Плюшенето зайче (Inspired by Margery Williams)

Не помнеше вече от кога не ме спирало да се вглежда в тази точка. Някак бе започнало да свиква, но нещо отвътре го гризеше, че не бива, не е правилно. Понякога просто се молеше някой да мине пред него, не да го взима, а само да мине и да зърне нещо различно. Не искаше много, вяърваше, че не го заслужава. И как ще го? То бе просто едно малко плюшено зайче с вече остарели и окъсани дрипави ушички и леко разпоренокоремче, от което се показваше пух и кончета. Болеше го, но вече като че ли не... или не усещаше вече. Научи се да не мисли за това.
Понякога до него стоеше едно мече и други зайчета. Новички, лъскави. Те се разхождаха, виждаха всякакви светове, помнеше да... помнеше как и то се разхождаше бавно сред зелените поляни и се усмихваше. Помнеше ак въпреки кръпките блестеше като ново и го глезеха повече от всеки. Но тогава дойдоха те. Не им завиждаше, макар да го болеше. Всеки има своя момент. не ги и мразише, те бяха негови побратими, или поне то така си мислеше... те никога не му продумаха, макар да се опитваше да ги заговори. Само мечето понякога му скимваше, гледаше го как се опитва да плаче и го погалваше по муцунката да се усмихне...
- Теб всяка вечер те водят в Страната на сънищата... ти си щастливец, знаеш ли?! - не можеше да откъсне поглед от едната точка, главицата едва се държеше вече издращена и изцапана от времето.
Мечето сега се натъжи и за пръв път не знаеше какво да каже или да направи за зайчето.Погледна напред, почуди се и се опита да помисли, но в този момент пак го грабнаха и то забрави за зайчето, оставено самичко отново в ъгъла. Но не бе така. То не го забрави, а цяла нощ мисли... и нма другата вечер!
Се скри.
В мига, в който го поставиха отново до зайчето, то само прошепна "Приятен сън" и се катурна напред в коша за пране при останалите играчки. Зайчето не видя това, ала някак светът около него се промени...
Тя преминапред погледа му, завъртя се... търсеше нещо, докато накрая не протегна ръка към него.
- Е явно теб ще гушкам тази вечер. - не разбра дали е щастлива. Искрено се надяваше да е поне, колкото него...поне. Дори не се опита да различава личицето й. Само гледаше в очите й, а те светеха, както никога преди... магия?!
Помнеше това легло, помнеше и мириса. И как, нали тях бе бленувал вече толкова много време.
- Малко си пораздърпано...но нищо. - Усмихна му се. Сън?! - Лека.
Целувка? Нима всичко бе сън, както бе казал Мечо... сега виждаше нея. И само нея. Дори да можеше да се помръдне, не искаше. Ако можеше да плаче, би. Единственото, което съумяваше да направи е да протегне лапичка и да я погали по челцето. Спеше и не го видя... Спомняше си, че и трябва и то да заспи. Спомняше и си и как... но този път се помоли за последно...
Точно така и затвори очи. Запомни нея такава... усмихната, детска, мила... И никога не отвори повече очи, оставайки там, където тя гоотведе.. на място наречено Страната на сънищата...