(Телевизорът ми е включен и всичко просто се мени така, че чудя се, изчезна ли сега, когато се върна, дали ще си тук, дали ще има каквото и да е било, както до сега)
"Болката е относителност!" А всъщност не чувствам нищо освен молитвите в главата ми. Сякаш не животът ми минава на лента, а бъдещето и всичко, което ми бе писано се връща до един миг на студ и безразличие на пълна безчувственост към всички и всичко.
Щипеше ме до сега, но престана. Усмихвам се, миличко. Около мен е така красиво. Виждам алените поля да се простират до далечни от мен земи, а по тях тихо плуват нежните лица на цветята. Дори раната ми, май, зарастна. Ръката ми вече спря да кърви, а гърдите отново поемат въздух силно и възторжено от забравеното преживяване. Бяло небе?! Бяло...кога за последно бях го виждал така? И някаква малка мелодийка шепти сега около мен...
Болка. Завърна се. Не ме е забравила. И студа на вледенените плочки, проникващ дълбоко в мен. не се помръдвам, миличко. Вече не мога. Нямам сили. Всички просто ги оставих да ме напуснат с надеждата за по-добър край за тях.
Спи ми се. Вече - да. Желанието се премесва с молитвите... остава просто да чакам. Малко...
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment