this is over

my sense died! DOT.

интимно

/not the quite right, but/

нови строежи. сякаш хората се множат на секунди и никой в това време не умира. нови строежи. ей тук долу насред нищото. около моя дом. гледам ги западнали, осверепели. до един пияни или нагълтани с отровен дим. строят. строят новите си сгради, мечтаейки някой ден да ги напълнят със странни птици мигрирали за зимата от север. надали. хората не са глупави. та кой би дошъл да живее тук. до мен. тишината си я обичам и в мига, в който ми я развалят небесата почерняват, водите се надигат... земята се тресе! та - не знам. те си знаят. но нека си строят. загрозяват всичко. не мога да виждам и сантиметър от витоша. жалко. сякаш всичко е замряло, за да чуе какво идва...

шест дена.. без един миг отдалече

нося си китарата. сякаш мога да свиря на нея. но е секси някак си. всичко да е в поза. да съм си поставил маската на свеж, на отворен, на секси, на китарист с муза и коз в уста. на човек, който не му пука, а всъщност е напълно обратното. понякога се чудя дали всичко това има смисъл..
моливът вече е бил подострян навярно дни наред, всеки път все по-остро, все по-силно. останал едва на една четвърт от първоначалната си форма- сякаш всичко е различно. а да не са минали и три дни.
вече е студено. вятър свисти покрай ушите ми. далеч не на запад. жалко.
листът хартия се блъска в себе си, опитвайки се да се свие. да се прегъне, завирайки се колкото може повече към топлината си, която така и само тя си усеща.
допирът на молива към хартия е звук. звук, който аз не чувам вече. звук, който колкото и да ти се иска, не можеш да пропуснеш. звук, на плочка. на дърво. на гора. на различие. мастилото мълчи, макар да пишеш, да се описваш, да .. с него. моливът пее. а може би плаче. аз вече не го чувам. а искам..
може би не знам какво искам. може би съм дете. може би капризнича. може би "си вкарвам" филми. може би се смея или плача. може би дишам. но някак - обичам. не използвам "харесвам", защото мога да харесвам кебапчето с моркови. а обичам. а съм влюбен. а това не мога да сравнявам с нещо ежедневно.
но мълча. всички са като деца. не, че някой трябва да го касае. но всички са като деца, а аз се опитвам да си спомня какво беше да си дете, но единственото, което долавям е - тъгата. аз тъжен ли трябва да съм?! а обичам. искам да се радвам. искам да се смея. искам да плача. искам да капризнича. искам "да си вкарвам филми". искам да дишам. само защото обичам. само защото ОБИЧАМ НЕПРАВИЛНО! кое ли трябва да подчертая - "обичам" или "неправилно". знам, че не трябва. два месеца го знам. но.
искам да съм аз. да седя на сред малка или голяма полянка. да виждам макло хълмче или огромен масив камъни-планина-кълбо планета. да слушам песента на поточе или океан. да се усмихвам на шегите на ветровете или кой знае какво. да се чувствам "във филм". филм направен от обич. от любов. от радост. от ... коз, ако ще! или просто наивност и детска романтика, подарявана в малки книжки, червени на цвят, обвързани с панделка. книжки, за любимата дама, насред императорския двор..
имам си китара. красива, но ненужна китара.
имам си молив. красив, но нетраен молив.
имам си лист хартия. красив, но почернял от думи и срички. от песни и рисунки.
имам си покрив и ръб. приказен, но далече.
а ти си на запад. десет метра натам. на същия ръб. в същото време. някак на запад.
държиш цвете. от някъде цвете или стрък трева.
гледаш напред. някъде напред или просто мечтаеш. "за какво мечтаеш.."
а аз обичам.. и мълча.
останал и без едничко, де има за мене цена.

[Stateless - The Language ft. Lateef The Truthspeaker]

afglapi

балонът летеше с крила. да, балоните имат крила, за да могат да летят. но ние така и не можем да ги видим. а крилата на този балон бяха приели вихъра на последния есенен ден, изкачвайки се все по-нависоко. а балонът бе зелен...

