Рисунка

Моливът плавно се плъзгаше по грубата хартия на скицника. Тъмните сенки наобграждаха мъничката фигура в средата, опитвайки се да я затиснат все по-навътре. Бе направил като че ли всичко да си има своето лице. Дори падащите есенни листа се усмихваха тихо на галещия ги ветрец, шепнещ им приказки за далечни земи. Катеричка се катереше по клоните на отпусналото се старо дърво, привирайки си музунката между сгъстилите се тънки клони, танцуващи все така гразиозно, както някога в младините си. Коте се промушвае между краката на пейката, мъчещо се да погали скритата сенчица с опашка и да заяви на Света "Тук съм аз господарката..." макар и тъмни моливи, всичко бе направил с толкова живот и доброто, че единствено сенчицата в средата го натажаваше. Но тя така и самичка се показа, сгушила се на пейката, приведена в себе си, замислена или замечтана. Но все пак тъжна. И изневиделица до нея се появи още една, по-голяма, не толкова тъмна, макара направена от същия този черен молив, с присвити крила, но усмихнато лице. Гледаше фигурата до себе си с ясната надежда да може да направи така, че усмихвайки й се да му се отвърне. Ала така и не привлече вниманието й. Дори не знаеше дали тя бе научила за неговата поява.
- Здравей!...
Бе свикнала да бъде сама. Дори не знаеше какво е това да има някой друг, като нея... Жив! Всичко бе така изкуствено наоколо, дори птиците припяващи ден и нощ песните си или крякащите жаби в близката река или... Мисъл, която я бе направила така присвита и самотна.
- Ти кой си...
Усмихна й се само. Не знаеше кой е. Не знаеше нищо, просто усещаше желанието да я види усмихната и тя.
- Боли ли?
- Не... но толкова много ми се спи. - присви още повече глава към коленете си, стискайки очи от желание за почивка.
Сега прииска да я прегърне, да усети забързаното й сърце, да го доближи до себе си, така все едно той самия нямаше, да я обгърне, а между тях да остане само то. Едно за двамата. И навярно успя. За миг целуна главицата й, толкова нежно и плавно, преди да се обърне и да погледне напред.

Сега моливът се плъзгаше едва-едва, оставяйки тънка диря повей под светлината на изгрязащото слънце, заменило напълно студенината на нощната лампа. Някак всичко грациозно придобиваше форма под червеникавата жар, боядисвайки тъмнината на контурите. Котето сега стоеше мирно, ближейки си лаипичката между сплетените на крака на двете полусенки. Катеричката подскочи от клоните на едното дърво върху тези на другото, приплъзна се до едни останали жълъди и се върна по същия път, достигайки до скритата си хралупа. Листата вече плуваха във водите на реката, засмяни от щастливия край на приказките на вятъра, а той все още си играеше, както малките деца, подканящ затанцувалите клони. И някак неистинското, изкуственото в очите й се превърна дори за миг в жовот, изпълнен с толкова красота. Едиствено той не помръдваше, сгушен в нея, допрял ръка до все по-силно биещето й сърце. Някаква сянка сега го закриваше, пречейки дори на Слънцето да го огрее...