Отлъчен

Спря. За миг спря. А ако можеше само да знае от кога бяга. Бе отдавна, но колко вече бе забравил. Сега като че ли бе се отскубнал. Достатъчно време, за да си поеме чист въздух, да се упомни.... Достатъчно вреем спомените да го нападнат отново.
* * *
А бе просто един от всички. Мечтаеше. ЗНаеше как да изпълни мечтите си. Живееше добре сред остаалите. Обичаше. Мразеше. Имаше приятели, врагове и бразлични хора, които преминаваха покрай него на улицата, в магазина, в парка. И изведнъж започна да бяга. Тогава валеше силен порой насред парка, помнеше, защото се скри под чадъра на едно момиченце, което му се усмихна наивно и се придвижиха до близката сграда в подслон. Помнеше, че бе я обикнла още на мига, но нещо заедно с възторга, го накара да се страхува по-силно от когато и да е било. Но си спомни и как всичко загина след този момент.. Как мечтите му станаха мъртви души, а всичко останало забравени с тях... всичко бе тя. Макар резервирана и невярваща у жертвоготовността му. И тогава започна да бяга... бягаше все надалеч.
* * *
Не можеше да стои повече. Напрегна всичките си изнемощели сили и затича отново. Не виждаше нищо пред себе си, само тишина, мрак и самота...и един силует, от когото изпитваше несравнимо желание да се скрие. не чуваше ни стъпките му, ни го усещаше с вятъа, но знаеше, че е там... Спираше все по-често. Колкото и да опитваше, нещо го караше да пада на земята, заринл глава в калта, а тих шепот да напяваше приспивна песен на самота.
Сега пак падна. Тишината и мрака все още стояха пред него, заслепявайки и оглушавайки го за околноста, за което незнайно защо той благодареше по-искрено от никога преди. макар сега само ветрецът да му пееше нежна тиха песен близо до него с желание за спокойствие...така копнееше за прегрътката на майка му от детството. Да се почувства в безопасност, в сигурност...така го искаше и толкова, че не усети кога силуета се бе приближил едва да го докосне. Застанал пред него, коленичил до омърлушеното легнало тяло.
- Недей... - глас не по-различен от неговия го събуди, от започналия сън. - От какво бягаш?
Погледите им се срещнаха. Но все едно не бяха на един човек, а на два напълно различни. От страхуващото се прогнило лице, до ухилинето невинно създание, обгърнало с ръце главата на другия... - Сега си в сигурност с мен... Усмихни се!