1916

беше малък. безжизнен. никой никога не бе го поглеждал. чакал. седеше на земята, гледайки нагоре към същите тези хора, които го заобикаляха отново.. и отново. не се опитваше да ги спре. подсмърчаше, отново. болен. очите му червенееха от замръзване, контрастирайки на заскрежените клепачи, вежди, лице. ръката му все още драскаше нещо по белотата около него. не бе знак. не бе призив. не бе молба или... драскаше така, безспир, вече 10години. все се намираше кой да мине през дадена линия, та му се налагаше да я повтори, докато не се получи точно това, което е било. пръстите мръзнеха. докато рисуваше с един, другите се притискаха един в друг, търсейки утеха. не помнеше топлина. не бе прегръщан. виждаше групи хора, малки групи от по двама. ходеха бавно. крачейки в синхрон. усмихваха се. бузите им червенееха в спокойствие, засипани с усмивки и блясък. той чернееше. чернееше насред белотата, която се бе превърнала в негов дом. насред тази рисунка, която се опитваше да завърши въпреки болката, която изпитваше. беше се свил на кълбо, с безжизнена лява ръка. загубена отдавна, но все още застинала в силата си около краката, които така и не можеше да изправи. но продължаваше да дълбае в неспирния студ. протягаше ръка напред. белота се изсипа от ръката му. свобода, нечувствана от векове. пръстът се откъсна напред, достигайки до полузавършена линия. и спря. прибра ръката си, пристисната върху другата и остана седнал. върху същата тази черна точка, която представляваше. усмихваше му се. тя. тя, която бе другата черна точица в тази белота. някъде там, драскаща подобна рисунка, не-завърнена не отдавна. усмихваше му се, цялата почервенявайки. с белота по лицето си. усмивка, сгряваща нозете. и сърце, което туптеше по-силно от всеки звук, който бе гърмял в ушите им през всичките тези години. гледаха се така, както се бяха гледали преди много време. когато за пръв път се съзряха измежду преминаващите тълпи. с две докоснати рисунки, съединявайки се в една.

23 секунди от 5 дни

те не знаеха какво правят. седяха на брега на морето. червено-синьо-зеленото момиче и тъжното момче-играчка, загледани в ятата чайки, които се спускаха надолу и се изкачваха нагоре. следяха ги гайдите на стари шотландци, седнали високо на скалите, веещи си полите, докато надуват още по-старите гайди. звуците кръжаха около обнадеждените птици, завъртайки ги около самите себе си, само за да ги отправят наюг. малко момиченце заподскача иззад тях, гонейки зеления си балон. смехът й отекна в далечните скали, блъсна се в сгъстилите се дървета и застана неподвижно над морето, плувайки бавно навътре към дълбините. а там земя не се виждаше. само водата, бавно клатушкаща се след поредната пиянска нощ на хиляди моряци. не чуваше сега друго освен техните забавни сутрешни песни, пригласени с осверепяло хъркане на двама или трима капитана. далеч надолу по брега, там, където стъпките им се скриваха в незримото, все още сиво-кафяв кон напояваше жаждата си. той бе дошъл от пустините далеч назад, за да посрещне изгрева за последно преди да тръгне на север при братята си. изцвили силно, разтърсвайки глава. а щом главата му застана неподвижна, от голямото му око се спусна една единствена чиста сълза.
тъжното момче-играчка смяташе това за мечта. не смееше да затвори очи, за да не изчензе нищо. за да не спре да чува приливащите вълни, стигащи чак до нозете на двамата. а те започваха своята приказка... някак с тъга.

