Приказка за тъгата

Някога имало един човек, който живял сам много много време. А под сам се има на впредвид напълно сам и то по собствено желание. Живял някъде там в пустинята, на сто километра от най-близкия кладенец за вода и на повече от 300 от най-близкия човек. И...не бил нещастен, но не бил и щастлив. Сам решил така. Когато като малък видял какво е да си нещастен се преселил на това забравено място, далеч от всички, които можели да му навредят. Той не вярвал в нищо човешко. Не искал да знае за съществуването им дори. Когато някого бил виждал човек, който му твърдял, че е влюбен, а това е най-красивото нещо случвало му се, той самос е присмял. Как ще има такова нещо, което не се докосва, не можеш да го опишеш, а да съществува.
Но също така този човек имал и мечти... колкото и странно да звучи. За съжаление обаче те били толкова надълбоко скрити и покрити, че дори той ги забравил и изгубил вовеки. Не тъжал за това. Не й им и отдавал много внимание. Илюзии. Лъжи! Ала те стояли в него и забождали все повече корените си в сърцето му, така че се стигнало до един ден, в който те крещяли силно. Толкова че... Но инат бил той, глух и сляп за тях. Не искал нито да ги знае, нито да си помисля за тях и колкото и да го гонили, той винаги им бягал все по-надалеч.
До един сън...
Виждал себе си. Същият, какъвто се виждал всеки ден, но на легло. Сам, обграден от нищета и безразличие. Наоколо крачел непознати и познати, но никой не се спирал дори за миг, нито го поглеждали. Никой не го познавал, оставяйки го в безразличието и жестокостта на душата му. Някога някои от тях значели нещо за него, нещо отдавана забравено и обезначено... Някога някои от тях обичал, по-късно безраличен към тях за миг променен...Някога всичко било различно и спомените го въхритали един подир друг...
Слава, се събудил. И продължил живота си така, както го водил до този ден. Безраличен се оказал и към съня. Безразличен останал и когато годините минавали, а той се инатил към себе си и всичко в себе си. Безраличен и инатлив дори, когато душата му изнемощяла, а тялото покърнало в несвяст...
Но живота не го оставил. Дтржал го така, подари едни малки три причини. Едни стари мъници, загнездили се толкова силно в ърцето му, спряло вече отдавна да бие, че чак живота успял да ги забележи и да остави те да се докоснат до слънчевите лъчи...А тези малки мечти били толкова променени вече, че до една се превърнали в нещо нова. Всяка станала секунда, мъничка частица от дългия и предълъг живот и смърт на този човек, че когато станали толкова големи, за да го обгърнат...
Той им се зарадвал, а тези 3 секунди му се сторили по-гълги и от вечността, та чак сега разбрал, че колкото и да бягал от нещастието... забравил, че бягаш ли от него, ти бягаш и от щастието... поне 3 секунди от него. А бягаш ли от него, никога не разбираш, че си изпълнен само с тъга и нещастие, от които не може да се избяга, за дет те винаги крачат до теб...
(ти все пак можеш да се молиш за поне три...секунди последни на щастие, оценявайки ги в пъти над целия си живот нещастие)