Сбогом, моя любов (аз не плача)

Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня очите й, лицето й, дългите прави коси. Помня начинът, по който ме прегръщаше вечер, когато си лягахме един до друг сгушени. Помня как тя ме гледаше, когато я целувах по челцето и след това съзирах блясъка в очите и с часове. Помня нейната нежност, когато... Помня как умрях! Сълзите и бавано се стичака по гладкото й лице, гонейки се в забавена детска игра, но не на смях, а на тъга. Помня как за последно стискаше главицата ми, прошепвайки думи, които не бе изричала дълго време, гледайки ме право в блясъка на загасващите ми очи. Помня как нейния вече бе загаснал или почти едва креташе невидим за околните. И помня как ме целуна по челцето и ми каза сбогом, а аз... Не можах. Казаха ми, че времето е дошло. Дошло е и моето. Стоях неподвижен, неспособен отстрани, загледан в затихващата двойка, угасващ пламък, без да мога да продумам, безсилен да кажа и аз сбогом.
А сега я гледам пак така. Всеки ден стои тук на балкона и гледа към небето, където малки облачета си играят на криеница със звездите, а луната строго съблюдава всичко да е по правилата. Понякога изговаря нежни думи на слънцето с надеждата да й отговори, с надеждата аз да й отговоря, но уви...
...Гледам я как се опитва да прави първите си крачки. Как опитва да кажепървата си думичка...Липсва ми, макар всеки миг да стоя до нея. Липсва ми блясъка в очите й, нежността на гласа й, щастието у нея... Понякога си мисля, че ме вижда. С часове стои загледана в мен, когато лягам до нея. Докато не пророни мъничка сълза, заспи и разбера, че всичко е било илюзия... Но колкото и голяма да е тя, си мисля, че тя знае, че съм до нея и не съм я оставил.
"А може би трябва?!"
Сън ли е това, което помня, или по-скоро кошмар? Да, помня как мислех, как стоях до нея, както й бях обещал някога, как гледах саморазрушението й...Как й казах един ден там на балкона сбогом (а тя чу ли ме?!), прошепвайки й Слънцето надеждата и усмивката, за да заживее отново...вдъхвайки й живот.
И тя се усмихна...тогава като че ли ме видя. За последно! (поне до сега)