2204

- здравей, чудовище. - каза тя.
каза го сериозно този път. не се усмихваше. не въртеше ръката си в хармонични движения около талията си. не отметна кичура коса от лицето си. стоеше права, застанала пред мен.
не, че не го очаквах. казваше го всеки път, когато се срещахме на същата тази пейка. седя тук, точно от лявата страна. чета една и съща книга всеки път. стигнах едва 30 страница, тъй като тя винаги идваше няколко минути след мен. никога не закъсняваше. но този път в ръката й нямаше цвете. не се усещаше пролет дори в очите й.
седна до мен, точно както винаги. в средата. дясната страна бе оставена свободна, случайно ако някой възрастен господин или дама, имаха нужда да поседнат. скри ръцете си в ръкавите. наистина бе студено, но винаги лявата си ръка поставяше върху моята, която все така я чакаше, за да се стопли. а дясната протягаше към лявата ми буза, когато целуваше за добре дошъл челото ми.
да, нямаше целувка. дори погледът й не се спираше върху мен, а все така гледаше надясно. бе я страх. чакаше.
усещах само вятъра. провираше се изпод пейката, карайки краката ми да зъзнат, отделяйки се от безжизненото тяло. не усещах как треперят, но ги видях за миг. миг, в който сведох глава надолу, за да си поема въздух, след минутата, в която не можех да помръдна.
не можех да я погледна. знаех, че не ме гледа. сякаш го усещах. не можех и да я докосна. исках. ах, как исках. но щом ръката ми се повдигнеше, с идеята да я прегърна, да я стисна към мен, да я обвия, колкото и да ме намрази след това.. не можех. ръката се отскубваше от силите ми и падаше безжизнена.
- чудовище... - промълви едва доловимо.
не я чувах какво казва. виждах само устните й, които се отваряха и затваряха. очите й бяха затворени. главата приведена...
* * *
отворих очи. беше зима. бяла и студена. хората минаваха. някои спираха и сядаха отдясната страна на пейката. не ме поглеждаха. от време на време хвърляха някой боклук зад пейката, но преди да мога да извикам те бяха далече. всякаш всичко се движеше толкова бързо.
четях страница 116 от книгата... предпоследна страница.
за 19 път.

някак в 0часа и 29минути

не мога да дишам. не, не се задъхвам. нищо не ме боли. не изпитвам болка или някой ме души. просто н е д и ш а м. да, усещането е странно. вдишах. поех си въздух, търсейки вкус, незабравим. ала не. не усетих полъх. не видях светлина. не чух библейски хорове. нищо. но не дишам. не издишвам обратно този дъх. водата се плиска, стигайки до крайчеца на нозете ми, изостряйки студа, вкоченил се в крайниците ми. луната така и не иска да изгрее, а я чакам. вече три минути. чакам и не дишам. слънцето отдавна го няма. звездите все още играят на криеница, показвайки се на точно определени места, точно зад проявили се облачета. не вали тази нощ. въпреки студа. а го даваха да вали. поне дъжд. тук никога не е валяло. сякаш бе забравена земя, където само слънцето случайно минаваше и то за кратко, а после се появяваше луната и донасяше вести за обратната страна. там, където хората чаката изревите. там, където вярваха в едностранната си плоска земя. не, не бе едностранна. но да, бе плоска. ала аз съм тук. тук сред обширната земя. цялата зелена, кафява, черна, сива. цялата за мен и едно изоставено дърво. някак изниквало от тази страна, полегнало мъчейки се да заема правилната си посока. беше ми странно, това дърво. спя до него. всяка вечер. всеки път щом слънцето припомни за своето съществувание, аз се скривам зад него и затварям очи. мисля си за думите, които луната ми бе казала. не, няма да ви ги кажа. тя ми заръча...да не казвам. защото става дума за нея. тя, която се усмихва. червено-синьо-зеленото момиче, което дар бе да бъде червено-синьо-зеленото момиче. няма да ви кажа, какво е това. ще разберете, когато я видите. а сега луната не идва. чакам още до пет. броя бавно. минали са само шест минути. броя от нула. показалецът ми се повдига, сочейки нагоре. сякаш ще излитне. среднякът с еизправя, прегръщайки брат си в тяхното пътешествие. сумрак ги следва, а до него и петаче...
издишвам и вдишвам силно, копнейки за чистота.
червено-синьо-зеленото момиче... продума тя, светвайки иззад брега.

някак в 0часа и 10минути

помня.. някога... една страна. там всички хора можеха да летят. да, те имаха крила. разперваха ги. поемаха въздуха под огромните си бяло-черни крила и.. излитаха. да, те виждаха цялата си страна от далече в небесата и чуваха всеки полъх преминаващ покрай тях. докосваха звездите, когато са щастливи. или откъсваха крилете си, когато достигнат най-високите облаци и пропадаха надолу вовеки, ако почувстваха тъгата да ги обзема. но той не падна. помни добре как облакът се прониза през съществото му, веднага щом го достигна. сълзите се спускаха, капейки върху раздраните от порейте гърди. а ръцето му се бяха напоили с кръвта на изтръгнатите нокти. да, за да достигнеш там, ти биваше смачкан. никой не те виждаше там, защото никой не ходеше там. никой не ти казваше не го прави, защото всеки все някога стигаше там, обречени на същото. ала да, той остана. крилете се пръснаха във всички страни, оставяйки след себе си само две рани и последните остатъци от коста, някога принадлежала на безжизнено тяло. а той. той се усмихваше. виждаше своята страна зелена. и затвори очи. не виждаше нея. не искаше да вижда нея или това, което си бе представял за нея. не искаше да усеща мириса на цветя, когато разцъфтваха насред улиците, продавани от стари баби. усещаше само песен...
а луната в това време плачеше.

