Някога имало едно човече, толкова мъничко и невинно, че се страхувало от всички и всичко. Всеки, който го погледнало, веднага се влюбвало в него, но над него падало ужасно проклятие. Всеки който му подавал ръка, всяко добро, то виждало черно като смърта и желание да му навредят. За това наранявало то първо.Живяло вече години, но не пораствало, а проклятието не падало, та то било останало напълно само...макар да му се искало има приятели и да го обичат, както другите си имали приятели, които да го обичат, и да го гушкат, и да го целуват по бузките и по челцето... Затова в това мъничко човече се събирала най-голямата тъга на цялата земя.
Един ден се появил поредния, който се влюбил в това мъничко човече. Толкова много, че почти проклятието се пръснало на малки парченца и то можело да бъде щастливо. Но не...Изминало време и то убило възлюбения си. Не тъжало, дори не разбрало какво е направило. Само знаело, че така му било добре и това био най-добре. Продължавало...
Но този път... Когато той умрял, духът му не преминал нито в рая, нито в Ада, а останал да бди над мъничкото човече. Толкова силна все още била любовта му, че го обгърнало плътно, чак проклятието възпряло да действа.
(дам дам идея... ама да се направи на разказ)
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment