Loved... I Love To Be Hated...

Мрази ме... Мрази мен, този, който те държеше да не паднеш. Мрази мен, този, който беше до теб, когато всички други ти показаха лицемерните си лица. Този, който ти подари мириса на свобода, когато беше се затворила в самота. Който виждаше в теб тази, която не си пред никого другигу. Мрази ме... докато те обичам. Мрази ме, колкото ти сърце дава, та и повече. Мрази ръцете ми, които те докосваха. Мрази сърцето ми, викащо твоето име. Мрази... И капчица любов не ми поднасяй, задето болката... Мрази ме!

Опиши ме... (За Любовта...)

1… Рисунка
(За Момичето от снимката)

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява. - Здравей!... Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна. - Ти кой си... Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя. - Боли ли? - Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка. Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред. Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...

2… Мечта
(...или може би Сън)

Вървим така, както сме вървяли хиляди пъти. Ала сега не е студено, нито има причина да топлиш замръзналите си ръце в моите, нито да те притискам в мен толкова силно, колкото само малкото дете своето единствено пухено мече. Но го правя, а ти пак потапяш ръката ми в твоите длани. И ми се усмихваш. Казваш, че не си срамежлива, че си напълно различна. Тогава защо си винаги такава с мен. Аз ли те засрамвам, не искам, повярвай ми. Искам да си истинска... не си ли?
Сега аз те водя. Здраво и целенасочено напред. Не знаеш къде отиваме, нали? Минаваме по стръмните улички нагоре към крепостта. Опитвам се да те разсея, разказвам ти за хилядите ми, скучни, истории. За това къде съм бил, какво съм правил. Все немислими и никому непотребни приказки, но май ме слушаш... А така ми се иска просто да те прегърна, да обвия ръце около теб. Слънцето да залези. Луната да изгрее. Звездите да запеят. И приказката да се окаже – истина.
- Виж...
Протягам ръка надолу. Да, знам, че си виждала този пейзаж хиляди път, но виждала ли си го така с мен. Къщите до една схлупени в своебразния си бит, едва посмяват да се покажат над вече червените лъчи. Тук-там громогласни кучета разсичат шепота на блажения летен бриз, веещ досущ като на филм косите ти.
Отвеждам те още по-нататък. Отвъд Камъните, отвъд Скалите, отвъд Пътеката до земя, която ти е позната, но никога до сега не си я виждала така с мен. Земя, от която погледът ти се шири по-надалеч, а фантазията ти открива врати към небивали и бивали страни. Към история за Царе и Царици, история за Магове и Вещици, за мечове и лъкове. Там, където и аз съм роден. А ти не вярваш?
- Виж Еданиел, син на Акамир, Господар на Северните предели... Виж Исиел, дъщеря на Магьосници, най-великата от Клана на Водата... Виж Елнар, наречен от народа си Брагот рут (Внезапен гняв)... Виж...
Разказвам ти за всички тях и още хиляди оставили имената си незабравени за вечни времена. И макар пак да се чувствам като Бран, старчето, което всяка нощ се сбират десетки от покрайнините на Северния кръстопът, за да го слушат как разказва всички тези истории, няма значение. Защото ти искаш да ги чуеш. А времето някак лети. И Слънцето залезе, а Луната придоби владенията си и разпръсна хилядите си по-малки сестри, да запеят песента си, както никога преди. И никога до сега не си я чувала така с мен...
И всяка една от тях се бе събрала в очите ти, за да блестят съпернически на Луната и да ме накарат да полудея. Случайно?
Целувам те, бавно, опирайки устна до устна, толкова гладки. Усещам топлия ти дъх, да пулсира и изведнъж...спре. Миг, в който пръстите ми се плъзгат по лицето ти, очертавайки Кралство, невиждано до сега, та дори и сред Елфите... Мъждукащата светлина на Луната оставя дири на потайност по плавните извивки по тялото. Несъществуващи красоти и мимолетни спомени... Дали?
Не ще забравя...
Ти си реалност...
Ти си Една...