някак в 1часа и 48минути

той не знаеше дали е човек. не, не беше човек и това го знаеха всички малки човечета, които срещаше на пазара в Шамсрир. но той не знаеше. като по-малък си мислеше, че е човек. обичаше едно момиче, което му бе съседско. беше красиво, а той си я хареса от пръв поглед. всичко бе някак мило, спокойно. той я чакаше на ъгъла на 2ра и 3та, точно преди да завият по 4та, в продължение на 4 седмици. а този период е като 4 години за човек. и всеки път не си продумваха и дума. срещаха се. виждаха се. усмихваха се. той й хващаше ръката и тръгваха. тя го поглеждаше. той нея. усмихваха се. всичко ама наистина всичко, бе наред. и толкова щастливо. сега той не знаеше дали е човек. а нея я няма. тя помисли, че той е човек и си тръгна. не дойде онзи ден на ъгъла на 2ра и 3та. нито го пресрешна на 4та, както се бе случвало един или два пъти. затова той не знаеше дали е човек. не бе пораснал. бузите все оше му се червяха като на всички малки човечета. смееше се на собствените си измишльотини, а чуждите рядко разбираше. виждаше слънцето като голям и силен фенер, насочен да ги убие изпод някоя лупа. мислеше за нея, а като типичен малък човек той се влюбваше веднъж и това бе завинаги. написа й поема. а тя започваще така:

"Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!"

напомняше му на друго. но не бе човек. а сърце, туптящо из гърдите на човек. а той стоеше ли, стоеше някъде навън в дъжда. гледаше към небето, разполовено от стар покрив с разкривени керемиди и пожълтели стени. и не чувстваше топлина, а студ вледеняваше същността му. и не бе човек, а сърце. знаеше сега. но срце без сърце, умира... просто ей така.

"Един бряг"

тичаш по брега. пръстите ти потъват в тежкия влажен пясък, за да оставят следите си за време, в което дори ти не можеш да ги видиш. но брегът помни. запомнил е всички безбройни следи на забравени корабокрушенци. сякаш само това му е останало. вълните вече не му говорят. няма ги далечните им приказки, разбунващи задремалите лодки. а те се караха, успорваха всяка дума на същите тези вълни до деня, в който разпорваха опонентите си, само и само да се озоват в ядрото на неверите си. а ти продължаваш да вървиш. водата докосва нозете ти, карайки те да отскачаш встрани. току подобно две деца, целувайки се за пръв път. а след всяка целувка бягат в края на стаята, едно срещу друго загледани в другия, питайки се едва с очи "може ли пак". далеч напред разбиващата се пасмина на загубили се вълни, смазващи се в кацналите бетонни блокове, вика. вика твоята усмивка, все по-приближаваща се. и чака, за да те обсипе с частиците на разбитото си сърце. загубулите се никога няма да докоснат повече нозете ти. те се самопоглъщат една след друга, оставяйки не следи или спомени, а далечни викове и просто капка от сълзите си...

FreeFall

вятър. мисъл. усмивка. мисъл. поглед, зареян в зеленина. осеян със звезди и единствен самотен лунен лъч, падащ връз съзнанието на необременен миг. тишина, караща вътрешностите да викат, подскачащи от неописуемо удоволствие. светулки, гонещи се покрай себе си, сътворявайки парад на души, молейки се на Боговете. мисъл. усмивка. нищета. сън, в който ощипването боли, а сълзата е така мокра. вятър. разперени ръце, копнеещи да поемат вятъра, да го уловят за миг, да се самопровъзгласят за птица, да политнат надалеч, да достигнат Луната, да срещнат звездите, да обиколят света, да целунат принцеса, да прегърнат дете, да зарадват дете, да вдигнат високо дете и да му покажат какво е да лети. миг. вятър. усмивка. чакащо своят ред щастие в редица, наредена в дълъг тунел със светлина накрая, а след нея мрак. желание... нищета.
/ ... /

първа седмица от първа година

някак си... сега всичко ТРЯБВА да бъде променено. и да се получи един нов всемир. някак си това е задължение

last 3min

this is for you, my love...

