Раперени криле

Помня някога хората ми разказваха за един човек. Странен човек, седящ на брега на морето с лист в ръка, забита до себе си в пясъка химикалка и едва държаща се да не падне килната бутилка, стояща точно пред него. За него целия му свят бяха тези три неща. И винаги зачетен в този лист, незабелязващ нито един от хората минаващи покрай него. Те всички бяха сенки в миналото или бъдещето му, но никога не намираха мястото си в настоящето. Седях и аз така до него, загледан в хоризонта. Не знам дали ме виждаше или и аз бях просто отражение на околноста, но винаги когато си тръгвах от това дали омагьосано място, усещах погледа му забит в гърба, да вика за помощ. Не се обръщах, страхувайки се да не се лъжа и сам да се разочаровам. До де един ден наистина не ме попита, там на този бряг, дали неискам да чуя разказа му. Как някога, много много отдавана живял сам, недалеч оттук, закрит за всичко, нормален като всички. Само една рана стояла в него, уголемявала се с времето и му ставала все по-тежка и тежка, а накрая го свила на легло без да може да помръдне...