Лято

"Виждаш сълза, а тя те гледа отсреща и те моли, но не чуваш за какво. Шепот, а той витае около теб, молейки те, но не чуваш за какво. Сърце, кървящо в ръцете ти, молейки те, ала не смееш да чуеш..."


Мъничка като дете, скопчила се в препаската като корабокрушенка. Така я обичаше, дори мисълта, че някога биха могли да бъдат разделени, го караше да се чувства зле. Наслаждаваше се на всеки миг тишина, докосвана единствено от прииждащите вълни, всяка от която по-различна от предишната. Някога му бяха казвали, че всяка носи своя приказка, всяка разказва за отделна душа, погинала далеко навътре в безкрайните води. Но никога не разбра тези приказки, колкото и да се вслушваше, долавяше единствено шепота на сблъкваите се води със скалите. Шепот, по-невероятен и от запиращото небе, рано сутрин, далеко зад хелмовете на фара, чакащо всички да се нагласят за новопристигането му, а фарът да се преклони пред силата и краотата му, загасвайки в полумрак. Но понякога си мислеше, че дори Себелюбивото Слънце, се спира пред красотата й, загледано и умълано в захлас, небивал преди. Лъчите му едва псмяваха да я докоснат, пламтящи от радост и възхвала. Застиващи на място пред неспадащата й усмивка.
"Любов" Шептеше й нежни слова или просто я съзерцаваше, копнееки вовеки. Едиствено сърчицето му спеше, хванало се с нейното в безкрайна прегрътка на топлина и обич. Нежен бе...нежен дори, когато сълзите му слизаха бавно по лицето, за да падна една след друга, попивайки в пясъка. Някога мислил ли е, че ще бъде така щастлив?!...