I kiss the night and the raindrops fall

Докато четете, пуснете си една от двете(за предпочитане една след друга и двете):

Плача ли.. пръстите ми преминават през падащите капки, сипещи се над мен все по-големи и тежки, удрящи с цялата си безразличност. А плача ли? Не разбирам. Не мигам. Но боли. Чувствам болката да изпива гърдите ми, притискайки дробовете в ребрата ми. Но плача ли?! И стискам теб. Безжизнена. Напълно унемяла в сенките на залязващата луна. Стискам теб по-силно и по-силно, разперил широко криле, искайки, молейки се да те предпазя от заливащата ни буря. И плача.. Единствено сълзите ми се свличат по обезумялото лице, за да се откъснат и застинат върху устните ти. Всичко изченза. Мракът пое дажбата си, завличайки ме до ръба. Не помръдвам. Не смея. Не мога да те оставя. Напира, стенейки злокобната си песен, разкъсващ плътта ми с отровните со нокти. Усет за идващ край. Миг на надежда. Не отвръщам поглед. Нима нищо не е истинско. Впивам устни в твоите. Впивам остатъка от силите си в теб, крещейки, проклинайки богове и демони, задето отнеха единствената истина в илюзорния ми кошмар. И плача.. за последно.
Вик! Ярост! Гняв! Омраза! Мъст ! И всичко събирам в последна капка любов, излята през разтреперващите ми се устни. Крилете се късат под напора на дъжда. Боли. Сила.. боли! Викът ми секва за част от мига, пръскайки плътта ми на невидими парченца. Спомен за погубено лице, пръскащо се в последен опит за молитва..
И ти поглеждаш..към първия лъч светлина на новото Слънце!

Брат ми ще е актьор...може би най-добрият Stand-up comedian in the Whole freakin' BG

[00:04:02] Bran!... says: daskalo imate li?
[00:04:20] Bumblebee says: ne
[00:04:24] Bran!... says: hah :D
[00:04:27] Bran!... says: nqma imate vakanciq :D
[00:04:32] Bran!... says: cqlo lqto na daskalo :D
[00:04:33] Bumblebee says: da mi qdat 4lena
[00:04:44] Bumblebee says: i az 6e sta4kuvam, ako mi zemat vakanciite
[00:04:47] Bran!... says: :D
[00:05:03] Bumblebee says: na men pensiqta da ne mi e 1000 lv
[00:05:08] Bumblebee says: i az zimam 20
[00:05:16] Bran!... says: emiiii
[00:05:20] Bran!... says: 6a sta4kuva6 q :D
[00:05:27] Bran!... says: az si po4vam normalno :D
[00:06:06] Bumblebee says: ko iskat na koleda, na nova godina i na velikden 6e u4a
[00:06:45] Bran!... says: emi 6tom mojete na ramazan bairan-a
[00:06:49] Bran!... says: i na velikden 6te mojete :P
[00:07:29] Bumblebee says: az iskam da se proto4i kym mesec, sledstvie na koeto 6te e anulirane na godinata
[00:07:37] Bran!... says: da da :D
[00:07:38] Bumblebee says: i otiam edna godina da ba4kam v italiq
[00:07:40] Bumblebee says: da si kupa kola
[00:07:42] Bran!... says: i 6te povtarq6 11 klas :D
[00:07:43] Bumblebee says: :D
[00:07:56] Bumblebee says: nqq go povtarqm
[00:08:01] Bumblebee says: az ne sym go po4nal
[00:08:06] Bran!... says: :D
[00:08:08] Bumblebee says: prosto 6e zavyr6a edna godina po-kysno
[00:09:10] Bumblebee says: men mi ne pre4i, da po4ivam godina
[00:09:17] Bran!... says: 6te te vidim posle :D
[00:09:23] Bumblebee says: kogi
[00:09:32] Bran!... says: kat si na 20 i zavyr6va6 :D
[00:09:36] Bumblebee says: e kvo
[00:09:43] Bumblebee says: sq sym na 17, ma ne mi li4i
[00:10:18] Bran!... says: emi bradata ne moje ti raste :D
[00:10:20] Bran!... says: i si tapa
[00:10:21] Bran!... says: ko iska6
[00:10:24] Bran!... says: vzemi porasti
[00:11:14] Bumblebee says: golqma sym tapa, 4 sm pod teb sym , ne mi se obqsnqvai
[00:11:31] Bran!... says: emiii rasti :D
[00:12:19] Bumblebee says: piq mlqko, ama skoro se zabravqm
[00:12:23] Bumblebee says: trqq po4na pak
[00:12:45] Bran!... says: 6te te pravim komediant :D
[00:13:00] Bumblebee says: 6o
[00:13:12] Bran!... says: 6toto za draam 6te reve6 li?
[00:13:28] Bumblebee says: moga da umiram, za drama
[00:13:53] Bran!... says: kak 6a mre6
[00:13:57] Bran!... says: s noj?
[00:14:07] Bumblebee says: syrcetup
[00:15:00] Bran!... says: tztztzz.... kato qponski aktior syrcetup a 6te rita6 s karakata pod masata
[00:15:23] Bumblebee says: pod masata pri dr usloviq 6e ripam :D
[00:15:32] Bran!... says: pri koi ma?
[00:15:54] Bumblebee says: napyni si ple6ivata glava
[00:15:56] Bumblebee says: :D
[00:16:22] Bran!... says: tztzztztzzzz 6a ripa6 kat malyk det se nasira6e aide aide
[00:16:38] Bumblebee says: i v nasiraneto ima drama
[00:16:53] Bran!... says: ima - kafqva
[00:16:59] Bran!... says: i ot dale4 se use6ta
[00:17:01] Bumblebee says: ama e drama
[00:17:15] Bumblebee says: i donatelo e ima kafqv period
[00:17:19] Bumblebee says: ako ne si 4uval