3... Черногледство...
(...или просто Аз)

"Не мога. Не бива. Не е...По дяволите, обичам те, но не мога да се натрапвам, не и когато съм чужд. А така бих дал всичко, за да съм до теб. За да виждам усмивкатата ти или как се срамиш, твърдейки обаче, че не си срамежлива, а напълно. Е може, да си. Но с мен защо така тогава. За Бога, как се влюбих. Мисля за теб, чакам те да се появиш, а си дадох това тъпо обещание, че ще се опитам да не те безпокоя. Дори да те видя online в icq, Не! Ще чакам ти да се сетиш за мен и ако се - Юпииий! Ако ли не...поне ще знам, че не съм те обезспокоил. Казваш, че е лошо Навярно сиправа, лошо е за мен, но аз съм такъв... Боря се, не боря се. Обикна ли, трудно разлюбвам. Да, мога много лесно да се държа настрана, да бъда студен или пък просто приятел в мига, който си го кажа. Да, мога го. Но вътре. Сам ти казах... аз изглеждам като весел олигофрен отвън, радващ се дори на най-малкото, но инак... та така и тук. И те ревнувам, ох как само, не знаеш... Но кой съм аз. Ревността е може би мутирало чувство, желание за внимание, желание за.... майната й. Има я винаги, та особено при нас. това да си рак е ужасно. Мое ли си е, мое е! Но когато не е мое, пак има.. и единствено културата ти може да те спре пред Голям гаф. В повечето случаи."
Очите й се затварят в уютна прегрътка под клепачите. Той бе замлъкнал, незнаещ какво стана. Говори, но кога е бил добър в обясненията. "Объркваш ме" би му казала навярно и го знаеше. Но не той говореше и го знаеше. Бе оставил онова млакото туптящо глупаче с безкрайните мечти, надежди, илюзии и страхове да поеме контрола. Да го обладее, завърнало се след прекалено дълга обиколка, къде ли...
Чуваше само диханието й. Нежно, бавно с точно равен на неговия. Но сърцето й биеше по-бавно, по-спокойно. Неговото излизаше извън орбитата си, пригризвайки собствените сиограничения, преминаващо отвъд болката на саморазрушението.
Кичур коса се спусна над лицето й, скривайки и последната ярко видима част. Дори лунните лъчи сега бяха забранени да пристъпят към владенията й в тишина.
Какво да каже. Какво да открие още. Не смееше и да отвърне поглед, страхувайки се да изапуне може би кратък миг от нейното съшествувание.
"Ние сме приказка, но с незнайно продължение и наистина Сложна и наистина Странна развръзка... каквато би ни допадала идеално."
:-)

(to be further written)

Кой съм аз...? (Suicider)

Плача, а не трябва ли? Гледам миражите през прозореца, копнеейки поне за миг да бъдат истински. Черен гарван кръжи над тях, грачейки сякаш искайки непрестанно да ми напомня, че всичко е било лъжа, че всичко е лъжа. Откъсвам последната си здрава плът, поставяйки я в пламъците, горящи все по-бурно зад гърба ми, виейки, провъзгласяващи царството си. Непобедими сега! Сълзите ми едва се откъсват от поруменелите бузи, изпарявайки се недостигнали земята. И те никога няма да се слеят с майката, възкачвайки се на небето още със самото си раждане, неоставащи дори заветната пепел, с която фениксите преди ери така се гордееха. Тези лицемерни Богове, изоставели чедата си на произвола на коварната съдва, проклинайки себе си в прокобната вечност. Сумрак! Без-дъние! Нищета! Тишина... Тъжно е, когато човек прогледне, виждайки къде му е отредено да умре. Тъжно е, когато разбере, че въпреки борбата си, това същото място, не се променя. Тъжно е, когато душата му достигне небесата и там приключва пребиваването си... сама сред безброй други самотни души, греещи да бъдат видяни, да бъдат запомнени и избрани. Тъжно е... но реално!

Кой съм аз...? (Чужд)

Гледаш ме с презрение. Вече съм ти чужд. Да те мразя ли? Обичах ли те? Обичам те! Трия сълзите си с нож в ръка, окървъвяван не веднъж. Задушавам се от собствената си нищета и просмукани сълзи, вграбчили се в гърлото ми като за спасителен пояс, трупащи се в купчина, наподобяваща Смърт. Гледаш ме, безчувствена, сама, една. Гледаш ме мен, единствен, забравен, отдаден - бездушевен. Малките бели облаци, доскоро гонени от властолюбивото Слънце, сега закриваха небосвода, тъмнеейки в мига на всичката си красота, проливайки не сълзи от тъга, а проклинайки света, заливащи го в порой, убивайки всяко начало и слагайки всеки край. Гледаш ме, светлеейки. За последно? Откриваш ми врата, затваряш ми едничкия прозорец назад. Кажи, протягайки ръка, спасение ли е това или ме чакаш пак Аз да те спася. Желание или копнеж, молитва или прошка. Обичаше ме? Обичаш ли ме? Хвърляш стрелите си със спотаен поглед и прикрити устни. Убиваш ли? Или ме приспиваш за сетен сън, несподелен, незапомнен, небивал и небиващ, не ще бъдещ. Отиваш си. За последно? Убиваш ли? Убиваш ме!...

