Green eyes

Ако сте минавали покрай Сена, там под едно мостче близко до старото кафе "Le Petit Prince" сигурно сте забелязали едно момче, или млад мъж, да стои на пейката до реката и да се вглежда в дъното напред. Винаги само, безизразно и с една тетрадка и химикалка, стоящи неподвиджни в ръцете му, сякаш непотребни, предназначени само като украса. Но сигурно помните, че в един ден на ранното лято та зи година - то изчезна. Да, много години минаха и всеки посетител на кафенето бе започнал привиква със странната полу-жива статуя до водата и в деня на мистериозното му непоявяване всеки започна да разпитва какво е станало. Дори не бе веднага, а чак след няколко часа, когато всичко започна да става явно, а не просто случайност...
А историята е някак... Стои там на таблото на същото това кафене вече половин година или може би повече. Рядко вече някой й обръща внимание, но нито съдържателят нито жена му смятат да я махат... а по-скоро да я оставят като местна легенда, ако може да се сметне за такава.

Тъга го обливала. Виждал единствено себе си и звездите нощем по повърхността на реката, да се клатушкат и гонят една след друга. Всяка нощ един и същи мъж минавал покрай него, свирил малко на саксофон и продължавал надолу, оставайки бледа следа за присъствието си единствено върху страниците му. А той разказвал историята все по-ясно и точно. Все повече се вслушвал в приказките на реката, а слушателите й не смеели да се откъснат от нея дори а миг. Мостчето се усмихвало понякога, а той му отвръщал нежно и полускрито, срамежлив си бил, дори за пред приятелите си. Единствено на пейката давал да го погали от вреем на време по косичката, вече спускаща се под брадичката, а също и на саксофона да го целуне по ушенцето, само лявото, тъй като дясното отдавана било заспало вечен сън в блян за свобода. Само звездите не му обръщали внимание. Попитал ги веднъж "а може ли и аз да си поиграя с вас", още когато бил малък малък като тях, но те така и не го чули. Не им се разсърдил, макар да се почувствал все повече сам сред всичкото толкова огромно и голямо. Само приказката на реката му давали мънички криле, за да може да полети до планините и морето, но никога по-далеко.
А една вечер реката заразказвала за магия. И толкова красиво започнала, че той затворил за миг очи, ала щом ги отворил до него седяло младо момиче, по-малко и от него дори, гледао го с остър и изпитателен поглед, но все така детски и любопитен, какъвто бил неговия много отдавна. Усмихавала му се. Опита се да обърне глава отново, но очите й го държаха неподвижен и за момент да не се откъсне в самотата си. Две малки зелени точици, каращи го не да лети, а да се почувства по неописуем за него начин...У дома.?!
Така както се усмихваше, бързо навде главица, разклащайки дългите тмни крави коси и го целуна по бузката. Точно като малки дечица, играещи си сред тревата. Прииска му се и той да я целуне...да я прегърне....да й каже нещо. Реката вече не се чуваше, единствено сърцето му биеше все по-силно и силно, докато не почувства желание да се пръсне.
- Ела... - протегна му мъничката си ръка и стана в целия си ръст пред него.
Не попита накъде. Не мислеше за това. Сега желанието му да тръгне след нея, да я последва...да бъде с нея го владееше.
Тънка бяла рокля се виеше по слабичкото й тяло, вееща се от ветреца, нашепщаш приспивни песни. Някой доизрече "спи спокойно" и затихна, сливащ се с тишината, а той бавно запристъпва след нея в рекатапотапяйки се целия... Следваше я безкористно, загледан единствено в светещите й зелени очи, усмихвайки му се като за първи път така, оставяйки обаче диря завинаги.
Усети топлина. Някой му се усмихваше. Галеше го по косата. Не виждаше никого. Но помнеше кои са...

В същия ден се появи и една разплакана женица. Постави некролог на дете, младо на около 6 години и си замина. Там пишеше, че било болно от рак и починало преди 10 години... но наистина странното бе, че колкото и да се вглеждахме - всеки от нас виждаше само онова момче до реката... със същия самотен поглед и изпълнен с надежда и тези зелени очи, чакащи.