Last glory

Пуснете това (една от двете), докато четете:

Опитвам се да мисля. Опитвам се да съчиня промисъл в съзнанието си, карайки всичко в мен да блесне, отхвърляйки признаците на реалност. Опитвам се да разсъждавам извън призмата на идеалистичност, обладала ме в дантелена премяна. И не чувствам болка, когато съществото ми се тресе, влачейки съркофага си от миг на следващ. Не чувам думите на преминаващите сенки. Очи, изпразнени в наличност. Очи, оставени така, както са намерени в олекотената си версия. И полъх на самота. Обитаващ ареала ми, гледайки ме, разпитвайки ме, докосвайки ме нежно по протритото чело и засъхналата съсирила се кръв около врата. Не виждам лъча светлина. Проблесна и се скри иззад странно разноцветните облаци. А планината потъна в мъглата на залеза. Опитвам се да съзра къде си. Всичко се губи в сянка. И потъвам. Вдишвам сякаш за последно. Броя до четири. Ариите на нощните стражи стават все по-осезаеми. Мисли. Такт след такт. Самотно дърво се извисява над покривите на далечните къщи, поклащайки се, блъскано от ветровете. Птица изкряска и изчезва зад студенината на панелените стени. Проба за тишина и буря от цветове на хоризонта. Взрив. Светкавица. ПОследни слова. Утеха в собствена прегрътка, свил се в ъгъла. Стискащ очи, вцепенени напред. Такт. Удар. Сила. Сърцето не слуша. Такт. Тишина..

Hurt - Rapture

Радост

Толкова е приятно. Питаш ме дали зениците ти са широки и ти отговарям – да. Казваш, че това е знак за щастие. И се радваш, сякаш не усещаш щастието в себе си, за да ме питаш. А така силно ме притискаш до себе си. Дъждът пада, забавен от преминаващото време. Капките се изтъркуляват от небосвода, стигайки до косите ни, но притиснатите ни гърди, до устните вкопчели се едни в други. И колко много аз съм щастлив. Аз, този, който до вчера смяташе, че живее само, когато го боли. Този, който стоеше сам в мрака, гледайки околните, преминаващи от миг в миг, недокосвани от време, от тъга, от лудост. Привиждат ми се силуети обикалящи ни. Тъмни, оставащи следи изпод дъжда. Гледат ме. Усмихнат, загледан в теб. Говориш ми, но не чувам, слушайки започваща им песен. Светлините на колите, спиращи или забързани, блесват в очите ми, замъглявайки и зрението ми. Усмихвам ти се и чакам. Стискам те още по-силно, усещайки диханието ти. Ръцете ми се плъзгат по гърба ти, карайки те да потрепваш. Не усещаме дъжда, нито студа, а само нас самите..и те пускам. Падам назад, огрян от светлините на трамвая. Пробляскване от кабелите, стъргане на метален диск в метален диск. Всичко става толкова бавно. Отдалечавам се, загледан в лицето ти, докато мракът не настъпва. Не чувам викове. Не чувам нищо. Толкова е спокойно...
(не стана, както исках)

