Ангел...

Някога познавах едно момче. Не много голямо, но не и малко. Невинно обаче в цялата си украска. Момче, което познавах за кратко, за дето така, както се появи, така и си тръгна. Помня единствено здрасти и тази усмивка върху това лице, което ме караше мигновенно и аз да се усмихвам, макар да плачех. Ала въпреки краткотo ни познанство, точно това мъничко дете ме накара да вярвам в приказки, мечти. Неща, които до преди това бяха за мен просто думи, които четях вечер на децата ми. Дете, което просто с очите си те караше да се чувстваш незаменим...и точно това дете бе най-нещастното на света. Родено само, без родители и семейство, то така и израстнало. Никога обичано. Никога дори прегръщано, но се научило да вижда в целия този мрак веселието. Смятали го за луд, виждайки го да подскача сред каките на дъжда, цапайки в локвата или дори тичайки след дъгата. Но всъщност точно тези мънички неща го карали да забравя за мъката и нещастието, с които го дарила съдбата. Не един като мен го познавали, не на един като мен то помогнало и никога не искало нищо, макар дуата му да пламтяла от умора и самота, изгаряйки силите му до последно, копнееща за мъничко топлинка и една прегрътка, която да попие сълзите, падащи нощем върху възглавницата му...
Някъде преди време, скоро, чух от друг човек, че и той го познавал. Разказа ми за неговия живот, за любовта, която го сполетяло. За начина, по който то обичало и ка к силно и пламенно било. Толкова, че пламъкът на душата му бушувал с всичка сила. Ала толкова силно, че изгорила и последните му сили, поето от земята, прегърнала го, както майка прегръща детето си. Така, както никоа не го били обичали преди и както тайно си мечтало, с усмивка на лице и поглед винаги загледан към Луната и звездите, броейки ги до последно...