"Обича ме, не ме обича. Мрази ме, не ме мрази"

(Наздраве за любовта)
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре, чао...
Стоя сам, отново. Виждам теб, усмихната, добра, срамежлива, но защо? Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Но май е за последно вече. Изборът мой ли бе, но няма значение... Пак ме гледаш, от високо или може би аз съм над теб, обърнат надолу, гледайки през мъглите на заоблачаващото се небе. Раната на врата ми вече я няма. Единствено споменът за ножа, за дръпването и ...
* * *
Усмихваш ми се, ала и двамата знаем колко измама се крие зад тази усмивка, колко "любезност" и неразбрана вина-дълг. Дори не ме чуваше като ти говорех, а сега. Не можеш да ме погледнеш, едва пригвайки с очи към мен, откъсвайки ги след всеки миг. Искаш да избягаш, да си на върха, да няма за какво да си отговорна, да бъде всичко добре. Виждаш наред нови, не-тежащи.
- Успокой ме! Кажи, дали аз съм виновна?
"Има ли значение кой е виновен? А и за какво ме питаш, направила ли си нещо, за което да си виновна. Да, обещава ми много, макар да знаех, че е на игра, все пак вярвам в обещанията, но нали те освободих от тях... Има ли значения вината. Не е ли болката важна сега?..."
Гледам те. Нима всичко бе просто миг на утешение. Нима отново бях смазан изпод фантазията си и приказния фон на света?
- Добре... Усмихни ми се. - прегърна ме? - Ела.
Подаде ми ръка и ме поведе навън. Сега всички са просто сенки на съществуванието си. Вървят наоколо като мравки в мравуняк. Усмихват ли се? Тъжни ли са? Илюзия...
Вече има ли нещо значение. Като че ли светът повтаря своя ход, давайки миг на радост и веселие, а просто отново си го взима. Като застанало дете в полянката, откъснало маргаритка и отброяващо всяко откъснато листенце... Чудиш се дори до къде ще стигне, дали "Обича ме", дали "Не ме обича", но знаеш, че винаги боли, а с всяка рана остават дълбоки основи кръв и сълзи...
Говориш ми тихо. Едва чувам гласа ти, но си се притиснала до мен, затопляйки последната останала в мен частица човек. Галиш ръката ми нежно, поглеждайки към старите рани, оставяни след всеки опит да достигна себе си. Щастието. Целуваш ме по челцето, както майка за пръв път новороденото си... Чувствам се... Усещам се...А не ме боли? Сънувам ли? "За да се почувстваш жив, те боли..." нали така живеехме? Нали това бяхме...
- Ела с мен.....