Не Знам

(приказка от Деветте кръга на Ада)
Имало едно време едно момче. То било добро, мило, наивно и глуповато, макар мъдростта и акъла му да се славели в селото на северния край на царството така, както се славело величието на царя насред дворяните му. Обаче то било самотно, толкова много, че животът му протичал в мисли. Не говорел често по същата причина. Мълчал и се усмихвал на всичко, ‘що го заобикаляло. Един ден то просто умряло.. и се възнесло на небето, където Отецът му казал, че бил заслужил място сред близките му. Но то отказало. Поискало да се върне на земята, за да почувства онова, което никога не бил усещал. Изпълнил молбата му Отецът и го пратил на Земята, но с едно условие. Не успеели да намери това, което търси, Блестящият ангел щял да го вземе и никога повече ни небесата ще види, ни звездите, които така обичал, ни Земята и нейните благини. Съгласил се без да помисли дори, защото вярвал, че има кой да го заобича, да иска да го прегърне и никога да не пусне. Живял дълго, предълго за човешки години. Не се променял, само минавал от място на място, за да не се усъмнят в странната му младост. Но с времето се отчайвал все повече. Не веднъж Блестящият ангел идвал при него със заканата да го отведе, но си тръгвал сломен. Думите на момчето сломявали дори непоколебимия ангел, но нито едно човешко съзнание. Закърнелите му криле, които бил отрязал при завръщането си, го болели с цялата си жестокост. Често сънувал как разкъсват кожата му, поливайки го в море от кръв, разпервайки се за ново начало и край на пътя му. Но успявал да ги одържи, с последни мъки. Тялото му се изтощавало от цялата тази пролята енергия, свличайки го на земята, изкарвайки целия му дъх. Но един ден, когато си поемал първи дъх след много дълга борба, той отворил очи и видял Нея напред. По-скоро тя случайно се спряло до него, запитвайки го „кой е” и „дали не е той”. Чедо на мрака била, но духът и греел по-силно от Слънцето, а очите и говорели за хиляди години история на чистота и невинност, сякаш се бе родила вчера. Изправил се той, обиквайки я от същия този миг. Видения за щастие и радост изпълнили душата му, пронизвайки го в гърдите, но не от болка, а от обещания и клетви. И започнал от този ден да сънува, задето никога до сега не бил сънувал. Единствено три кошмара били се промъкнали в умът му, някога преди времето да обърне хода си и да се завлачи към началото си. И й казал „здравей” и й казал, че я обича.. и тя почувствала същото в същия миг, притваряйки очи към самодивата си украска. Хванал я за ръка и я повел през планини и реки, стигнали до морето и се спуснали по брега му на юг, търсейки подслона на ноща и приятелството на звездите. И докато спали на камъните покрай ударите на нощния прилив, желанието и свободолюбието на самодивата я повели настрана и тя изчезнала. Слънцето го събудило. Почувствал се отново сам, без грам сила в себе си. Болката от крилата го ударила в миг. Раните по гърба се подули, раменете се извили, пръскайки кожата назад, разкривайки огромните бели, сега попили аления цвят, криле. Болката разкъсала раните по лицето му, режейки го във виковете на хиляди умиращи. Блестящият ангел стоял до него, приклекнал, наблюдавайки със задоволство, полудяващото дете. Коленето му се донабили в камъка, разкървавайки допълнително. Дрехите се пръснали, под напора на крилете, опъвайки се все по-настрани. И паднал! Безжизненото му тяло пропаднало от камъка, надолу към вълните и образувалата се пяна.. Тялото му го поели русалките и сирените, обгръщайки го силно, поемайки към дълбините. Блестящият ангел следял погребението от камъните, непомръдвайки дори за миг. Изправил крилете си и извикал високо, пробуждайки силите на Земята. Вълните се заудряли в скалите, ветровете забушували, земята се разцепила в малко процепи, а небето почерняло, както досега било чисто без нито едно облаче. И изчезнал..
(недовършен)