Halo

I'm the man, I'm the king, I'm the one that's pure inside. Everyday, everyway I smell of suicide, bitter sins how they grow within. So you tell me it ain't right - I AM...ALL SINS. And you're my reason for life! I will stone you,stone you... Wrap my arms around you I will stone you, stone you my little HALO! I'm the man, I'm the king, I'm the one that's broken from giving. Everday, everyway I swear just one last try killing me with the death to be something that's so right - I AM...ALL SINS. My hands are scarred with time feel through my eyes... I'm the man with the rock in his hand, got the rock in my hand - gonna stone you stone you. Make a change, gotta rearrange, idle minds, crushing time - I AM...ALL SINS. And you're the reason for life...

Understanding Me

Tie me down and try to take samples for examples. You could never see. Walk on me but watch where you're stomping. Walk with caution! You couldn't comprehend! Step inside and see! Justify! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me! Understanding me! What do you know about me?! Am I alive?! Can I see?! What's happening around me?! Put me down without even speaking forever thinking you couldn't understand. Step inside and see. Compromise! You could never see my life is, you could never be my life is, you will never try my life is...Understanding me...Understanding me..... Step inside and see! Crucify!...

FEST 2006 (Трета вечер) та и Анализ...

Ами.... продължи повече от миналата година. До тук с похвалите. "На т'слата дръжката" по време на сбора на Випуска, последвана от "емблематичните" песни? ^_^ Да не говорим, че някои от наградениети... Е, който бил, бил. Вече слухът му е увреден. Все пак по-добре от миналата година. Имаше си "Уууу", имаше си всичко нормално, но нямаше псувни между публика, органиатори и.т.н. Общо взето... Удри ме по главата!

Come what may

Never knew I could feel like this

Like I've never seen the sky before

Want to vanish inside your kiss

Every day I love you more and more

Listen to my heart, can you hear it sings

Come back to me, and forgive everything

Seasons may change, winter to spring

But I love you until the end of time

Come what may

Come what may

I will love you until my dying day

Suddenly the world seems such a perfect place

Suddenly it moves with such a perfect grace

Suddenly my life doesn't seem such a waste

It all revolves around you

And there's no mountain too high

No river too wide

Sing out this song and I'll be there by your side

Storm clouds may gather

And stars may collide

But I love you until the end of time

Oh, come what may, come what may

I will love you, I will love you

Suddenly the world seems such a perfect place

Промяна (Part II)

Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Обичате ли призраци?" смееш се. Нежно. Безвучно. Те те гледат. И някои ти се радват, особено някоя. Толкова отдавна не те бе виждала. И така й липсваше. Къде се бе изгубил...
"Виждали ли сте човек да умира пред очите ви?" вече и те го виждат. Малък, но все пак пистолет. Държиш го, обръщайки поглед ту към него, ту към смаяните им лица. Не продумват. Знаят, че си странен! Знаят...
Пистолетът сам ли се доближава до устата ти? Какво става... не трепваш. Сякаш всичко е толкова лесно, сякаш не си ти, сякаш правиш нещо познато, нещо, което си правел всеки ден, всяка нощ. Гледаш ги, тях. Очите ти прозират сред отблясъците на огъня, отразявайки светлината, разкривайки нищета, празнота. Къде си? Изстрел...
Всички са там, събрали се, запалили огън макар да е лято, все пак е посред ноща вече, пеят, веселят се. Приближаваш, вторачил се в далечината на алеята, толкова позната, ала в този момент ти изглежда и така различна. Вече са под теб, долу до реката. Не са те чули, а и как. Винаги си бил толкова тих, невидим, сливащ се с мрака, както майката се слива с новороденото си дете. Не потрепваш. Дъхът ти бавно разкъсва съвършената тишина, обградила те за миг.
"Добра вечер..."